Да срещнеш любовта (разказ)

il11

разказ от Христина Мачикян

Дойдох в това малко курортно градче с единствената цел да си почина след изпитите.
Бях вложил много труд в подготовката за изпитната сесия, и наистина успях да се справя чудесно, но се чувствах абсолютно изцеден. Ето защо приех подхвърлената от близките ми идея на драго сърце, и ето, едва втори ден съм тук, а вече съм освежен и готов за нови емоции и впечатления.
Все още не беше претъпкано с туристи, беше едва началото на сезона. Правих си дълги разходки край брега и зяпах морето, вечер обикновено сядах на бира в някое местно бистро и не мислех за абсолютно нищо – просто пълно отпускане и релаксация. Не бях и подозирал колко ми е необходимо това.
Онази вечер се прибирах през парка, когато чух зад гърба си:
– Хей, готов ли си за мен?
Озърнах се и видях невзрачна жена с вид на клошарка. За проститутка изглежда доста зле, помислих си, но думите ù ме наведоха точно на това.
Тя се закикоти и видях редките ù пожълтели зъби.
– Колко типично – млад симпатяга като теб да си мисли за проститутки! – и преди да се опомня, ме дръпна за ръкава. – Ела, ела, не бой се!
Все още бях твърде смаян от това, че сякаш прочете мислите ми, и сигурно затова тръгнах с нея. Седнахме на близката пейка. Морският бриз тихо шумолеше в листата на дърветата, вечерта се къпеше в сладостни аромати, а аз кой знае защо седях с тази луда жена и не си тръгвах.
Тя докосна ръката ми и каза:
– Питам дали си готов за мен, защото аз съм любовта, момче.
А така, помислих си, все на мен ще ми се случи такова шантаво нещо. Друг на мое място сега щеше да се забавлява с някоя знойна красавица, а мен ме забърса местната луда.
– Не е нужно да ми вярваш – продължи тя – сам ще разбереш, скоро! Не всеки има твоя късмет да го спре любовта!
– Виж какво… – започнах аз. Имах намерение да ù кажа да престане да се прави на интересна, така и така щях да ù дам някой лев, макар че не ми е практика да давам пари на скитници. Но вместо това казах –  изобщо не ми приличаш на любовта. Не мислиш ли, че тя трябва да изглежда по-добре?
Засмях се, за да не прозвуча съвсем грубо, и тя се засмя с мен.
– Аха, например да е руса красавица с голям бюст и дълги крака! –  продължи да се кикоти, а после изведнъж стана сериозна. – Не бъди такъв наивник, момко, любовта няма нищо общо с външността. Нима не си чувал да казват, че любовта е сляпа?
Обърна лицето си към мен и на слабата светлина на градинския фенер до пейката видях, че очите ù наистина са слепи, нетрепващите ù зеници бяха бледи и пусти.
– Може би вече е време да разбереш точно каква съм, момче – истинска, неподправена, не излъскана до блясък и лакирана като скъпа играчка!
Не знам кое ме вживя така в думите ù, но веднъж започнал, вече не можех да престана.
– Всъщност никога не съм си представял любовта – говорех повече на себе си аз. – Досега дори не мисля, че съм се влюбвал! Е , имал съм някоя и друга връзка, даже съм обичал, но… любов… не знам, не мисля…
– Да, именно любов – жената се обърна към мен, имах особеното усещане, че ме вижда, въпреки слепотата си. – Понякога идвам неканена и нечакана, и се случва да опустоша нечие сърце, да оставя белези, които не заздравяват никога – въздъхна. – Някои хора дотолкова се отчайват, че не искат да ме срещнат никога повече!
– Успяват ли? – полюбопитствах.
– Опитват се, затварят сърцата си и не ме допускат там. Но има и по-лошо, да знаеш! Има такива, които ме срещат, но ме губят, изтръгват ме от себе си в гонене на някоя илюзия. Тяхната представа за щастие и успешен живот се разминава с идеята за любовта, избутват ме и продължават напред. Това са едни нещастни хора, момче, и бедни, много бедни, въпреки че някои от тях живеят охолно.
Тя поклати глава и продължи:
– Но знаеш ли кое е най-страшното? Някои изживяват живота си без никога да са ме срещали, никога не са ме познавали. Е, чели са, чували са, някои дори са ме описвали с красиви думи, но… не са ме носили тук –  тя докосна лявата си гръд – и за мен това са мъртви хора, по-мъртви от есенните листа, които някога все пак са се опивали от свежест и са се протягали към слънцето!
Погали ръката ми:
– Но ти не си от тях, момче, и не би могъл да бъдеш. Усещам сърцето ти  – топло, голямо, готово да ме приеме в себе си!
Пръстите ù стиснаха ръката ми. Усетих топлината ù, и заедно с това усетих и друго – сякаш лек ток протече от нея към мен, един приятен гъдел, чувство за светлина и лекота ме изпълни, и все по-силно ставаше това, до замайване. Ставаше ми радостно и слънчево, ей така, без особена причина ми идеше да се смея, почувствах криле на раменете си. Само да ги разперя, и ще достигна звездите, помислих си, ще полетя, мога да летя!
– Сега разбираш за какво ти говоря, нали? – каза ми тя. – Любовта няма да те изостави, момче, каквото и да ти се случва от сега нататък!
Гласът ù се промени, докато изричаше това, не знам как да го опиша, но това определено не беше вече нейният глас. Може би беше станал по-плътен, или обратно – по-звънлив и нежен? Или може би и двете едновременно, но когато я погледнах, това вече не беше раздърпаната клошарка.
На пейката до мен седеше прекрасна млада жена със светли коси, да, точно така, сякаш онази руса красавица, за която споменахме на шега, се беше материализирала.
Усмихна се.
– Това е просто едно от проявленията ми. Нали знаеш, най-ценното е невидимо за очите – и само докато мигна, тя отново се беше преобразила – този път в чаровна тъмнокоска, изящна като статуетка. – Аз съм навсякъде, момче, например тук – докосна с длан грапавата кора на дървото до нас – а също и тук – погали тревата – дори и тук – взе шепа камъчета от алеята.
– Има ме във всяко стръкче, във всяко листче на разпъпващо се цвете, в най-малката капчица роса дори… Всеки може да ме усети, ако отвори сърцето си за мен, ако е готов да ме приеме!
После се наведе и ме целуна:
– Бъди благословен, момко!
Стоях и не можех да помръдна от мястото си, докато я гледах как бавно се изгубва в сенките на дърветата.
Не можех да спра да мисля за нея, същата нощ дори не успях да заспя, а сутринта рано отидох в парка с надеждата да я видя, такава, каквато я видях за последно, преди да изчезне. Но мисля, че бих я познал, дори да беше със съвсем друга външност.
Пребродих парка нашир и длъж, после обиколих и уличките на градчето, надничах по всяко ъгълче. Отидох дори на плажа, макар че не вярвах да е там, и никъде не я открих.
Надвечер тръгнах да се прибирам уморен и тъжен, когато чух викове и видях двама яки санитари да се опитват да озаптят одърпана рошава жена, която ги кълнеше и се опитваше да се измъкне.
Веднага я познах.
– Почакайте – хукнах към тях – чакайте, спрете! Какво искате от нея, пуснете я!
Те току-що бяха успели да я вкарат в линейката, и този, който затваряше вратата, се обърна към мен:
– Спокойно, момче! – небрежно ми каза. – Това е просто една от местните луди, почти всяка седмица се измъква от психиатрията и притеснява курортистите. Специалитет ù е да се представя за любовта – изкикоти се. – И, представяш ли си, има по-луди от нея, дето ù се връзват!

hristam

Христина Мачикян е родена в Пловдив, където завършва музикалното си образование, първо в СМУ, а след това в Пловдивската музикална академия, специалност пиано. Понастоящем живее в Кърджали и преподава в Музикална школа в града. Пише поезия и проза. Публикува предимно в интернет, любимка е на многобройна публика. Майстор на късия разказ. 

Comments

comments

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.