Стефан Бонев: Четенето е занимание самотно. А и писането

stefan_bonev-238x300


Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Сливен, живее в Силистра, а по-късно и в София. От 1987 г. се установява в Пловдив. Работи като инженер, после като журналист и PR специалист. Понастоящем е главен експерт в дирекция „Култура и културно наследство“ към Община Пловдив. Автор е на сборниците „Разкази за двама“ (2005, ИК „Марица“), „Изпит по летене“ (2009, изд. „Летера“, спечелил награда „Пловдив“), „Пред прага на храма“ (2012, ИК „Хермес“) и излязлата преди по-малко от година „Странните неща“ (2015, „Летера“). Негови разкази са публикувани в две авторитетни антологии в САЩ през 2003 г. („Thresholds“ и “Two lines“, в превод от Зоя Маринчева). Разказът му „Стареца“ влиза през 2010 г. в сборник на „Булвест 2000“ с тестове за кандидатстване след 7 клас, а „Късогледство“ е даван за превод на чешки на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“. Друг негов разказ, „Писмо за надежда“, през 2013 г. попада като единствен художествен текст в пособието „Текстове и задачи за развитие на четивни умения”, създадено по Програмата за международно оценяване на учениците – формат PISA (Programme for International Student Assessment), а творбата на Бонев „Клошарят“ е включена в помагалото за подготовка за изпита по български език и литература след 7-и клас на издателство „Азбуки – Просвета“, озаглавено „Трансформиращ преразказ? Това е лесно!“. През 2013 г. е обявен за един от успелите българи в класацията на вестник „Труд“. Бонев организира собствен литературен конкурс, носещ името „Недоизречено“, който има проведени вече седем поредни издания. През 2015 г. повече от 20 негови разкази излязоха в различни издания на български език, излизащи в Лондон, Никозия и Чикаго. Сайт на автора: http://stefanbonev.eu/.

Разказите ти преминават през Ла Манша и Атлантическия океан, достигат всички точки по света, из които е разпиляна България, затрогват наши сънародници, живеещи отдавна в чужбина на чист български език, носят им къшей родина и събират духа ни в нещо, в което няма разстояния, географски условности, пространствени измерения. Дори без да напускаш родния Пловдив, гостуваш в толкова души и съзнания. Има ли нещо кратко, нещо недоизречено в разказите ти, което би им казал сега?

– О, има много недоизречени неща, които бих искал да им кажа! Като например това, колко се радвам, че ги има. И колко се радвам, че живеем в епохата на интернет. Както ти сам констатира, словото прескача бюрократични спънки, държавни граници, морета, протоци и океани, за да стигне до онези, които са най-жадни за родната ни реч – българите, живеещи в странство. Още през 2003-та, години преди да издам в България първата си книга „Разкази за двама“, живеещата в САЩ българка Зоя Маринчева намери моите разкази в личния ми сайт, преведе няколко от тях и успя да ги публикува в две от най-престижните американски антологии за световна литература – „Thresholds“ и „Two lines“. Явно човек осъзнава колко е важен родният му език едва когато му се наложи да живее далеч от страната си. Благодаря на всички онези издатели на българоезични вестници и списания затова, че дават възможност на автори от България да достигнат до сърцата и душите на нашите сънародници, живеещи зад граница.

В друго интервю казваш: “Когато има вдъхновение, може да се пише и само с цифри”. Какво е за теб вдъхновението? Що за усещане е – вълнение, диво желание за писане, внезапно озарение и осъзнаване на неща, които обикновено ти убягват или нещо по-различно?

– Всичките тези неща, които изреди, поотделно. А понякога и заедно. Вдъхновението може да е всяко едно нещо, за което се сещаш. Може да е и хубав филм, и разкошен стих, хубава книга, нежен овал от женско лице, полъх на вятъра, вкусът на ястие, напомнящо за гозбите на баба, аромат на цвете… Вдъхновението има много лица. То е едновременно възприятие на сетивата ни и ключ към стари врати, водещи към забравени кътчета на душите ни.

Когато прочете това изречение за вдъхновението и цифрите, моят приятел – писателят, сатирикът и поетът Петър Краевски в типичния си шеговит пешокраевски тон ми предложи във фейсбук, докато напиша такова произведение, да го публикувам в банковата му сметка. И аз го написах! Най-великото и гениално просто произведение, сътворено от цифри: 00,00. Не поиска да го публикува в сметката си. Да се радва, че му предложих другото си произведение: 999999,99. Ха, ха, ха!

Това за писането само с цифри не е само метафора. Определената им подредба, особено съчетана с препинателни знаци, също може да носи ярки послания. „Чистата математика е по свой начин поезия на логическите идеи”, казал го е Айнщайн. Но това е вече друга тема.

Повечето от разказите ти са силно затрогващи, описват много тайни, интимни дълбини на самотата, на душевност, която обикновено не се проявява или не се забелязва в ежедневието; непознатите й форми, чудатите й проявления. Става въпрос за съвсем реален свят, който в по-малка или в по-голяма степен е във всеки от нас, а изглежда по-вълшебен и от приказните светове на големите майстори в световната фантастика. Винаги ли живееш в такава реалност, или само в моментите, в които си вдъхновен, тя е достъпна за теб?

– Ако знаеш само как ми се иска да живея в този свят за постоянно! За мен писането и четенето са един вид бягство. Бягство от този реален до болка свят, в който сме потопени от раждането си. Затова е разказите ми са такива. Повечето от тях са разположени в различни измерения или пък играят ролята на портал към други светове. Показват къде са скрити вратичките, през които можем поне за малко да се спасим от делника си. Поне за малко да забравим за проблемите, за задачите, за службата, за разправиите, за стреса, за болката, за несправедливостта или с каквото там ни тормози и вбесява т. нар. нормалност, в която живеем. А самотата? Не, по-скоро усамотението – то е необходима предпоставка, за да можем да намерим вратата към другите вселени. Не за първи път си позволявам да перифразирам едно от заглавията на книгите, написани от големия Рей Бредбъри – четенето е занимание самотно. А и писането.

Случва ли се понякога думите ти сами да те носят по белия лист? Не знаеш какво ще пишеш, дали изобщо ще пишеш нещо, но действията са изпреварили размисъла – докато разбереш какво правиш, вече пишеш, при това нещо изненадващо и за самия теб?

– Да, най-често така се случва. Обикновено, когато сядам пред компютъра, в главата ми е само първото изречение. То трябва да е красиво, заинтригуващо и силно. Да дава възможност от него да тръгват много и различни сюжетни нишки. Оттам нататък пръстите по клавиатурата сякаш изпреварват мисълта. Но това е само привидно. По принцип най-хубавите разкази се получават тогава, когато не знаеш какво ще се случи във всеки следващ момент. Щом не успея да изненадам себе си като автор, как тогава ще грабна читателя! Обикновено не сядам да пиша един разказ, ако предварително знам какъв ще е финалът му.

Дълъг ли е процесът на написване на един разказ?

– Всеки път е различно. Дори когато го напиша, както е прието да се казва „на един дъх“, това не е гаранция, че е готов. Има случаи, в които подобно творение претърпява десетки редакции, преди да реша, че вече става за четене. Но при всички случаи го оставям да отлежи поне няколко седмици, след което го прочитам отново, но този път с очите на непредубеден читател. Това е много важен момент, след който вече окончателно решавам дали разказът е достоен да види бял свят.

А дълго ли се събират разкази за сборник като “Странните неща”?

– Не съм от най-продуктивните автори. Средно годишно пиша не повече от десетина разказа. При сглобяването на един сборник, какъвто е например „Странните неща“, трябва да бъдат включени творби, които се допълват една друга, така че заложените в тях послания да не си противоречат, а да могат да се съберат в едно общо за цялата книга. И изведнъж се оказва, че много, иначе стойностни, разкази, остават навън. За „Странните неща“ ми бяха необходими около три години.

Говорил си за “Недоизречено”, но конкурсът е периодичен и ще има следващ етап. Кажи каквото ти е на сърце и за тези, които още не са чували за него.

– Винаги, когато говоря за „Недоизречено“, предпочитам да разкажа накратко историята на неговото създаване, от която става ясно и какво представлява самият конкурс. Та значи, в началото на 2012 г. ми хрумна да напиша една недовършена творба, нещо като кръстословица. Включих много ключови думи и препинателни знаци, като между тях оставих празни полета. Идеята ми беше, че когато читателят попадне на произведението „Недоизречено“, ще може да допише, или по-точно да доизрече наум останалите думи, които би трябвало да се намират на празните места. Ето например началото на текста започва с думите „Лицето ти“, след което има празно място. Всеки може да го допише по свой начин. Примерно „Лицето ти е тъжно“, „Лицето ти е обляно в сълзи“, „Лицето ти сияе“ и т.н.

Публикувах тази творба във фейсбук със свито сърце. Очаквах да бъда разкъсан за гавра с жанровете и българското слово. Каква беше изненадата ми, когато отдолу потекоха само поздравления и положителни коментари. Няколко дни след публикацията, на „лични“ във фейсбук получих файл от варненската поетеса Мариела Русева, която беше дописала с червен шрифт текста си на празните места в текстовата матрица. Тогава си помислих следното: при условие, че един човек е довършил „Недоизречено“ без някой да го е карал, какво ли ще се получи, ако обявя конкурс за дописване. И така се роди конкурсът „Недоизречено“, на който Мариела Русева стана мой съавтор. Интересът беше толкова голям, че от 2012-а до края на 2015 година, направихме цели седем издания – пет в Пловдив и по едно във Варна и в Плевен. Конкурсът получи и престижната награда „Пловдив“ и се оформи като място, което открива таланти.

Много хора се присъединиха през годините към тази инициатива: авторитетно жури, което оценява творбите, спонсор, поемащ паричните награди и част от финансирането на проекта в лицето на акад. проф. Димитър Димитров, ректор на Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите, НБ „Иван Вазов“ в Пловдив и пловдивски читалища, които осигуриха безплатни читателски карти за наградените и др.

Наскоро по Пловдивската православна телевизия беше излъчена екранизация по твои разказ. Това е нещо изключително – точно сега при цялата комерсия, подражателство, повърхностно шоу и всевъзможен културен кич се появява форма, която среща в едно духовно-религиозното и съвременната белетристика. Смяташ ли да продължиш с други свои творби тази прекрасна инициатива?

– Да, това е екранизация по миналогодишния ми коледен разказ „Гълъб за Бъдни вечер“. Идеята за нейното създаване беше на Мариана Великова, директор на Пловдивската православна телевизия. С благословението на Пловдивския митрополит Николай и с духовното напътствие на Знеполски епископ Арсений – викарий на Пловдивския митрополит, екипът на ППТВ реализира първата си игрална драматизация. Тя беше първа и за мен. За слава Божия над филма работиха: тв адаптация – Велизар Цветанов, режисьор Пепа Кошишка, в главната роля – Влади Севов. Текста зад кадър чете Златко Павлов, оператори бяха Петър Велчев и Мартин Желев, монтаж – Хачик Язъджиян, тонрежисьор – Деница Скерлева и редактор – Надежда Данчева. Държа са изпиша имената им, защото всички те работиха абсолютно безплатно, ей така, просто за идеята.

Премиерата на филма беше на Бъдни вечер и на Коледа, когато лентата беше пускана по два пъти дневно в праймтайма на медията. Следваха още редица излъчвания преди и след Нова година.

Да, смятам да продължа и с други разкази, но филмирането е скъпо и сложно начинание, което не е по силите на сам човек. Ако от ППТВ или от друга телевизия решат да направят още екранизации – имам какво да им предложа. Ето и един линк, от който всеки, който проявява интерес, може да види филма „Гълъб за Бъдни вечер“: http://europlovdiv.com/film-po-ednoimenniya-razkaz-na-stefon-bonev-glb-za-bdni-vecher/.

Редактираш ли много?

– Да, обикновено редактирам текстовете си поне по няколко пъти. В помощ е и съпругата ми Антоанета, която освен, че е първият ми читател, е и коректор, т.е. грижи се за точния правопис на разказите ми.

Вдъхновявал ли си се от сънища?

– Разбира се! Сънищата са нещо много ценно за всеки един автор. Важното е да имаш спомени за това, което си сънувал.

Кое е най-странното, което те е вдъхновило?

– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Не зная как е при другите, но при мен не съществува пряка връзка между обекта на вдъхновение и стимула за писане. Обикновено впечатленията се събират в мен, смесват се по някакъв техен си начин, после отлежават, докато достигнат критичната си маса. А това понякога може да е доста дълго време – седмици, месеци, дори и години.

Най-невероятното място, на което си писал?

– Ами това, за което се сещам, е един пън вдън горите на Пампорово, в компанията на бездомно куче, което се беше сприятелило с мен по време на летния ми отпуск. По принцип планината ме зарежда най-много. Дава ми трите най-необходими неща, от които се нуждая, за да творя: тишина, усамотение и спокойствие.

Кое е най-неочакваното, което ти е донесло писането?

– Писането ми е донесло много нови неща. Най-вече много нови приятелства с читатели, както и с други хора на перото и на изкуството въобще. Не бих казал, че е най-неочаквано, но може би е най-ценното за мен. Дори и с теб самия се познаваме покрай писането. Не е ли така?

Какво е мнението ти за електронните и хартиените книги? Кои предпочиташ? Как виждаш бъдещето?

– Тук вече бръкна в раната ми! Сега ще кажа нещо, което може би ще съжалявам, че съм изрекъл. Така че ще го формулирам възможно най-меко. Вече имам четири книги върху хартия книги и една в електронен формат. Истината е, че издавах хартиени книги поради две причини – едната е, че по-голямата част от читателите у нас все още не искат и да чуят за електронно четене. А другата – никой не те приема на сериозно, ако нямаш книга, отпечатана върху хартия.

Приемам аргументите за аромата на хартията и печатарското мастило, както и останалите романтични изживявания, но все пак съм човек, живеещ в XXI век. И като такъв предпочитам да чета на риадъра, на смартфона и дори на екрана на таблета и лаптопа си. В телефона, който виси на кръста ми, се побират стотици хиляди книги, които мога да чета на най-вероятните места – на автобусната спирка, на гарата, с една ръка в трамвая, докато с другата се държа за лоста над мен, за да не падна. Мога да чета и нощем, защото екранът на смартфона ми свети, мога да изтегля във всеки един момент която книга си искам от интернет и след броени секунди вече да я чета. Мога да я чета и онлайн, без дори да заема място в паметта на устройството.

И не ме питай дали мишката ще изяде книжката. За мен този въпрос е манипулативен и безсмислен. И това е така, защото важно е самото Слово, е не носителят, върху който е разположено. А то може да се намира на много различни места: да се предава на ухо край огнището, да бъде изсечено върху каменна плоча, върху папирус, върху велен или какъвто и да е вид щавена кожа, в хартиена книга, в електронния облак, в картата с памет на смартофона… И къде още, само бъдещето може да каже.

Истинският въпрос е следният: Ще изяде ли дистанционното книжката? Защото когато очите и ушите на всички са пленени от Биг брадър, някакво друго безсмислено реалити или от повтаряна за n-ти път реклама за паста за зъби или дамски превръзки, накъсваща на малки парченца поредния сапунен сериал, никой наоколо не може да чете – нито от смартфон, нито от хартиена книга. И от тази гледна точка аз сравнявам гледането на телевизия с тютюнопушенето. Вреди на душевното здраве не само на този, който държи дистанционното. Потърпевши са всички наоколо. Неотдавна Франко Неро грабна един мегафон и призова хората: “Изгасете телевизорите, вземете една книга и четете!”. Дано повече хора да са чули посланието му.

bonev_strannite_neschta_corica

Comments

comments

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.