Маските (двадесет и шести разказ)

Стефан Кръстев

Обичана беше. Знаеше.

Когато си поискаше можеше да има Витус, но само като си го помислеше й ставаше смешно. Изведнъж й заприличваше на хлапе.

Въпреки опита му, който тя нямаше.

Витус й беше мил. Усещаше силата му като своя.

Пред него можеше да се разкрие. Да свали маската си, даже.

И не беше го сторила, само защото нямаше никакъв смисъл.

Чувстваше го близък, много по-близък отколкото всеки друг, но станеше ли му любовница щеше да се превърне във втората му Лола.

И да престане да е неговата Яса. Единствената.

Но всяка жена може да има любовник, дори и в тези времена, когато любовта е атавизъм, а само Яса си имаше брат. Или поне някой, който много напомняше брат.

Имаше и Лола, а Лола й беше повече от сестра. Истинска приятелка: дразнеше я понякога, понякога се ревнуваха. Понякога си бъркаха ролите и всяка искаше да бъде другата. Понякога се мразеха, не можеха една без друга.

Понякога Лола изглеждаше по-малката, а би могла да й бъде майка.

Лола я научи да чете без маска.

Яса я поощри да бъде женствена.

Лола едва не я предаде.

Яса знаеше, че на нейно място би я предала.

Яса си имаше Жанет и Том, Лиза, Роби, Абробор, Мелани, Пуризия, Скайденте още много момчета и момичета, мъже и жени, които я боготворяха.

Събираше ги за сеанси поне три пъти седмично. В тъмни стаи. За да не смущават от лицата си.

Сваляха Социалните си маски. Понякога само се вслушваха: в глъчта по стълбищата, ехото по коридорите, капките от тавана; вслушваха се в себе си.

Понякога си казваха нещо, нещо което не би им хрумнало със Социална маска на лицето.

Често говориха за книгата, която са прочели без Социална маска.

За филма, който са изгледали без Социална маска.

Често се мъчеха да кажат нещо за книгата.

Често при опит да кажат нещо за филма говориха глупости, но изречени без Социална маска, тези глупости си бяха истински ценности.

-Свали Социалната си маска и прочети книга – беше първото упражнение, с което Яса посрещаше новаците.

-Свали Социалната си маска изгледай филм – беше второто.

-Свали Социалната си маска и си избери дреха, ето карта, следвай я и ще откриеш бутика – беше третото.

-Свали Социалната си маска и си избери карнавална – беше четвъртото упражнение, до което който и да стигнеше, вече обикваше Яса.

Защото разбираше, че е по следите на нещо, което не бе подозирал, че съществува. По следите на себе си.

После Яса откри своето изкуство. Читател.

Четеше и предаваше въображаемите образи, които виждаше. Споделяше ги с петима, шестима. Все такива, които са превъзмогнали зависимостта си към Социалната маска. Спокойно живеят без нея.

Слагат я, когато и Яса сложи своята. В точно уговорен час, за да свържат съзнания.

В началото беше само експеримент, за да провери дали след като си скъсал със зависимостта си с Глобалната мрежа, връзката ти с нея е същата като преди.

Не.

Връзката се губеше, навярно можеше да се възстанови, защото маската беше още жива и не биваше да се прекалява с носенето й.

Но се оказа, че за кратко е безвредна, дори тонизираща, а също тъй можеше да се използва за локална връзка, макар и само с Яса и Витус, които имаха достатъчно силни сигнали.

Витус не посмя да използва тази си възможност. Все се сещаше как е изрисувал маската си и рисунъка му се изписва върху маските на останалите и ги превръща в негови изкривени копия.

Яса нямаше страхове. Напротив – желания.

Останалите, с които споделяше образите я вдъхновяваха да чете. Един желаеше едно. Друг – друго. Понякога стигаха почти до кавга, но беше забавно и някак…мило за Яса. Опитваше се да угоди на всички и все не можеше да намери време за „Майстора и Маргарита”, но пък прочете „Морфин” и „Кучешко сърце” на Булгаков, някой поиска Толстой и му обеща, че ще стигнат и до „Война и мир”, но за да му угоди прочете „Изповед”. Той се разсърди, напусна групата и сам започна да си чете.

Прочете „Повелителят на мухите”, още един напусна групата. Той пък решил да мисли. Имало за какво.

Прочете „Пътят” на Кормак Маккарти, в началото не разбра какво им стана на всички в групата, а после разбра, че сметнали, че се е случило и книгата е исторически роман за събития отпреди две – три десетилетия.

Яса ги увери, че не е, макар сама се чудеше, откъде е толкова сигурна.

Прочете им „След нас и потоп”, ревнаха някои. Две жени напуснаха групата, тръгнаха да посещават храма, за който Яса им разказа. Не успя да ги спре, колкото и да ги увещаваше, че не бива да ходят, че ще ги наблюдават, че ще ги заловят.

После останалите напуснаха групата. Четяха сами.

После – нови. И нови.

Прочете им „Драконово семе”, „Клетва за вярност” и „Ново поколение” на Пърл Бък, след което ги прехвърли от Китай в Рим с „Римска кръв”, „Загадката на Каталина” и „Ръцете на Немезида” на Стивън Сейлър.

Казуо Ишигуро едва не я накара да разтури групата с „Никога не ме забравяй”, пак си помислиха, че е исторически роман, а този път не посмя да опровергае нещо, което й изглеждаше заблуда, защото никак не беше уверена, че заблудената не е тя.

От този момент реши, че е нечестно да внушава образи за текст, който първо трябва да осмисли и изживее първо в себе си, а после, ако реши – може би, да сподели.

Не искаше да подвежда, а май се получаваше.

Сега обърна внимание на факта, че много често си представяше героите със Социални маски или поне без атавистични лица във времена, когато всички би трябвало да имат такива.

Винаги беше неволно и по-скоро помагаше текстът да бъде възприет, но в „Никога не ме забравяй” Социалните маски стояха на героите точно на мястото си.

Така както стоеше Социална маска.

Но по-ужасяващо, защото показваше какво означава Социална маска.

Само, че в тези образи видя текста Яса.

Дали бяха най-уместните. Дали само не заблуди с тях.

Обезсърчи се и изпадна във временен творчески застой, но като се отърси от впечатленията си рече, и съвсем правилно, че изкуството й не отстъпва на киното или на театъра, нещо подобно е: не създава, не налага, а пречупва през себе си образи.

Но да не се разстрой пак реши да бъде приключение.

Изискваше и повече майсторство, повече яснота на образите.

Джеймс Фенимор Купър, Майн Рид, Емилио Салгари, Карл Май; особено предизвикателна беше „Наследникът от Калкута” на Робърт Щилмарк, но най-много я увлече Жул Верн.

Накара всички да мечтаят.

Обичана беше, обичаше. Осмислена.

Но осъзна, че щастието й е само маска. Маската, с която е свикнала, ала под която крие непостигнато желание.

Да е обичана, но инак.

Да е обичана като Ана.

Напираха спомените на онзи объркан мъж, който при свършека на света изживяваше най-красивите си мигове с нея.

И все пак не беше я обичал толкова, колкото съпруга й.

Онзи, когото тя не дочака.

Онзи, който не намери покой.

И не си отиде със света, а продължи да я търси в руините му.

И я припозна с Яса!

А тя избяга!

Но той беше Генерал. Злодей.

„И все пак, обича така, както никой не ме е обичал.”

Избра най-здравите кубинки, джинси, джинсова риза и кожено яке.

Тренира близо месец, не знаеше колко трябваше да издържи преди да го открие.

Написа няколко бележки за Лола, скъса ги.

Опита да направи аудиозапис за Витус. Разсмя се, проплака, запя.

Нищо не се получи, но постави записа под възглавницата му.

Тръгна по стълбището нагоре.

Замаяна от адреналина, чувстваше само напираща сила, с която сякаш летеше по стълбите нагоре.

Когато излезе на открито от хладният въздух отрезня.

Даде си ясна сметка какво прави, но реши, че е стигнала твърде далеч, за да се откаже.

Най-вероятно щеше да съжалява, но върнеше ли се: със сигурност щеше да съжалява.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.