Руми Райк: Да съм вън от стереотипи, които са ми тесни и неудобни, е потребност, която си удовлетворявам

Руми Райк е родена в София, с рождено име Румяна Савова Цветкова. Първите си две книги подписва като Румяна Савова, а творческия си псевдоним ползва от 2001 г. Завършва 31-во СУЧЕМ „Иван Вазов“, английска паралелка за напреднали. Магистър по теология и магистър по виртуална култура (СУ „Св. Климент Охридски“). Специализирала е 3 години мениджмънт и маркетинг в ТУ – София. Има множество публикации в пресата, които датират от 13-годишната й възраст. Публикувала е във в-к „Септемврийче“, в-к „Средношколско знаме“, сп. „Родна реч“, сп. „Усури“, в-к „Сега“, в-к „Народна армия“, „Литературен вестник“, сп. „Кула“ и много други. Работила е като мениджър продажби, а от 2008 г. отваря собствено творческо ателие. Майстор на художествения занаят керамика. До момента има издадени 15 книги за деца и 2 стихосбирки. Включена е в редица престижни детски сборници с “Избрано” от българската детска литературна съкровищница, както и в образователни помагала и поетични антологии. Организатор и съосновател на клуб за култура „Клуб12“, и на първия в България проект „Ръкописна книга“. Автор на поредицата “Приказчици в рими” , ИК „ПАН“. Автор на химна на скаутското движение в България.

От една страна е елитарната поезия, която пишеш и може да бъде споделена с тези, които имат дълбоки усещания за действителността и не се влияят от стереотипите, а от друга е детската литература, която създаваш. Двойственост ли е това или напротив: завършено единство?

Не бих определила цялостно поезията си като елитарна. Да, половината от нея е насочена към по-образованите читатели, наситена е с по-дълбочинни пластове и препратки, които предполагат известно ниво на познания и възприятие. Една част от масовката, за съжаление, е податлива на профанизация и лесно смилаеми литературни гьобеци и сантиментални финтифлюшки, без литературна стойност. Но аз не подценявам масовата публика, защото и тя притежава чувствителност и струни, които ако бъдат докоснати правилно, ще възпроизведат чиста мелодия. Нека й поднесем качествени творби, в по-достъпна и разбираема форма. Крайностите не са хубаво нещо. Дистанцирам се от елитарното високомерие, защото стесняването на читателския кръг е стесняване на хоризонти. Майсторлъкът е да „влезеш под кожата“, без да правиш компромиси с естетическите си критерии.

Пиша също проза и хумористични творби, една от които е в сборника „Очи за себе си“, и тук-там са останали по литературните сайтове. Забавлява ме самият процес на писане в този жанр. Наближава времето за един весел сборник, с елементи на сатира и фентъзи. Освен новите, ще извадя и редактираните си разкази „Декоративното петле Бръкниджобко“ „панайотчо с малкото п“, „ДЧБТСВЦБ“, „Мулето Дарвин“ и др.

Читателите ще имат възможността да се запознаят с герои като Дражко Домакинов Пехливанов, който има неудържим фетиш към накрайници на прахосмукачки. Жена му Искрица Звездева не подозира какви ги върши Дражко, докато една нощ не чува странен шум… Голям майтап е и историята за застаряващата, сланинеста продавачка Църнадора Гладнишка, в чиято квадратна глава си дават среща бесовете на алчността, подлостта и лъжата. Тя започва да ги храни, за да й покажат къде е дървото на живота. Бесовете си правят всякакви експерименти с мозъка на глуповатата продавачка, и така до деня, в който тя вижда страшната истина и изпочупва всичко около себе си – лопати, столове, огледала… Как Църнадора пада от клона на дървото с главата надолу и какво се случва по-нататък, читателите ще научат от книгата. Любим разказ на моя съпруг е за вечно озъбената Дремилия Кроянова, която има необичаен домашен любимец – бездомният морж вегетарианец Бъчвозар Заврянов, когото държи на каишка. Сюжетът се върти около маниите за величие и гнилата същност на Кроянова, която все нещо крои, но сметките й винаги излизат криви. Почти по детски забавна пък е историята за каналното плъхче Гробчо Сувенириевич Ивритов, което мечтае за околосветско пътешествие, затова си сглобява самичък платноходка – дъното е от кашон, а платната от мръсни чорапки. Дали кашонената лодка на Гробчо ще го отведе до бленувания остров Авантакис, където всичко е безплатно за малки плъхчета, също предстои да разберем от книгата. Няма да издавам повече тайни. 🙂

В цялото това разнообразие съм в хармония с литературните си търсения и намирания, завършено единство е моето.

книги, корици

В кое можем да се учим от децата?

Любопитството към света, чистотата на мислите, вярата в чудеса, искреността… и още. Да пишеш за деца е призвание и огромна отговорност, нужни са систематизирани знания и сериозна подготовка, не само литературна. Децата попиват всяка дума и мисъл, въображението им се разлиства, героите оживяват. В книгата ми „Мечето Боби“ мечката осиновява мече сираче, а има и родено от нея мече. Една майка ми беше споделила, че откакто е прочело приказката, момиченцето й настоявало да роди братче или сестриче, или да си осиновят. Не след дълго жената роди. Е, може да не е заради Мецана, но нищо чудно да е нагледен пример, как една приказка влияе и е способна да промени дори семейното планиране. Много можем да научим, ако се вслушваме и вглеждаме в крехкия детски свят.

Завърши изречението по седем различни начина:
Книгата е за мен…

Тайнство. Случване. Любов. Докосване. Вълшебство. Богатство. Приятел.
Книгата е за мен разтваряне на духовни пространства, полет. Тя е жив организъм – дишащ, приемащ и отдаващ. Говоря за книгата, каквато аз припознавам като такава. Има доста световни класации на смешни заглавия, както и на катастрофално зле написани книги. Има книги, които само на външен вид изглеждат книги. Същото е и с хората. Едни са с духовно богато и смислено съдържание, а други са празни и изтърбушени откъм ценности.

Какво липсва на книжния пазар в България?

Със сигурност книги не му липсват. Как да се стимулират издателствата, авторите, четящите? Как да са доволни всички? Четох скоро статия с акцент, че крайната цена на книгите в България е сред най-ниските в Европа. Некоректно е тази цена да не се съпостави с дохода. Порочна практика е да се правят сравнения с държави, където минималната заплата е над 1600 евро. И с Румъния да се сравним, пак губим по точки. В тази и в подобни статии не се споменава, че в Европа има широк спектър от дейности и инициативи, утвърдени практики, свързани с книгите, достъп до безплатно четене и оригинални решения. В развитите европейски страни, книгите са достъпни, вкл. и като цена за пенсионерите, за хората по малките градчета и села. По-добре да си признаем, че сме светлинни години назад, да привнесем някои добри, устойчиви практики отвън, отколкото да се правим, че всичко ни е ОК. Докато проблемите се замитат под килима, вместо да се търсят алтернативи, нищо няма да се промени. Ще дам примери, щрихи.

Първият е от Нидерландия, където бях 4 пъти последните 12 месеца. Има клубове на книгата, функционира моделът Културна къща. Централната обществена библиотека на Амстердам е едно чудо. Има впечатляващи, модерни библиотеки в почти всички по-големи градове, някои от тях се развиват като образователни центрове с различни функции. И книжният пазар, и библиотечната мрежа са перфектно развити на световно ниво. В Амстердам се натъкнахме на книжен базар – приветлив, подреден, преди разклонението на каналите до бистро „Хензел и Гретел“, вписан перфектно в градската среда. В разни селца си намирах книги за по 1-2-3 евро – хубави, цветни, с дебели корици, запазени. Всичко това – в уютни, кокетни магазинчета, с безупречен дизайн и подредба, каквито са повечето там. Малките градчета също не са лишени от литература, а пазарът на употребявани и антикварни книги за жълти стотинки е толкова развит и наситен, че хората са презадоволени.

Другият пример, също от тази година, е от Сеул, Южна Корея. Там е пълно с кафенета, някои са тип библиотека, също и с книжни кубове, в които се чете или учи. Освен редовите книжарници, има доста тематични, с вид на уютни галерии, например за котки – романи, детски книги, енциклопедии, всичко за котките. Ученето и четенето са на особена почит сред корейската младеж. С дъщеря ми попаднахме на книжен базар, на брега на реката Хан, до моста Мапо, Океан от заглавия – нови и стари книги, не само корейски, но английски, дори японски. С майчина гордост ще спомена, че Ерика ползва и трите езика. Изборът на 16-годишното ми момиче беше 2 преведени издания на корейски – „Приказките на Беатрикс Потър“ и „1984“ на Оруел. Цената на тези книги – нови, издадени в стилно книжно тяло, се равнява на наши 2 лв., броя. Такива места притежават огромен чар и обаяние. Тръпката да се разхождаш край река, и изведнъж да се озовеш в живописен оазис от книги, е неповторима. Сигурна съм, че и българските читатели ще я оценим, ако има кой да ни я предложи.

Много ли редактираш?

Редактирам задължително, колкото се налага. Оставям написаното поне малко на отлежаване, като виното. И ако при следващия прочит съм доволна, не пипам. Има хора, които все още считат, че щом поетът е написал любовно парче – сърцето му е разбито, ако е тъжно – ще си мята въжето. При някои може и така да е. Интересно, че това не се мисли за писателите, тях не ги свързват с героите от романите им. Аз съм извън клишета да си характеризирам състоянията чрез поезия. Творчеството ми е послание или енигма, а не интровертни въздишки. Поетът е артист, двигател, новатор, проводник. Поетът знае, че пише за другите, а не за себе си, дори да изхожда от лични преживявания. Хващаш образ, метафора, тема или настроение и развиваш. Нещо те е провокирало, докоснало – пречупваш го през собствената призма, вдъхваш му живот. Талантът е дар от Бога, но ако не го събудиш, може цял живот да си дреме. Вдъхновението само по себе си не ражда изкуство. То е импулс у всяко човешко същество, но само талантливият може да го превърне в нещо стойностно. Писането е труд, процес. Редактирането е част от този процес.

Ти си човек, който не се задържа в стереотипите: бунт ли е това или същност?

Бунтът може да бъде същност, същността бунт. А може да имат и независимо битие. Да съм вън от стереотипи, които са ми тесни и неудобни, е потребност, която си удовлетворявам. Често капаните им са така перфидно замислени, че само интелектът може да те спаси. Един тон стереотипи обаче са насочени именно към това – мислещите да не мислят, стадото да си блее. Най-зле е, когато се деформират в заредени с опасно съдържание предразсъдъци.

Някои приятели считат за бунтарство и смелост едно от хобитата ми – скално катерене. Това е част от пътя, преоткриване. Нужни са най-вече желание и отлична физическа подготовка. Може отстрани да изглежда смело, но при такива екстремни занимания здравословната доза страх и респект към скалата те предпазват от действия, които може да ти костват живота. Знаеш, че съм била на експедиция на Арарат, откъм турската страна, и то през октомври, когато „нормални“ там не припарват. Нарича се хармония, а не бунт. Наслаждавам се на всеки миг и се вслушвам във вътрешния си глас, защото той е моята същност, която уважавам.

Могат ли книгите да заменят напълно истинските преживявания?

Не изключвам да се е случвало на някого – хипотетично е възможно. Ако човек изпадне в състояние книгите да заменят напълно истинските му преживявания – звучи ми тревожно и като вик за помощ. Книгата е кръгозор, а не затвор. Да съпреживяваш някаква литературна фикция и това да ти е всичкото в живота… хм.

Книгите не заменят истинските преживявания, защото не са заместител. Те самите са истински, пълнокръвни преживявания- независимо, дали ги пишеш или четеш. Книгите имат силата да променят, да повлияват – както теб самия, така и житейските ти преживявания.

С писателите Стефан Кръстев и Христо Минков

Правят ли книгите преживяванията по-истински?

Зависи от книгата, от читателя, и дали са се намерили взаимно. Например Библията. Тя е съкровищница, която може да укрепи във вярата всеки християнин, да направи молитвените му преживявания по-дълбоки. Книгата може да те вдъхнови за различни дейности, да те дисциплинира и амбицира – например вълнуваща автобиографична история. Поезията притежава вълшебни сили. Дядо ми навремето доста се беше развълнувал от едно мое стихотворение „Старият дъб“, в което възрастен човек седи на една пейка в парка през есента, говори си с дървото и си спомня младините и първата любов. Писала съм го на 13 години.

Пътешественик си, кои са седемте точки на света, които още не си посетила, а желаеш най-силно да посетиш?

Живеем в глобален свят, с неограничен достъп до информация. Изобилие от красота и екзотика има навсякъде. България е прелестна и никога няма да ми омръзне да я обикалям. Когато човек е пътешественик, той се чувства страхотно и на палатка, и във весел хипарски хостел, и на преход с раница… навсякъде. Въпрос на приоритет е дали ще трупаш вещи, или незабравими моменти. Наблюдавам тук-там тенденция, някакви комплексирани хорица, роби на общественото мнение, да си правят нескопосни колажи, уж че били във Венеция или Израел, примерно. Колко ли трябва да са фрустрирани и сърдити на себе си, че да си го причиняват. Истинският пътешественик е такъв и на язовира край село, и на 5 км от града, защото да си пътешественик е състояние на духа и сетивата. Няма да ме измъкнеш лесно от любимата ми тема…

Да караш колело под дъжда край огромните дюни на Северно море, да опънеш палатка при прохода Кадъ боаз, а през нощта в нея да нахлуят бръмбароподобни същества, да се загубиш в Мюнхен, да ти забавят багажа в Дубай, та макар и за ден, да си на 4250 м надморска височина и да чуваш престрелки откъм Иран, да се плъзгаш с лодка по каналите на Гитхорн, да те удари градушка, докато висиш с въже на скала в Бряновщица, да правиш 8-часов преход в Рила или да се топнеш в Индийския океан, военни в Косово да ти задържат паспорта, докато си в Манастира Високи Дечани, да шофираш от Йоханесбург до Дърбан с ляв волан, да вдигнеш сватба на Илинденски поляни над Гела, а на следващия ден да бродите с гостите по пещерите и да се спускате по въжен тролей, да се разхождаш нощем край крепостните стени на Сеул и да виждаш осветения мегаполис като на длан, да попаднеш в гора с цикади, които врещят оглушително, да изследваш малки островчета с моторна лодка в Гърция, да прескачаш телени огради с ток в Южна Франция, да летиш със ски по пистите на Кицбюел, да се потопиш в тишината на сараите на Ишак Паша, да хвърлиш в развълнуваното море писмо в бутилка на път от Кипър за Родос, да отидеш на риболов с джапанки, а те да се скъсат… или просто да си забравиш спрея против комари… Това са много малка част от вълшебните камъчета и мъниста в моя калейдоскоп. Такъв е животът на пътешественика – пъстър, многолик, богат, динамичен.

До момента съм посетила 29 държави, чертая нови пътища, които да пребродим семейно догодина. Гърция ми е любима дестинация. Ходи ми се по високи планини и по диви, некомерсиални острови с изумрудени води. Желая Непал, Патагония, Нова Зеландия, Китай, Карибския басейн, Индия. Нейде из Галапагос и Мадагаскар, Палаван, Латинска Америка… Станаха ли 7, или да продължавам, че се сещам за още 70?

А ако можеше да пътуваш във времето, кои щяха да са седемте епохи, които преди всички останали би посетила?

Ако можех да пътувам във времето, бих се поразходила из Космоса, там епохите не се броят по земния начин. Също бих се върнала по време на библейските времена, и то на съответните исторически места. Веднага след това отивам директно в бъдещето. Не ми е толкова важно самото надничане в епохите, а точното място на планетата, където да бъда – едно е да се телепортираш в Африка, друго в Азия, трето в Европа. Ако се появи такава реална възможност, много добре ще си измисля къде. Засега не бързам. 🙂 Убедена съм в безсмъртието на човешката душа, смърт не съществува, освен телесна, така че, един ден, след напускане на физическото тяло, действително ще можем да направим това пътуване.

Коя е последната граница за теб?

Въпросът може да се разбира по различни начини и в разни посоки, ще избера някои от тях. Последната е тази, която аз си поставя. Последната е тази, която реша да прекрача. Зависи от границата. Зависи дали ми харесва и дали я намирам за необходима. Едни са мислени, други съвсем реални. Едни са ненужни, други изпълняват някакви функции. Да напомня и една мисъл на Айнщайн: „Само две неща са безкрайни – Вселената и човешката глупост. За първото не съм сигурен.“

Седемте автори, които най-силно са ти повлияли?

Различни са във времето, авторите ми и жанровете се менят. Като чета мои стари интервюта, в които съм изреждала автори, осъзнавам, че те са ми били за тогавашния момент и отрязък от време. Без да се отричам от споделеното удоволствие от техните книги, но след тях са дошли и други. На ръба съм да започна едно безкрайно изброяване, но се спирам, защото не са изкристализирали моите водещи седем. Имам любими във всякакви жанрове и от различни националности, творили в различни епохи. Нямам идея кои точно са ми повлияли най-много, а да ги сведа до седем е мисия невъзможна. Може пък да се окаже, че авторите, които съм прочела в детска възраст – българските класици, и писатели като Майн Рид, Емилио Салгари, Джек Лондон, Рафаело Сабатини и т.н., са ми повлияли повече, отколкото всичко изчетено по-нататък, защото съм започнала да пиша поезия от 7-годишна възраст.

Какво е Руми Райк, освен писател и пътешественик?

Майка на прекрасна дъщеря, любяща съпруга и обичана жена. Мъркащите членове на семейството ни са Джайхи на 3 г. и Феликс на 5 месеца. Обожавам професията си. Като майстор занаятчия, освен с керамиката и бижутата, съм разпознаваема с кукерските маски и кукери-кукли. Много от уникатите ми са пръснати в частни колекции и домове по света. Напоследък се запалих и по пирографиране. Обичам да фотографирам, да карам велосипед, да споделям моменти със семейството и чудесните ни приятели. Това лято мъжът ми ме научи да ловя риба, а фактът, че е кулинарен вълшебник, прави улова особено вълнуващ. Друго удоволствие ми е да се развъртя из огромната градина на вилата ни, въоръжена с градинарски ножици или гребло, да поливам от кладенеца, а вечер, докато режа салатката, той да разпалва барбекюто. Горда съм с постиженията на дъщеря ми, която е една красива и стилна млада дама, рисува страхотно, а като малка и пишеше… Щастлива съм и благодарна на Господ, че детето ми е добро и умно, че имам до себе си здраво, достойно и подкрепящо мъжко рамо, верен другар във всички приключения.

Електронни или хартиени книги? Как виждаш бъдещето? Кои предпочиташ?

И хартиените, и електронните са необходими и заемат своето достойно място под слънцето. Електронните ще се развият още в бъдеще, ще имат по-голям пазарен дял и търсене. Ще има интерактивни и високотехнологични. Детските книги ще са като анимирани, ще има технология героите да изскачат като холограми. Хартиените няма да изчезнат, но може би в далечно бъдеще ще се превърнат в нещо като ретро-лукс, защото хартията ще стане много скъпа. Ще се намират основно в библиотеките. Хартиените са ми много по-голяма слабост. Израсла съм в дом с огромна библиотека, а баща ми, университетски преподавател и ерудит, от малък е запален читател и колекционер както на редки издания, така и на низвергнати от тогавашната власт заглавия. Той ме запали по четенето и пръв забеляза таланта ми. Обичам да усещам книгата в ръцете си.

Благодаря за поканата за това интервю, за мен беше удоволствие да съм гост в рубриката ви. Пожелавам на целия екип на издателство „Пи Ар Ви – рефреш вижън“ творческо дълголетие и хубави книги, а на теб – все така талантливо да отстояваш позицията си на новатор в твоя жанр.

Comments

comments

One Comment Showing 50 most recent
  1. Rumen Monchev

    „Графитени очи“

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.