Маските (двадесет и трети разказ)

Стефан Кръстев

Яса беше изкусителна и доверчива. Твърде млада, но повече от съзряла за възрастта си: съзряла беше по начин, по който не всяка жена съзрява – не с възраст, а с природа.

Имаше финес на дебнеща котка, а същност на крехко птиче.

Не си служеше с кокетство и не служеше на кокетство: беше себе си и се държеше така както единствено умее, а това понякога ставаше много предизвикателно.

Искаше й се да бъде по-глупава. Боеше се от нещата, които съзнава. Не искаше да са истина или поне, най-малко, не искаше да знае за тях.

Не проявяваше особена предпазливост, защото предпазливостта само й напомняше в колко ужасен свят живее.

Очакваха се проблеми.

Най-малко от страна на Дедо Урси.

Лола му намекна, че ще направи голяма грешка, ако се опита по какъвто и да е било начин да докосне или нарани Яса.

Застаряващият нерез, като че ли я разбра. До този момент й се подчиняваше, макар и да личеше – през зъби.

Мразеше Лола, но се боеше от нея. И се опита да прогони от главата си мислите за примамливата искрица в морния поглед на малката развратница.

Поискаха му веднъж отливка от череп. Направи им.

Искаше му се да види как стои маската върху лицето на Яса. Имаше право. Все пак той я бе изработил. Не му разрешиха. Преглътна. Но пак щяха да дойдат при него.

Разбра, че малката е строшила маската.

Знаеше, че ще съжалява. Съжаляваше. Даже и нови черепи тръгна да търси. Трябваше само да изчака, търпеливо да изчака и той направи опит, но не успя.

Твърде дълго се проточи чакането му.

И тогава му се отвори онази възможност. Не мразеше Валдо. Тя или по-скоро то беше кротко Същество, единственото в тази дупка, а може би и в цял свят, което го разбираше, а когато се наложи – даже защитаваше.

Имаше няколко такива случая, Валдо изведнъж преставаше да бъде бялото агънце от пасторална картина и се превръщаше в демон, твърде зъбат дори за постапокалиптичната реалност.

Когато хормоналните натрупвания издуеха до болка Дедо Урси, Валдо му помагаше да получи някакво облекчение. Веднъж виновно си призна, че преди повече от три десетилетия е бил мъж.

Нямаше значение. У Валдо нямаше или не беше останало нищо мъжко. Както и женско. Приличаше по-скоро да е от друг вид. Непознат. От далечен свят.

Твърде се доближи до ръба на онази тераса. Залитна.

Най-вероятно щеше и само да си падне, а жестът на Дедо Урси беше по-скоро израз на нетърпение, отколкото истинско убийство.

После не беше сигурен дали изобщо го е докоснал.

Докато си го помисли Валдо беше четири етажа по-долу нанизан на арматурни железа. Често се случваше тук. Трябваше да се внимава.

Не се научиха да го правят!

Иначе в този момент Дедо Урси виждаше очи. Топли кафяви очи. Тъмно кафяви очи. Очи с морен поглед. Морен поглед с примамливи искрици. Искрици с глас. Закачлив глас. Гъделичкащ глас. Смях. Игра. Поляна. Тичане.

Мислеше за нея, мислеше за Яса, гонеше я, когато видя Валдо на ръба на терасата; после нанизан на арматурите, със струйката кръв стичаща се по бузата от разтворената изкривена от болката, все още потрепваща челюст.

Щеше да му остави лицето си. Кроткото си излъчване, с което Дедо Урси искаше да маскира буйния нрав на малката. Да я усмири. И да я направи съвършена.

Седмици обработва черепа за да стане годен за употреба. Трудно беше и с отливките. Не му спореше. Не се получаваха както трябва. Само неговото, прецизно око можеше да забележи несъвършенството, с което не искаше да се примири, защото това би означавало да обезсмисли смъртта на любимото си Същество.

С много усилия все пак постигна търсения резултат. Реши, че Яса е била родена за да носи тази маска.

***

В това време Яса и Лола почти напълно го бяха забравили.

Едната бързо беше пораснала. Другата отслабнала, станала по-крехка, изглеждаше по-млада. Когато бяха заедно приличаха на приятелки от колеж.

Отделяха се от основните групи, откриваха добре замаскирани находища на артифакти.

Сменяха си дрехите и маските: ежедневно, а в някои дни – ежечасно.

Лола убеди Яса, че не е страшно да си сложи тракийска или африканска маска. Някога може и да са имали мистична сила, най-вероятно; най-вероятно, даже, те са разрушили света и са се изчерпали.

Яса научи Лола да се радва. И да се плаши.

-Бях станала каменна. Своята каменна маска. Стана ми скучен дори този прекрасно зловещ свят – призна си Лола. 

Научиха се да се гримират. Но не така, както бяха обучавани и задължени в цивилизация. Тоест с грима да крият лице, а напротив – с грима да разкриват скритото.

Понякога навлизаха в опасни участъци, губеха се, никой не ги търсеше, понеже на никой не му минаваше през ум, че е възможно Лола да се изгуби.

При всяко тяхно изгубване намираха нещо любопитно.

В онази късна вечер попаднаха първо в аптеката.

Една от многото аптеки на една от големите вериги.

По стелажите й се разхождаха огромни, дрогирани бели мишки. Гледаха ги любопитно като хора. Една даже успя да се вмести в джоба на Лола докато тършуваха.

Откриха стотици опаковки Весели хапчета; дори такива, за каквито само бяха чували; дори такива, за които не знаеха, че съществуват; много от най-използваните и необходимите; немалко и такива, каквито често не откриваха, а също такива каквито Лола беше опитала един два пъти. Откриха стимуланти. Антибиотици. Обезболяващи. Всякакви материали за обработка на рани. Напълниха джобове и чанти, а Лола изхвърли мишката и й каза „Къш”, за да не заема тъй необходимото място.

Трябваше обаче да направят сериозна експедиция за да приберат съкровището.

Решиха да се връщат. Доста се бяха отдалечили, а на връщане трябваше да отбелязват пътя, което щеше да ги забави.

Една витрина обаче ги изкуси. Беше на книжарница.

Една от многото книжарници на една от големите вериги.

По пътя към нея минаха през денонощния магазин.

Продавачът му още стоеше пред отворения прозорец. Главата му беше килната на касовия апарат, а едната му ръка стискаше отдавна изгаснал таблет. В черепа му зееха няколко дупки. Стелажите бяха обърнати, чекмеджетата широко отворени.

По пода пред краката му се търкаляха монети.

Яса се наведе. Гнусливо взе една и я огледа, хвърли я далеч.

-Заради това е умрял. Струвало е повече от живота му, а сега…

Очите й се насълзиха.

Лола я хвана за ръка. Притисна я в себе си. Щеше да я целуне, но се отказа. Не искаше да е целувка през маски, а сега не беше удачен момент да ги свалят.

-Хайде, да поразгледаме книгите – рече й и взе една бутилка вино.

В книжарницата пиха. По „благоприличния” начин. Пъхаха бутилката под маската, не откриваха лицата си.

Разприказваха се и понеже бяха развълнувани, а и разстроени смесиха хапчета с виното, с което нарушиха поне няколко закона на общността.

Лола пак започна с нейните фокуси.

Да слага хапчета в ръката на Яса, а да ги вади от ушите си.

Или обратно.

Яса протестира и каза, че не е честно.

Лола настоя да я научи на номерата.

Яса не искаше.

-Ти си Коломбина, нали – не се отказваше Лола, – Коломбина, трябва да прави фокуси.

-Не знам нищо такова.

-Как си представяш Коломбина, която не може фокуси.

-Тогава ти си Коломбина.

-Не, ти!

-Не мога!

-Можеш!

-Ти си Коломбина!

-Двете сме Коломбина!

-Не мога да развия тази ловкост!

-Трябва Яса, трябва! Отвори ръката…Сега слагам в нея две хапчета…Ето така! Когато ти кажа да я затвориш…Ето как съм свила едното между пръстите си…Тренирай го!

-А момчето?

-Стига с тези момчета! Кое момче?

-Онова в магазина.

-Явно не е умеело да прави фокуси.

-Не си забавна!

Млъкнаха. Гледаха се в очите. Всеки миг щяха да се разридаят, една след друга, но Яса се овладя.

-Много се надрусахме – рече.

-Искаш ли да вземем главата му?

-Бях се отказала, но…

-Ще я вземем.

-Сигурно е искал да се прибере вкъщи. Сигурно е имал приятелка. Не е честно да остане завинаги на онзи прозорец.

-Да, твърде дълга смяна.

Яса се изправи. Осъзна, че е пияна и твърде замаяна от хапчетата. Подпря се на един от стелажите и го обърна.

Търколиха се книгите.

Свиха я гърдите. Нищо не й говориха заглавията. Нищо имената на авторите. Но имаше нещо приятно, като познато в звученето на тези заглавия, на тези имена. Знаеше, че в тях ще открие свят. Вече знаеше, свикна да чете без маска. Да разбира книгите сама. Не всички, не напълно, но достатъчно за да усети магията им.

Преди малко, докато се въргаляха с Лола край книгите и Лола се опитваше да запали интереса й към фокусите Яса пожела да пише, дори не си помисли, че вече няма кой да я чете.

-Хареса ли ти Шекли? – попита я Лола и също стана.

-Веднага ме грабна. Дори сравнени с нашия, световете му изглеждат шантави, даже понякога страшни, но миг преди да се уплашиш, осъзнаваш колко малко вероятни са, а после колко по-малко вероятен и от тях е света, в който живееш.

-И ти става забавен!

-Забавен като книга!

-Не търсеше ли тази? – попита Лола, в ръката си държеше „Майстора и Маргарита”.

Яса напълно отрезняла я грабна от ръката й.

-Да вземем и черепа.

***

Кучките закъсняха.

Защо не му донесоха този череп преди седмица!

Тогава нямаше да губи любимото си Същество!

Сега малката развратница ще нахлузи лицето на това нищожество. Ще прилича повече на себе си, а не онова, за което беше създадена и в което щеше да я превърне той Дедо Русти!

Не, Дедо Урси, както го бяха преименували.

Дедо Русти – това име им каза, когато го откриха, но го чуха погрешно; после той изгуби съзнание, а когато го възвърна вече всички го имаха за Дедо Урси.

Всичко възприемат погрешно. Дори себе си.

Задави се от ярост, омесена с объркани желания, с глад – напомнящ сексуален, но по-дълбок от физически.

Започна да прави отливката.

Когато се изтощи изпи на един дъх бутилката, която му бяха донесли.

Губеха му се моменти, не помнеше кога е спрял да работи. Кога е взел маската на Валдо, излязъл от ателието си.

Не помнеше колко дълго е дебнал Яса, докато тя се отдалечи достатъчно от основната група. Всички бяха пияни и дрогирани от находките им, а той вече отрезняваше.

Хвана момичето, изви й ръката зад гърба.

Запуши й с ръка устата.

Блъсна я в една от стаите по коридора.

Затисна вратата с остатъци от гардероб.

Яса се опита да бяга.

Плесна я с обратното на ръката си.

Тя падна, опита се да впие зъби в крака му. Сграбчи я за яката, вдигна я и я хвърли на пода.

Откачи маската на Валдо, която висеше на колана му.

-За теб е! Сложи я! За да заприличаш на човек…

Яса ридаеше и хълцаше.

Прималя й от отвращение, когато забеляза издутия от ерекцията му панталон. Искаше да умре.

-Просто сложи маската!

Струваше й се, че е сън, това не можеше да е истина.

Нещо трябваше да се случи.

Усети, че се задушава.

И пожела да се задуши.

Започна да се задушава.

Рядко слагаше социална маска, но сега беше на лицето й. И маската й помагаше; помагаше й да се задуши единствено със силата на своето желание.

***

Витус наостри слух. Нищо не чуваше, но разбра какво се случва. Отведнъж.

Стегна го маската.

Бяха някъде долу.

Видя Дедо Урси. С маска в едната ръка и издут от възбуда панталон.

Видя гърчещата се по пода Яса.

Тя искаше да умре. Разбра го.

Втурна се надолу.

Обърка се между коридорите.

Знаеше, че ще стигне късно. Изкрещя закана към Дедо Урси.

Ехото отекна в коридорите.

Яса се гърчеше. Яса се задушаваше.

Стягаше с мисъл маската на лицето си.

Тогава и Витус взе да стяга своята.

***

Дедо Урси посегна към лицето си.

Опита се да раздере маската си.

Задушаваше го. И все по-дълбоко се впиваше.

Сега разбра, че маските са живи същества, че се подчиняват на воля…

Подчиняват се на общата воля…

Дедо Урси падна на колене. Гърдите му изгаряха, взривяваха се, пръскаше се от болка. Но времето течеше бавно, а той разбираше:

Подчиняват се (маските) на общата воля и тъй подчиняват отделния, но понякога има отделни с достатъчно силна воля. За да се противопоставят на общата; да подчинят своята маска и чрез нея…

Яса стягаше маската си.

Витус стягаше маската си.

Така стягаха неговата.

Яса се отпусна за да вземе дъх, но Дедо Урси не успя, защото тогава Витус още по-силно пристегна своята.

Когато Витус отпусна, Яса стегна.

Когато тя си пое дъх, Витус стегна, но вече нямаше нужда.

Дедо Урси беше мъртъв.  

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.