Маските (тринадесети разказ)

Стефан Кръстев

На следващият ден Лот навършваше двадесет и осем, но това вече нямаше особено значение. Отбеляза си го наум, като сух факт, такъв за който се е сетил случайно и би вписал в молив в бележник за да не забрави, ако си заслужаваше усилията.

При други условия би имал повод за гордост.

Той управляваше мозъците: най-мощните от най-мощните в държавата; издирваните и поощрявани; вербувани и обучавани; мозъци с висок капацитет и креативност; най-добрите в областта си и дресирани; добре координирани за работа в системата, често анонимни, често несъзнаващи своята значимост за машината.

Лот беше гласът им. Той стоеше зад ухото на премиера и му шептеше какво да стори, даваше му кураж когато трябва; когато трябва го подпираше за да не рухне; вдигаше духа му, когато се налага дори с инфантилен хумор, към който никога не беше имал чувство или пък с цитати на вековни мъдрости, на които никога не бе имал вяра.

Оставаше по-малко от час до телевизионното обръщение.

Бяха само двамата в чакалнята пред студиото. Премиера пожела да е така, а по екрана вървеше реклама на кампанията:

„Твоята скъпа кутийка”

-Аз си избрах кутийката от годежният пръстен – казваше жена пред камерата.

-А аз от брачната халка – казваше друга.

-От първият ми часовник – провикваше се, спирайки колелото си, тийнейджър на петнадесет – шестнадесет.

-От писалката, с която пиша автографи – изричаше именит писател.

-От кибрит, просто от кибрит – усмихваше се мъж с чаша бира и набола брада, – останала от един мой скъп приятел.

-От фамилните бижута на майка ми.

-Специална е, купих я за случая.

„Твоята скъпа кутийка”

-Няма значение от какъв материал е – момче. 

-Колко е голяма – момиче.

-Защото малките неща са големи – едър мъж.

-Ние определяме кое е от значение – беловласа старица.

Ръка с пръстен с диамант поставя продълговато хапче в кутийка.

Детска ръка поставя продълговато хапче в кутийка.

Пръсти с остри маникюри поставят продълговато хапче в кутийка.

-Тук е утехата ни. Последното прибежище.

-Дългът към човечеството.

-Достойнството.

-Завещанието.

Лот намали звука.

-Има ли смисъл? – попита Премиера.

-Няма да е грешка – отвърна му Лот.

-Какво ще е утре?

-Няма да е по-добре от днес.

-А ти?

-Все още не знам. Поне до края на седмицата трябва да остана.

-Намирам за малко глупава тази кампания с кутийките.

-Като стана въпрос. Ето тази е твоята – рече Лот и му подаде златното трисантиметровото златно ковчеже.

-Какво е това? – попита Премиера.

-На дядо ти е от войната.

-Коя война?

-В която е участвал дядо ти.

-Но той не е участвал в никаква война.

-Това не са телевизионни дебати, никой няма да те попита.

-Вътре ли е хапчето?

-Да. Вътре е. А ако искаш да се откажеш, ще започнеш да четеш сценарий номер 2.

-Не. Няма да се откажа. Искам, Лот…Искам да забравиш, че си на служба при мен. И без друго, не остава много (пое си дълбоко дъх, поколеба се как да продължи)…

Лот го изгледа въпросително, тогава Премиера въздъхна:

-Какво се случи? Говори ми лично. Това, което сърцето ти казва, а не службата ти повелява.

-Кампанията с кутийките е удачна.

-Имаш ли своята?

Лот бръкна във вътрешният джоб, извади кутийката от малокалибрени патрони и я разклати до ухото на Премиера. Чуваше се тракането от хапчето.

-Не отговори, Лот. Не отговори на въпроса ми: какво се случи.

-Почти през цялото време сме заедно в последните месеци.

-Но ти си официален! Службата ти при мен свършва. Кажи какво мислиш, но какво мислиш наистина.

-Светът е отдавна болен. Ресурсите на планетата са изразходени още преди век, за много векове напред.

-Човечеството е гъсеница…

-Умираща гъсеница.

-Ако ни чуе само някой.

-Сам пожела да говоря лично. И да съм искрен.

-А заразата?

-Новият щам на корона вируса е само детонатор. Иначе желанието ни да освободим планетата от себе си, сигурно поне на век. Трябвало е само да го активираме: да останем по-дълго затворени, както ни наложи карантината на covid 19-20-21-21B-21C. А също така технологията е трябвало да бъде достатъчно развита, че макар и изолирани да сме заедно, дотолкова, че да можем да си въздействаме психически.

-Но вирус имаше!

-Имаше?

-Има!

-Има ли?

-И един от симптомите е желанието за самоубийство. Изпиташ ли го веднъж, след месеци, ако ще да е – ще го изпиташ повторно, но в това време ще заразяваш хората около себе си…И дори повторно да превъзмогнеш желанието, то няма да те напусне, ще се възвърне пак, но ще те победи. А в това време ще разнасяш вируса!

-Не е доказано.

-Твърдим, че е доказано.

-Твърдим.

-Защото би било въпрос на време да се докаже, а време вече нямаме. Трябва да ускорим процеса. Обречените да си отидем…

-Може би, наистина така трябва. На планетата да остане тъй наречения „златен милиард”.

-Не, не, Лот! Да останат устойчивите на вируса.

-Всички маскирани са устойчиви на вируса.

-Те са наркомани – призна си за пръв път Премиера. – Наши жертви! Жертви на една налудничава наредба, която ги задължаваше да носят тази напоена с отрова кърпа. 

-Оцеляват. Изглежда ги опазва и от новите мутации на корона вируса – твърдо отвърна Лот.

-Знаят ли изобщо какво им се случва?

-Не съвсем.

-Как изобщо го допуснахме?

Лот вдигна рамене. А знаеше.

Маскираните живееха като скотове. Не се интересуваха от нищо, освен да поемат необходимото количество храна за да продължат мъждукащото си съществуване.

Адът на наркоманите винаги е бил борбата със зависимостта; изнамирането на следващата и следващата доза, все по-голяма от предишната. При маскираните всичко това отпадаше. От една страна, обществото беше решило, че тази зависимост е полезна. Дори в началото задължи носенето на маски. Маските бяха лесни за намиране и евтини. Достъпни за всеки. От друга, материята на маските беше такава, че извличаната от корали отрова имаше депо действие. В началото седмица, две. При подобреното производство – месеци. По-късно придобитите в лабораториите химически аналози на веществото се оказаха още по-устойчиви. Постепенното му поемане спестяваше абстиненциите, но не се излизаше от наркотичното състояние.

Дълго, това изглеждаше най-добрия вариант. Маскираните не се страхуваха и не се тревожеха. Не бяха работоспособни, но заради карантината и без друго, почти не се намираше работа. Но най-хубавото у тях беше, че са тихи и послушни. Летаргични. Неспособни на бунт.

Ако умираха, умираха най-вече от злополуки. По-рядко от глад и съвсем рядко в следствие на възпаленията получени от нечистотиите им. Но никой от корона вирус или от самоубийствата, които бяха истинската опасна за човечеството пандемия, но в последните три месеца кризисните щабове по цял свят ги обявиха като единствения възможен лек.

Това сложи началото на кампаниите. Някои, от които много изобретателни.

„Златната маска”, например.

За да се избегне религиозния предразсъдък, че самоубийството е грях, фирмите производителки на маски разпространиха на случаен принцип из цял свят милиони отровни маски.

Не се различаваха по нищо от останалите, дори отровата беше същата, но в по-голяма концентрация. И това, което не очакваха, че ще постигнат бе, че върнаха една от основните тръпки на истинската наркомания – рискът на живота.

На път беше да се докаже, че вирусът щамове на covid предизвикват желанието за самоубийство, за което при нарастващите световни усложнения едва ли ще се намери лек.

Телевизиите на всички национални държави и мултинационални общности се обединиха около идеята за насърчаване на „доброволното и достойно оттегляне от живота”.   

Редно е да се отбележи, че за пръв път човечеството спря да води войни, че престъпността почти до нулата. Нямаше обяснение, но изглежда автоагресията изчерпваше отрицателната енергия и атавистичната жажда за насилие.

-Скъпи братя и сестри – започна своето обръщение Премиера, – в решителни моменти всеки от предците ми е казвал след тези думи, задължително: „Предстоят ни тежки времена!”, но за нас няма да има такива! Защото с нас човечеството завърши пътя си! Постави края на всички стремежи! Защото достигна апогея си! Защото се докосна до звездите! Но възвиси душата си над всички космически разстояния! Защото превъзмогна суетата си! Жаждата си за притежание, жажда за надмощие! Създаде милиони шедьоври и в тях съзря лицето си: копнежите си, стремежите си, причините за всички страдания! Построи дворци и кули стигащи до небесата! Геройски се сражава в името на божествата си и на децата си! Даде всичко от себе си! И имахме щастието да живеем в последните му времена. Да, страшни са! Повечето не видяхме да порастват децата ни, повечето нямахме внуци! Не познахме блаженството за скучния живот, нито пък пияни от екзалтация пренесохме живот в жертва на героична заблуда! Братя и сестри, повечето не направихме нищо друго, освен тази равносметка! Закриваме свят! Не ударени от метеор! Не в пламъците на собствените си войни или в жертва на климатичен катаклизъм…Много от нас много обичаха мляко с ориз…Но време е да изпием горчивата чаша. Достойно! Щастливи, че постигнахме вечния мир! Ето моята кутийка! И ти имаш своята, нали! Ако я отвориш, означава, че си приел, че си заразен и е време да скъсаш нишката!

„Трябваше да каже, че му е наследство от дядо му – фронтовак!”

Не го направи. Отвори шампанско. Сипа си в чашата и изпи хапчето.

Лот не си тръгна от студиото. Остана да догледа шоуто „Търсим таланти”, от три години, заради карантините се провеждаше само виртуално.

Някакво момиче пееше, нещо свое, нещо сантиментално, изглежда на измислен език. Говориха само очите й.

Титулярният лидер на журито; одърпан, брадат и предизвикателен с разкъсаната маска сложена като вратовръзка прекъсна изпълнението й:

-Това изпълнение беше достатъчно добро – рече въодушевено и направи дълга пауза. – Не просто добро, а отлично…

Виртуалната публика обля с аплодисменти ефира.

-Да сложиш след него край на живота си! – изсмя се именитият естет и цялата публика прихна – Колко тъжно щеше да бъде, ако светът не свършваше и трябваше да живееш с творческите си желания.

„Колко тъжно, че още ще трябва да живея търпейки глупостта ви!” – помисли си Лот.

От този ден се отдаде на работа. Къртовска. Психически и физическа. Организационна и аскетична. Двадесет и четири часова. Неуморно.

Намираше сподвижници, губеше ги. Намираше нови, спасяваха, погребваха. Разболяваха се, оцеляваха, създаваха.

Научи се да ходи с маска. Научи се да мисли въпреки наркозата.

Оцеляваше.

Оцеляваха и други.

Повечето с маски. В Щаба беше взето решение, извън него маските да са задължителни. За да се избегне възможността за бунт.

В Щаба живееха около 300.

Тъй наречените Генерали.

Четиридесет от тях бяха от Старите генерали.

Един сто и четири годишен. Двама на сто и две. Петима бяха между деветдесет и сто. Още шестима между осемдесет и деветдесет.

Лот беше на седемдесет и девет. Най-младият от Старите генерали. 

Понякога вадеше кутийката. Онази, за малокалибрени патрони, в която беше неговото хапче. Въртеше я между пръсти. Доближаваше я до ухото си и я разклащаше. Пред очите му витаеха нейните.

Казваше се Ана. В онази вечер му беше обещала, че ще го дочака, че ще заспят двамата пред телевизора, този път завинаги.

Избързала беше. Не можеше да си иде без нея.

Сега му се струваше, че след петдесет години я е срещнал отново.

Лицето й беше скрито от маската, но очите й бяха същите.

Яса.

Твърде малката, твърде женствена Яса.

Лошо се беше набъркала.

Дано лицето й не го разочарова.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.