Маските (петнадесети разказ)

Стефан Кръстев

Харесваше го.

Караше я да се чувства голяма; притежаваща власт; вдъхновена за игра със сили, които не познава добре, но може да покори.

До преди седмица беше дете.

Страхливо дете, готово да раздере лицето си в истеричен пристъп.

Нацапало се с грим, за да скрие себе си и всичко онова, което имаше и искаше да има.

Не беше на себе си, когато разбра колко е значима.

Той й помогна.  

Нямаше как да е иначе – тайнствения мъж беше от Щаба. Преди да го срещне все си мислеше, че Щаба е легенда, а света се управлява от пенсионирани учители.

Имаше резон – подчиниш ли децата, лесно водиш големите.

Но кой да води децата, които бягат от подчинение?

Не беше се запитвала.

Не беше си и помисляла, че има такива деца.

Докато не видя игривото лице в огледалото. Онази измамница. Онази преждевременно пораснала палавница, която без да знае какво прави се беше изплъзнала от веригите на предопределението.

Узнала какво е да си красива, в свят, в който красотата е погребана.

Толкова се уплаши от себе си, а сега разбираше, че е трябвало да се чувства прекрасно.

Защото си позволи. Позволи си…да се има.

Бягаше, с пресипнал от преглътнат плач ум. Уплашена и за какво? За един живот, от който не би имало смисъл, ако не беше престъпила правилата му.

Загадъчният мъж и помогна да се опомни.

И да се разбере.

Какво искаше от нея? Има ли значение. Би могла да му е и внучка, и дъщеря, и любовница; кученцето или кучката; момичето, в което да вижда младостта си.

Загадъчен е. Като че ли не е от този свят, а по-земен от него не беше срещала.

Имаше му доверие.

И вече имаше доверие в живота. Изобщо.

Вече беше голяма. Не можеше да сгреши: чувстваше слабостта му към нея.

Чувстваше това жената в нея, която той беше пробудил.

Чуха се ръкоплясканията, подканиха я да излезе на сцената.

В сянката имаше поне петдесетина. Опита се да ги преброи, но беше твърде развълнувана, а отпред беше журито.

Общо трима. Той председател.

Толкова горда беше. И толкова уверена, но изведнъж нещо подло я прободе под лъжичката.

Какъв мръсник!

Разголваше я пред такова множество!

Не искаше ли това лице за себе си. Имаше възможност да го види толкова пъти. Не го ли вълнуваше! Или за него беше само стока!

Публиката вече проявяваше нетърпение.

„Не! Не съм стока! Не само стока! Ще го накарам да страда! Ще изпълня това, което уж иска! За да съжали, че можеше да има повече…”

Хвана с показалеца, средният пръст и палеца на лявата ръка онзи край на маската, който покриваше брадичката й. Покри лицето си с разтворената дясна длан.

Пръстите й потръпваха. Както при припадъка.

Цялото й тяло потръпваше. Бавно смъкна с две ръце маската.

И откри лицето.

Не чуваше аплодисментите. Чувстваше ги.

Подемаха я и я въздигаха високо.

На някакъв небесен престол, пред който да се кланят

Фибрите й поемаха вибрациите от гласове и дихания; всмукваха ги дълбоко и превръщаха в буря.

Разтваряше плътта си и се изливаше.   

Той даде някакъв знак. Публиката замлъкна. Прибра си енергията.

-Как ти е името? – попита я.

-Кати. „Но аз съм Яса! Твоята Яса!”

-Хубава си, Кати! Много си хубава, но…това е достатъчна хубост да умреш достойно, но не и да живееш с нея. Можеш със спокойно сърце да отидеш в камерата за анихилация. Успех.

Край лицето й прелетяха гарги. Не, не бяха гарги. Смехове. Смееха й се. Коленете й омекнаха, но не падаше. Искаше й се да се разплаче, но не можеше. Вместо това леко се напишка.

„Но аз съм Яса! Не съм никаква Кати! Къде ме водите…”

Озова се в скривалището си. Същото, в което Лот я остави.

Беше пред огледалото. Не виждаше себе си.

Пръстите й бяха вдървени, но личеше, че се опитваха да скъсат маската.

Хлипаше. И още не беше наясно Яса ли е или Кати.

Едва стигна до леглото. Седна, но колкото и слаба да се чувстваше, не посмя да легне.

Опита се да нареди фактите.

Нещо се случваше с нея.

Припадаше. Имаше видения.

„Или халюцинации.”

Вдъхна дълбоко дъх. Сви устни. Опита се да улови прилитаща в обърканото й съзнание мисъл.

Наведе се. Коленичи и ръката й потърси сака под леглото. Напипа презрамката. Издърпа го.

В него беше шинела, с който я отведоха от полицейското.

Захвърли го, започна да опипва подплатите и да търси под тях…Нещо. Какво?

Затвори очи. Довери се на пръстите си.

Не опипваха нищо, а чантата миришеше само на мушамената си материя. Не на Кати.

„Коя пък ще е тази Кати!”

„Дрехите, дрехите, които съм облякла не миришат на мен, а на Кати!”

„Глупости! Измислям си я! Луда съм!”

Дрехите миришеха на непозната млада жена. По-голяма. Но не много. По-уверена. Но съвсем малко.

„Чии са тези дрехи! Тук той води момичета, които…Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му…”

Развърза обувките си, за да ги завърже здраво. Отвори кухненският долап. Имаше консерви. Сложи осем или девет в сака.

„Мамка му, мамка му, мамка му!”

Наблъска още четири и затегна връвта.

Излезе навън.

Въздухът беше кисел. Очите й се просълзиха.

Настъпваше утрото, а изоставената индустриална зона изглеждаше още по-страховита.

Чу се протяжен вой.

„Мамка му, мамка му…”

Тръгна, вървеше без посока. Оглеждаше се само за да не бъде видяна от някого.

„Къде си мисля, че вървя!”

Краката й скоро омаляха. Сви се в оплетен гъсталак. Заспа. Когато се събуди се беше стъмнило. Отвори една консерва, но кучетата наоколо я подушиха. Скоро лаеха й се зъбиха срещу нея.

Запрати храната далеч от храста и побягна колкото я държат краката.

Падна изтощена.

Не знаеше къде се намира.

Нямаше го и сака.

Беше останал в храстите.

Изправи се и тръгна като призрак в призрачният град. Някаква мъждукаща светлина й подсказа посока. Следва я навярно повече от час.

По някое време й се стори, че чува двигател. Реши, че е Лот и забави крачка.

Като я настигне ще го прегърне, ще поплаче малко, ще му каже…

Той няма да иска да чува обяснения. Ще я притисне в гърдите си.

Бягството й беше недоразумение.

Премина през една разкъсана мрежа, препъна се в арматура. Раздра прасеца си.

Стигна до подлез. Тръгна внимателно по стълбите.

Стъпи в нещо, което изхрущя.

Изписка й се вдърви.

Това беше труп. Изсъхнал стар труп.

Плъзгаше едната ръка в стената, за да не изгуби ориентир.

Изходът трябваше да е близо. Много близо.

Препъна се и се търколи по стълби надолу.

Проблесна пред очите й.

Изгуби съзнание. Дойде на себе си за малко.

Беше на носилка, а в сумрака виждаше само тъмни силуети.

Заспа и следващият път когато се опомни се чувстваше значително по-добре. Намираха се в огромно, изтърбушено, но уютно по необясним начин помещение.

Имаше двадесетина легла, до всяко шкаф.

Светеха няколко нощни лампи, а върху нея пластмасов терариум с глозгащ фъстъци симпатичен мишок.

Освен нея в стаята имаше още двама.

Мъжът се нарече: Витус, а жената – Лола. 

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.