Тихомир Христов: Възможно е лицето да бъде пейзаж

Тихомир Христов Христов е роден на 31.1.1964 г. в Плевен. От 7-ми клас се занимава с фотография. Завършил е Автоматизация на производството във ВТУ,,Ангел Кънчев“ – Русе, електроинженер по непрекъснати процеси в промишлеността и селското стопанство. Има самостоятелни изложби в Русе, Плевен, София. Участвал е в колективни фотоизложби в страната, има публикации във вестници и списания. Негови фотоси има в галерии и частни колекции. Работи в ДКТ „Иван Радоев“ – Плевен.

Последният ти текст много ме впечатли и стана повод за това дълго отлагано интервю (публикуван е след него). В него героят унищожава творбите си. Случвало ли ти се да го направиш или поне да си на границата да го направиш?

– Случвало ми се е да ги унищожа, защото виждам след време не това, което съм искал да стане. Или може би създателят е направил така. Да не бъде показвано – излагано. Както се казва: ,,Откъдето дошло, натам отишло“ – поговорка, стара, българска. А това, което е преминало през мен, никога не съжалявам, че се е случило. Нещата, които са ми любими, се харесват на тесен кръг зрители. А те са личности, които се занимават с изкуство. Те за мен са критерий за утеха за нещото, което правя. По мои снимки правят картини художници и след това продават картините си. И това повече ме радва, отколкото, че съм направил някоя фотография. Изживял съм мига на заснемане и толкова. Един неповторим изживян миг на среща и толкова.

Пишещ, художествен фотограф, служител в театъра. Много всеотдаен в професията си. Живееш с правенето на изкуство, а дали това означава, че животът ти е изкуство?

– Трудно мога да кажа кое е стойностно. Влизам в дълбоки бездни от преживявания, където средствата са недостатъчни за изразяване. Снимам и понякога драсна нещо като текст… звучи не толкова лошо след това. Но това ме отдалечава от същността ми. Като пиша, споделям, защото не разбирам много неща. Това са трептения на вселената и се стремя да ги уловя и предам. Все пак човек е непознаваем и пътувайки в себе си, научавам неща, които идват отникъде и след това ,,отлитат“. Определено животът ми е даден даром и съм безкрайно щастлив, че светлината ми помага да изява света си.

Какво е Тихомир Христов като човек: без писането, без фотографията, без театъра?

– Без писане, фотография и театър Тихомир е нищо. В това ,,нищо“, като вляза в него, ме поглъща, а и нищото се вглежда в мен. Как да го обясня? Безмълвие, стаеност и нежелание. Това е и тегоба за всяко живо същество… да спре и гледа в точка. А може би тази точка е точката на раждане и смъртта. Това е и загадка, чийто отговор не ни е дадено да знаем. А и не трябва, защото не можем избегнем от съдбата си.

Кое ти е най-голямото предизвикателство?

– До скоро се стремях към истина. Но днес трудно приемам истината. Само Сократ е разбрал истината, като е изпил чашата с отрова. Само създателят знае истината. Предизвикателство е самият живот и то в потока на времето, където всичко преминава безвъзвратно. Но чувствата ни остават. Остават някъде там, в невидимото пространство. И се сещам за една мисъл на Херман Лоце,немски философ 18 век: ,,Битието няма ценност, ценностите нямат битие“.

Ако беше фантаст, щях да те попитам: „Космосът, това ли е последната граница?”, малко ще променя въпроса: „Коя е последната граница?”

– Възможно е човекът като краен елемент (съществуваме във време и пространство), тялото е крайно, докато душата – безкрайна. И една мисъл, дошла във времето… ,,Реката се влива в морето, морето – в океана, а човекът – в безкрая.“ Няма граница и опитът да видим тази граница ни прави по-малки от точки. А това е смазващо. След това ни води към нищото и забравяме себе си. Все едно ни е нямало. В това е и драмата… това е трагичното… това е и смърт.

Улавяш вълшебното във всяка форма, запечатваш го във фотографиите си. Кога те не са достатъчно и трябва да напишеш текст?

– Текстът идва след това. Да допълня тази форма, този колорит, композиция. Лично за мен в началото е бил символът, знакът, а словото се е родило по-късно. Не искам да споря с библейски текстове и писания (за тях в началото е словото…) Текстът допълва и разкрива идеята, чувството… смисъла. А възможно е и текстът да отрече причинителя – образа, да го ,,смачка, потисне“. И така текстът виси без рожба, сам, като разпънат и разгадан образ. Стремя се да извая силен нереален (имагинерен) образ, който съществува в онова кратко време, до което съм бил допуснат. Нито повече, нито по-малко. Това е видение и мигът е кратък, защото разумът не го е възприел и така му предавам чисто изживяване, надживяло формата и колорита. Но доколко съм успял… след като не стигам същност. Но все пак – подчертавам, не ни е дадено за знаем същности. А можем да създаваме илюзии, да живеем и да смятаме, че правим нещо. Всичко е една неповторима игра на форми, колорит, композиция и низ от думи.

Кога картините говорят по-добре от думите?

– Великите и гениите преди нас са създали картини, скулптури, музика, писания. Те в творчеството си не са бързали. Творили са и са приели бога в себе си. Създадените произведения са прехвърлили ограниченията на времето и пространството. Това са вечните послания към човешкия род… чисти трептения, които днес ни радват и дават отговор на много въпроси, стига да искаме да ги усетим и чуем. Картината трябва да е хармонична, да съдържа в себе си ден и нощ, добро и зло… да има всичко. Те са този и един малък миг – ,,отрязък“ от живота ни.

Техническата страна на театъра е напрегната, а понякога доста забавна. Често създава ситуации, които не се играят на сцената и не биха хрумнали на никой драматург. Ще разкажеш ли за случка, за която, сетиш ли се, винаги те усмихва?

– Всичко в театъра е една загадка, едно пространство на реалност и нереалност. Тук са се трудили много хора и са оставили невидими следи, които живеят във вечността. Снимките, плакатите, портретите, архивът – това е ценното. Когато репродуцирах (преснимах) старите архиви, ме обзе едно чувство на безвремие. Едно връщане към миналото. Това е стойностното, ценното и неизразимото. Това е огромният труд на режисьори, актьори, сценографи, озвучители, осветители и технически персонал, за да се роди спектакълът. Да се роди на сцената и след време да бъде в историята. Именно тази история ни дава основание да се радваме на този огромен труд на тези, които не са сред нас. Чрез спомените да ни дават онази сила и надежда, че това, което правим днес, е в правилната посока. Да имаме преживявания, които трудно се постигат с други средства. Да сме всеотдайни в служенето към театъра и изкуството и не се отделяме от пътя си. И въпреки трудното време, да имаме основа за нови изяви и да работим така, че да ни има и в новото време.

Любимите ти седем пиеси, в които си участвал като техническо лице?

– В хронология ги изреждам: ,,Телефонът“, ,,Майстори“, ,,Боряна“, ,,Балада за Георг Хених“, ,,Вишнева градина“, ,,Серьожа е много тъп“, ,,Човекът от Подолкс“… Има и детски, но излизам от уговорката.

Кое предпочиташ да снимаш: пейзаж или лице? Може ли лице да бъде пейзаж или пейзаж лице?

– Пейзаж предпочитам пред лице. Възможно е лицето да бъде пейзаж, защото, без да искам, съм бил допуснат до там. И нито аз съм го искал, нито портретуваният. Това е загадка, мистика, това е същността на човека. Дори и аз не желая да влизам там, в необятния човешки свят. Един приятел, известнияш плевенски художник Данаил Мицев, ми разказа как един портретуван отказал да бъде рисуван. Самият стар човек е казал на художника: ,,Момче, не ме рисувай, не ща да ми сваляш сянката“. Това са сложни и неразгадани неща, та като уловя това невидимо, не ме радва толкова. Виж, портретуваният се радва, но мен не ме радва, защото аз не искам да влизам в чуждия свят. И може би затова понякога се получава портретът… случайно. И пейзажът е портрет. Там работя в ,,мои води“, като влизането е задължително, търпението е от моя страна. Говоря си с камъните и те с мен. Аз не бързам – 20 години работя върху камъка и цикъла ,,Профили“ – търся лицето на човека, животни и символи. Там работата върху абстрактното е безкрайна и вечна. Там са други светове на безмълвие и вечност. Търсенията ми там за мен са открития и врата на неповторими състояния и път към безкрая.

Искам да кажеш няколко имена на художници и фотографи, които познаваш добре и означават много за теб.

– За мен те са класика и не са живи автори. Учил съм се от тях – от картини и албуми. Невидимо са ме учили да следвам пътя на светлината. Леонардо Да Винчи, Винсент Ван Гог, Клод Мане, Матис, Дега и др. А от фотографите: Анри Картие Бресон, Едуард Уестън, Йосеф Сюдек, А.Кертеш и др. Човек се подвежда във времето да ги имитира, но по-късно следва собствения си свят и така самотата го обгръща с несподеляне и следване… на път в безкрая към изкуството.

Твоето послание към читателите ни?

– Да се стремят да бъдат себе си. Пътят е дълъг и по него се върви с много труд и търпение. Да не очакват неочакваното, то ще дойде съвсем неусетно. А може би неисканото ще заеме по-скоро мястото на това, което желаем да ни се случи. И това ще се случи в момент, в който няма да сме подготвени да го приемем. Може би това ще е съдбата.

П Р Е Ч И С Т В А Н Е

Тихомир Христов

Реших днес да събера всичко докоснато от мен… довършено или недовършено. Започнато или незапочнато. Да го изгоря. Да го пречистя с огън. Да го изпратя с онова безразличие, самота и възхвала. Не, няма въобще да съжалявам, че съм сторил грях срещу себе си. Че съм унищожил и това, което съм изразявал в най-дълбокото от мен. Мой достигнат свят… докоснат свят. Пълен с илюзии. Излишен и за себе си. Дори и последната ми илюзия ще я запратя някъде там. И какво ще остане в мен?… Това нищо което ни съпътства. Стигам до същност… преминала ограниченията на форми и съдържания. Оголено пространство извън времето. Самото време съдържа в себе си искане и неискане. Едновременно дава свята събрани в едно. Днес събрах себе си в едно… Разгадах се и продължих с поредната ми илюзия. Тази нова илюзия ми дава и сила и заблуда да сторя с нова форма и нова игра. В съвършенните забавления на съдбата. Докоснат свят на разруха и мечтан свят на творения. В един ден два свята… нощ и ден. А аз ги виждам в едно… Нощта е ден, а денят ми е нощ. Винаги съм искал красивото, осветеното от слънцето… Да виждам преминаващите бледи сенки на съдбата. Новороденото, нероденото… несътвореното. Да го извадя в нощта, а през деня слънцето да го огрее и му придаде нов живот. Да засияе и сенките да са стопени в мечтите на другите. А самото то, ,,слънчевото“, да играе със себе си и следва вятъра на илюзиите ми… осветени от последните ми мисли към съвършенното. Това съвършено, което ме кара да унищожавам, а след това да храня два свята. Самият съм между тези светове. Храня ги и тези два мои вечни ненаситни свята. Засищани с последната ми малка нова илюзия.

28.10.2020 г., Плевен.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.