Маските (единадесети разказ)

Стефан Кръстев

-Не можеш да излезеш от гроба, Витус – говореше му Лола. – Мъртъв си, мъртва съм, всички тук са мъртви. Поу вече го е докладвал…

-А ако се срещнем?

-Защо ти е?

-Не, не го желая. По-точно – не знам. Ако случайно се срещнем?

-Тогава го убий!

Витус трепна, а Лола се засмя, наведе глава и рече:

-Няма да се срещнем. Никога не се случва. Който се е изгубил от основната група или е попаднал при нас, или е мъртъв, или знам ли – възможно е и да оцелява, там някъде – сам – в дълбините и мрака. Но писал ли те е Поу мъртъв, по-добре не му се вестявай жив.

-Защо?

-Защото това означава, че не си е свършил работата: не е направил опит да те издири, побързал е да те погребе, което означава „престъпна небрежност допусната от бригадир”.

-Сигурна ли си, че ме е писал мъртъв.

-Напълно. Повече от година работихме заедно преди да се изгубя, всъщност – да избягам. Знаеш ли защо го направих? Защото го опознах. Щеше да ме пожертва, при първа възможност, за да се издигне в очите на началството. Мислех си, че има втора група от изгубените, но тогава нямаше.

-И я създаде?

-Стигнах навреме за да дам кураж на Жак, двамата оцеляхме. После открихме и Скорило, Саня…Опитахме се да спасим и Крей, седмица викаше: „тук съм, помощ, тук съм”. Гласът му се чуваше толкова чисто, колкото сега чуваш моя; очаквахме да го видим в края на коридора, стига да го осветим. Зад ъгъла, зад следващият. Искаше вода. Чуваха се капки. Чуваше ги и той. Това го побъркваше…Падна, крещеше, че е паднал, че арматура стърчи от крака му, хлипаше, все по-слабо и по-слабо. Седмица по-късно Чан и Рая са се разбунтували и ни откриха. Оставяме по някоя следа, а и колкото повече сме, по-лесни сме за откриване. Направихме си свое общество на отхвърлените.

И в него оцеляваме.

-Някой не желае ли да се върне?

-Знам ли, сигурно. Никой не задържаме, но никой не си тръгва. Тук имаме храна; много храна, тонове консерви, дълбоко замразено месо и зеленчуци, хиляди подправки, вкусове вече непознати, изчезнали с миналото. Имаме си дрехи, стари дрехи; пъстри са, най-различни, живеем като в карнавал. Намираме и филми: гледаме лица, много лица…Ще видиш…Искаш ли да си сваля маската? Не се срамувай, стига да поискаш ще я сваля. Винаги, щом поискаш – гласът й беше преминал в шепот, после загорча, като че ли се сдържаше да не се разридае. – Ще ти покажа какво съм под маската, макар сигурно ще те разочарова. Като всички съм. Но хубаво лице съм си нарисувала.

Още му се струваше кощунствено. Всички в групата бяха изрисували лица върху маските си. В началото му заприличаха на някакви изчадия от подземията.

-Бавно се рисува лице върху маска, но време имаме. И е достатъчно тъмно за да се научиш да гледаш навътре в себе си.

-Никога не съм умеел да рисувам.

-Никой от нас не умееше, а повечето не можем да нарисуваме друго, освен лицето си – направи кратка пауза. – То е заложено в нас. Вътре е. Трябва само да го извадим. Сигурно си разбрал: животът на Къртицата не е особено дълъг. До няколко години решават, че си заразен с минало. И те лекуват. Докато изчерпиш Е – точките си. Тук, можем да живеем по-дълго, но не заради по-дългият живот, а заради лицата си заслужава. Ето…прибери тези багрила и опитвай. Веднага няма да се получи. Ще изпереш маската си. Пак ще опиташ. Пак ще я изпереш. И пак, и пак. Бавно ще е. Това, което правиш, го прави за първи и последен път човечеството. Лицето ти.    

Шокираща беше Лола, престъпна беше даже миризмата й, с която пробуждаше забранени образи и Витус все повече я харесваше. Преди седмица не би повярвал, че е възможна.

Надцени се. Това едва не го уби, но му даде шанс да промени живота си.

Поу държеше, че му е рано да работи повече от два часа.

Това означаваше два часа с противогаз, без маска.

С глада към маската се свиква бавно, но Витус познаваше този глад. Нарочно се беше излагал на него, самоизмъчваше се, за да не си мисли за Кристин.

Не засичаше времето, но беше убеден, че без маска издържа поне четири – пет часа. В действителност не издържаше повече от тридесет минути, преди да изпадне в безпаметен сън.

В онзи първи ден се разсърди на Поу, че го подценява.

Не включи таймера на определените му два часа, не погледна даже колко е часа, а тръгна по възложеното му стълбище.

Бързо почувства глада. Срамно бързо.

Искаше му се да докосне маската в лицето си. Само за миг, но да я докосне.

В нея беше въздуха, в нея беше жизнеността. Обезболяващото.

Болката се изостряше. Премина в безумие.

Заслепи го.

Обърна се назад. Поу щеше да му говори назидателно, а вътрешно да си примира от смях.

„Какво пък толкова, това е една маска. Мога и без нея.”

Рече си и сърдито постави сака в краката си. Реши да слезе до по-долната площадка, после да се върне и да си сложи за секунда маската. На по-долната площадка се почувства победител и реши, че може още един етаж надолу. После още един. Задушаваше се, мъчеше се да си вземе дъх. Несъзнателно свали противогаза и се свлече. Заизкачва се по стълбището. Взираше се в пода на всяка от площадките, но не виждаше сака с маската. Дали не беше подминал етажа? Или беше следващият? Връщаше се, изкачваше се. Спря да брои.

Някъде беше изгубил и противогаза. Нищо. И без друго не би го сложил.

Тръгна без цел из коридорите.

Гледаше се сякаш в лицето и виждаше как то се покрива с мехури. Надуват се. Пукат се и под тях започват да примигват зеници на непознато съзнание. Чудовищно съзнание, което го обсебва и разкъсва.

Препъна се в чантата си. Грабна я и изпусна.

Държеше маската в шепата си, но не можеше да я постави. Болеше го и не можеше да открие лицето си.

Краката му го водиха нанякъде.

Чуваше виковете на Поу, който го търсеше.

Но те идваха от друг свят.

Когато се опомни седеше на студеният цимент. Гърбът му беше опрян в стената. Сложил си беше маската и бавно събираше мислите си.

Коридор като коридор. Изправи се. Тръгна. Озова се в по-широко помещение с въргалящи се по земята манекени с изтръгнати крака, ръце и ококорени очи. Премина покрай тях, не намери стълбище за нагоре и тръгна надолу. После: пак надолу. И пак надолу. Няколко нови коридора с хладилни шкафове; един с премигващи светлини. Църкащи плъхове, асансьорна шахта. Локви, разпилени като змии жици. Стълбище: отново надолу. И пак дълъг, тъмен коридор.

Промуши се през дупката в една рухнала стена. От другия й край намери стълби за нагоре. И после следваше дълго изтощително изкачване, а подземието изглеждаше все по-непознато. И тъй: до пълна загуба на сили.

Намери някакво изкорубено кресло. Седна в него и заспа.

В това положение го намери Лола и новите й приятели.

Когато отвори очи и видя изрисуваните им маски си помисли, че е попаднал в гротескова пародия на отвъдното. Избухна в смях и едва след часове осъзна, че все пак е бил ужасен. А после имаше време да размисли над още много неща.

Надценяването беше грешка, сериозна грешна, но тази грешка беше най-успешният ход в живота му. Така реши.

Водеха го по разбити стълбища, прекрачваха парапети, прескачаха бездни; пристъпяха по тънки корнизи. Навсякъде в подземието беше така.

Как в безсъзнание се беше предвижил без да попадне в някой от многобройните капани?

Какво го беше водило между тях? Нещо повече от сетивата, които имаше в нормално състояние.

Нещо от което маската го лишаваше.

„Ще трябва да свикна без нея, за да го опозная!”

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.