Маските (двадесет и седми разказ)

Стефан Кръстев

Още първият се възползва от наивността й.

Яса не вярваше, че е възможно да й се случи.

Не и на нея. Вече беше развила уменията си, достатъчно за да може чрез Социалната си маска да улови нечисти намерения.

У странния самотник улови болка, само болка.

Първо, физическа болка. После, остро чувство за самота.

Изглеждаше толкова залутан в изоставената част на индустриалната зона, колкото и тя. Твърдеше, че знаеше къде отива.

Имал си лечител. При него.

Не беше ясно дали лечител за телесните му рани или за отчаянието му.

Знаеше кой е Лот, още щом започна да му го описва, спомена името му.

Излъга я обаче, че знаеше къде ще го намери.

Оказа се Веселяк.

Болката му идеше от скорошната хирургична интервенция, с която се беше обезобразил за да има лице.

Познаваше Лот, наистина го познаваше.

Ако не беше изгубил с нормалният си облик и ума си, не би посмял да й посегне.

Ако не беше изгубила съзнание със сигурност би изгубила ума си.

Опомни се на една врата. Окована. Толкова я боляха китките, че си мислеше, че пироните минават през тях, че е закована, но беше стегната със скоби.

Гола.

Без маска.

Само един единствен път беше откривала лицето си пред други. В Православния храм.

Оттогава никой не беше го виждал. Дори Лола, дори Витус макар да бе изпитвала пориви да им го покаже.

От много време насам искаше да го види Лот.

Не очакваше друг да го превари.

Половината лице на извергът беше кървавочервени ухилени устни. Другата половина: тебеширено бяла.

Кискаше се на сантиметри от нея.

Искаше й се земята да я погълне. Да припадне отново, но вече не можеше.

Чудовището не я изнасили. Дори не беше си и помисляло да го направи.

Надяваше се да получи за нея откуп от Лот. Свали маската й за да я снима, за да докаже, че я държи в плен, а дрехите й – за да ги продаде.

Но тя не знаеше това. Дълго още не го научи. А когато все пак разбра беше твърде късно за да получи облекчение от факта.

-Погледни ме – изкиска се на педя от лицето й Веселяка, – отвращаваш ли се? Сигурно. Но аз съм различен. Имам кураж да бъда. И да открия това, което повечето носим под маската си, но се боим да извадим. Боим се и пред себе си да признаем какво сме: едно обезобразено създание; налудничаво, болно, изкривено. Погледни ме, глупачке: аз съм артист, аз се разкрих и открих. Аз страдам и мога да бъда същността си, а ти си жалка кокошка, която ревеш окована…в жалката си форма, създадена от едно общество на маски и безличие. Не мога да те гледам!

Извърна се яростно и тръгна нанякъде, а Яса отново изгуби съзнание.

Събуди се от глъчта им. Върна се с неколцина себеподобни.

Застреляха го. Извиниха й се. Освободиха я.

Върнаха й дрехите и Социалната маска.

***

Лот постави старият дигитален фотоапарат на земята и го стъпчи.

Няколко пъти го стъпчи. Яростно го стъпчи.

Имаше уговорка с Валио да й предава ученичките с интересни очи. Когато забеляза Яса, прибързано й се похвали. После съжали.

Имаше нещо познато в очите на Яса, нещо което отначало отричаше, че вижда, но това бяха очите на Ана. На неговата Ана.

Никой не можеше да го извади от равновесие, но този път едва не излезе.

Много се надяваше Валио да забрави за обещанието му, защото Валио беше ценна за целия щаб. И всеки в щаба, малко или много, дължеше на нейното добро отношение правото си на съществуване.

Разбира се, винаги можеше да се разбере с нея, да задържи малката за себе си. Но предпочиташе да мине без тази молба.

И в един момент изглеждаше, че се получава. Валио или забравяше, или си затваряше очите, но после му напомни.

Тогава Лот за пръв път се замисли дали не е време Валио да умре. Щеше да има война с поне двама генерали, но на тях също им беше време.

Прецени всички „за” и „против”, бръкна в сейфа, разрови се и намери кутийката; с двете хапчета: най-ценното в живота му; разклати я до ухото си и реши: първо да намери малката, да я спаси и когато е вече вън от опасност, ще помисли какво да я прави.

Още щом я изведе от полицейското управление вече знаеше, ще направи всичко възможно да я държи далеч от Валио и клуба й.

Вече знаеше също, че Валио не би му я отстъпила толкова лесно.

Би му припомнила какви са им отношенията, какви услуги и дълги, колко още може да направи за него: и зло, и добро, каквото си поиска.

Би го разпитала също, защо пиклата означава толкова за него.

Би изчаквала отговор, не че щеше да получи.

Но Яса не беше момичето, от което Валио би се лишила току така.

Яса носеше същото, което и Ана.

Някакъв атавизъм. Не от времето на лицата, а от много, много по-преди. Навярно от времето, когато същият този атавизъм е оформял първото женско лице.

Нещо щеше да стори. Какво? Не знаеше.

Но Яса го лиши от избор, когато избяга. Трябваше да я издири, а когато разбра, че не е толкова лесно: реши да я превъзмогне. Да я превъзмогне като любов, както бе успял веднъж.

Измяната на Ана, тогава не го прегази, а назоби с хладнокръвна ярост – да живее.

Отново ще успее.

Реши, че за него Яса е едно обикновено момиче, което ще предаде като всяка останала на Валио.

Минаваха месеците. Година. Втора.

Реши, че е мъртва. Забрави я.

Предаде много други в клуба, когато тези дни го потърсиха Веселяците, дадоха му фотоапарата, казаха му, че Яса е в безопасност, че за тях е щастие и чест да му я върнат. Без никакви условия.

Не знаеше дали го иска!

Реши, че го иска: за да постъпи с нея, като с всяка друга.

***

Кошмарът се повтаряше.

Същият, който някога беше изживяла. Който я накара да избяга.

Беше на сцената. Почти сляпа от светлината на прожекторите.

Пред публика от петдесет, шестдесет човека.

Пред журито от трима, председателствано от Лот.

Не я ли обичаше? Би показала лицето си. С желание. Само на него.

Разголваше я пред всички.

Толкова ли искаше да я накаже!

Презря го, а после себе си, че го е потърсила, че го е искала.

-Събрахме се – заговори весело, – да видим най-издирваното лице. Лицето на едно момиче, което беше достатъчно дръзко да избяга, което беше достатъчно умно да ни надхитри и достатъчно обаятелно за да спечели сподвижници. Лицето, което най-влиятелното Същество чака вече повече от две години. Лицето, което навярно е най-силно изразения атавизъм от стария свят достигнал до нас…

Тук беше заглушен от аплодисментите на публиката и направи знак, че благодари, но моли да утихнат, за да продължи:

-Лицето, което навярно в миналото би разпалило войни. Лицето, чиято красота е вдъхновявала всеки талант. Лицето, което само по себе си е талант, който обикновено крием, понеже силата му е взривоопасна…

Отново беше заглушен от аплодисменти и със същото движение като преди малко ги накара да утихнат:

-Лицето, което колкото и красиво да е, не може да изрази подобна даровита същност, каквато Яса, с бягството си показа, че има…

Свиркания, ръкопляскания.

Презираше го. Презираше и себе си, че го потърси. Искаше да му покаже това лице, само на него да го покаже, но щом желае…

Да бъде както желае.

-Ще ни покажеш ли лицето си, Яса?

Със замах разкъса маската си.

И публиката онемя.

В дълбоката си възраст един от най-твърдите мъже в световната история получи най-силния емоционален плесник.

Нея ли беше търсил, преследвал!

Чертите под маската бяха слабо изразени, почти загатнати.

Черти на манекен в бутик.

Яса нямаше атавистично лице.

От какво се беше крила?

Несъзнателно Генерала се изправи. Земята под краката му танцуваше.

Нима е изгубила лицето си?

Не. Не. По-скоро никога е нямала.

Въобразявала си е, затова се е крила.

Направи крачка напред. Публиката вече го подиграваше.

Задържа се на крака. Не ги чуваше.

Всъщност беше му все едно.

-Защо ми го причини! – изрече.

Вгледа се в нея. Сякаш му отвръщаше.

Едва сега той разбра, колко надменно може да е безличието.  

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.