Маските (четиринадесети разказ)


Стефан Кръстев

В тази някогашна индустриална зона живееха хора с изчерпани здравни кредити, бегълци с атавистични лица, бунтари, психопати; имаше и забравени от времето; оцелели по чудо, достигащи възрастта на Генералите; имаше просто изгубени; имаше и живеещи под прикритие агенти на Щаба, при това значителна част от населението на официално обявената като Неконтролирана територия.

Неконтролираната територия, в действителност беше създадена, за да има контрол на упадъчните настроения и аутсайдерите. Все повече ставаха резистентните към маските; захвърляха ги и се опомняха в непознат свят, който се мъчеха да преосмислят, подобно на внезапно пораснали деца (както се случва след тежък житейски обрат) или на диви животинки попаднали случайно в мегаполис. Повечето бяха беззащитни, но в някои се пробуждаше атавистичния инстинкт за оцеляване и можеха да бъдат опасни. Други просто развиваха лица, истинските си лица, а не онова безкрайно апатично изражение, което повече приличаше на маска от маската под която се отглеждаше. Част от тях се предаваха, но други се бояха. Намираха начин да се крият и бягат.

Лот създаде организацията, която да оставя следи за такива бегълци, тъй че да намерят Неконтролираните територии и онези групички, които трябваше да минат за бунтовници (и в тях имаше и истински бунтовници), но водачите им се отчитаха на Лот, т.е. на Щаба.

Най-полезни бяха Неконтролираните територии за „Елитният клуб” на Валио.

От съображение за лична сигурност и запазване на влиянието си Валио сменяше често питомците си.

Имаше двама Генерали, на които предлагаше специалната услуга. Да разфасоват сексуалната си играчка със собствените си ръце.

Но и без тях се освобождаваше от съществуването на прекомерно интегрираните в нейното царство.

Каквото и да правеше, все пак – даваше някоя друга година живот на отчаяните бегълци, които или трябваше да поживеят при нея или да умрат. Не можеше да бъдат оставяни да бягат другаде, да създават свои общности, организации, племена, които след време щяха да нападнат Щаба.

Неконтролираните територии бяха полезни и за Лот, защото той имаше необходимото влияние в тях. Чрез това си влияние имаше влияние и над Валио, а чрез Валио над останалите Генерали.

Вдигна кутийката с хапчето до ухото си. Разклати я.

Започваше поредното шоу.

След малко…

А до тогава имаше най-сладките минути.

Сцената беше в централната зала на голямо предприятие, което никой вече не помнеше за какво е било. Цялото беше опоскано; машините разглобени, детайлите им изнесени, използвани за нещо друго. От земята и стените стърчаха ръждиви оси, с винтове и без винтове, жици.

По нови бяха само конструкциите, на които беше монтирано осветлението и озвучителната техника.

Дългата маса и трите стола зад нея, като централният беше на Лот.

По-нови също бяха останалите петдесет стола, намиращи се назад в сянката, на които щеше да бъде настанена публиката.

Лот клатеше кутийката си до ухото и спомена го поглъщаше.

Чуваше гласа на Премиера: толкова ясно, все едно още беше тогава.

Чуваше гласа си и си припомняше какво е казвал.

-Поне от век сме се подготвяли за края си. Най-хубавите книги и филми са толкова депресиращи – разсъждаваше на глас. – Културата ни е култура на отчаянието. Подготвяла ни е за времето.

-Напротив – прекъсна го Премиера, – културата ни е толкова фриволна!

-Фриволността е маска на най-дълбокото отчаяние!

Споменът прекъсна дотук подобно скъсан кинокадър.

Асистентите седнаха от двете му страни. Блеснаха прожекторите.

Музика. Запис на диктор с дълбок глас, който възвести началото на шоуто „Щаба търси лице”, обясни, че тук лицето не е порок, а възможност, че то може да даде шанс на притежателя си да бъде един от избраните за „Елитният клуб” в Щаба.

Останалите ги очаква неизбежното.

Имаше предвид камерата за анихилация. Всеки го знаеше.

Когато първият кандидат разголи лицето си, потръпнаха. И тримата в журито, а и публиката, от която се чуха объркани възгласи.  

Това не беше лице, а гримаса.

Мутант. Изглеждаше ухилена до уши жаба с дебели устни и масивна брада; плосък нос и отекли бузи.

И тримата от журито нищо не казаха. Лот махна с ръка. Изведоха нещастника.

После беше онова момиченце, толкова уплашено, че не ставаше за нищо, най-малко за „Елитният клуб” на Валио.

Клатеше несъзнателно кутийката до ухото си.

Отново потъна в спомени. Когато излезе от телевизионната кула дълго търси ключовете за колата си.

Сигурно бяха горе. На масата до която стояха с Премиера, но не се върна.

Предпочете да върви пеша.

Не живееше далеч.

Улиците нямаха общо с онези вчера. Тихи и пусти, приличаха на сценичен декор, току що построен, за пиеса, която тепърва щеше да се играе.

Преминавайки през подлеза се препъна в маскирания.

Маскирания вдигна лице към него. Имаше бебешки поглед, а беше възрастен човек.

Стисна ръката на Лот и започна да я целува.

Какво искаше от него. Така и не разбра.

Извади пистолета от джоба и застреля нещастника.

Нямаше да оцелее дълго и ако беше запазил капчица разум го молеше да стори точно това.

Изхвърли сценката от главата си.

Близо беше до дома си. Съжали, че не е купил нещо за пиене.

Нито той, ни Ана пиеха алкохол, но като за края…Последна наздравица. Може би си заслужаваше.

Обля го топлина.

Искаше я. До утре. До края на седмицата. До остаряване. Вечно.

Излезе от подлеза.

Погледна към апартамента си. Не светеше.

Клатеше кутийката.

Момичето на сцената не бързаше да свали маската си. Имаше хладни очи. Сини. Насмешливи. Цяла излъчваше коравосърдечие. И й отиваше. Богиня с непознато име, но позната същност. Жестока богиня. Безмилостна, но безмилостна като алпийски връх, който съществува само за да буди желания за покоряване.

Прокара пръсти по маската.

Дъхът й изду маската. Очите й сякаш пораснаха. Станаха още по-чисти, още повече напомнящи за висини.

Бавно плъзна маската под брадичката.

Самото съвършенство.

Плътни устни, възголеми, изписали любопитство; много въпроси и обещания.

Тиха чистота и онази бляскава суровост, която откриваше и само поглед.

-Как ти е името? – попита я.

-Кати.

-Хубава си, Кати! Много си хубава, но…

Замълча.

Публиката обливаше сцената с възторжени аплаузи.

Направи онази пауза, след което трябваше да каже нещо, с което да я закове:

-…това е достатъчна хубост да умреш достойно, но не и да живееш с нея. Можеш със спокойно сърце да отидеш в камерата за анихилация. Успех.

Единични смехове откъм публиката.

Асистентите му не разбираха. Единият даже го сръчка, но в спорните моменти Лот вземаше решенията. После щеше да им обясни, че е за публиката, че трябва да поддържат напрежението.

Нямаше как да избере Кати. Твърде хубава беше.  

Мястото й трябваше да заеме Яса.

Призракът на Ана, неговата Лолита, неговата Саломе. 

Пазеше я, но не можеше повече да отлага.

Какво лице ще открие?

„Ако ме разочарова и без друго не заслужава да е жива!”

Клатеше кутийката до ухото си. Мислеше си за очакванията и за онзи решителен миг, когато откриват лице.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.