Маските (двадесет и първи разказ)

Стефан Кръстев

Валио стоеше по турски на креслото пред компютъра, облечена в сатенен халат във вишнев цвят на голо.

Зърната я боляха от възбуда, сграбчила несъзнателно коленете си, дълбоко впиваше нокти в тях. Зловеща жокерска усмивка обезобразяваше красивото й момчешко лице.

Преди десет години Генерала, с когото спеше тогава, откри в избуялите джунгли, действащ Източноправославен храм.

Поклонниците бяха откарани под конвой до най-близката камера за анихилация, но две от момичетата очаровали с красотата си Генерала. И той, милия, решил, че е жалко да лишава ограбения и без друго свят от такова съвършенство. Подари ги на своята възлюбена. Да й служат в клуба за забавление.

Момичетата щяха да се дърпат. Валио, разбира се, да ги укроти, но преди да се е стигнало дотам й хрумна да опита нещо друго.

Накара ги да се почувстват свети, пренасящи се в жертва. Докато отдаваха плътта си за храна на похотливи страсти, те спасяваха храма.

Каза им, че генералите били готови да разрушат храма. Не ги излъга.

Каза им, че ги е разубедила тя. И тук не излъга.

Каза им, че има влияние върху тях. Вярно беше.

Каза им, че има влиянието благодарение на своите питомки и без своите питомки не би успяла да спаси ни храма, ни себе си. Почти истина. Почти!

Говори с генералите, да. Убеди ги, че от прибързаното разрушаване на храма няма никакъв смисъл.

Никога до този момент не бяха залавяни наведнъж толкова много хора с атавистични лица. Явно храмът привличаше такива. Можеха да го използват като капан.

На нея й хрумна: да монтират камери в иконите.

Хрумна й защото беше практично. Така можеше да си избира попълнения, но в последствие откри своят извор на наслада.

Виждаше очите им. Разголили по-дълбока същност, отколкото можеше да си представи, че е възможно.

В устните им имаше повече страст отколкото в устните на всички, с които беше правила любов.

Дори закоравелите приличаха на деца.

Дори грозните се отдаваха красиво. С душа. На нещо, което би могло да съществува, което би могло да ги пощади или накаже, което искаха да ги познава, с което бяха откровени…

В което може би се съмняваха.

Разтваряха устни, сякаш я поглъщаха и тя плаваше в тайната им.

Чувстваше как докосва стъклото на иконата със сочните устни на по-младите.

Чувстваше киселата слюнка на по-старите.

Чувстваше лекото драскане от напуканите устни, от наболата брада…Чувстваше ги по ръцете, по краката, по гърдите си.

Чувстваше се като овчарка сред питомци. Молеха се. Блееха. Толкова мили бяха, толкова безсилни. Но тя имаше силата да реши кой да живее, кой да умре.

Тя правеше и от момичета, и от момчета, своите похотливи светици.

Повече сълзи имаше този път, повече горчилка.

По-често шепотите преминаваха в ридания.

Свещите бяха повече, а мрака навън – по-гъст.

Почти се влюби във високо, възслабо, доста сковано момиче с тъжни кафяви очи и в сипаничаво синеоко момче с палаво изражение на уличен котарак. Щеше да ги прибере. И да има поне единият от двамата, още тази нощ.

Когато обаче службата приключи и в храма влязоха Проверяващите, онзи луд старец – попа, със недопустима за християнин злоба завъртя кадилото и удари поне трима от служителите на реда.  

Свиха се краката му, търколи се. Опита се да стане, запълзя. Докопа се до някакъв бастун, едва го удържаха, но в неразборията неколцина богомолеца избягаха към хълма.

Между тях беше и синеокото момче и когато Валио разбра, побесня.

Заповяда освен момичето да й доведат стареца. После – да изковат кръст, който вързаха на пилона в спалнята й. После – да бичуват стареца.

Попита го: „Какво е истина!”

Не й отговори. Нареди да доведат момичето.

-Познаваш ли я? – попита Валио.

Свещеника не каза нищо. От сивите му очи се стичаха сълзи. Валио повтори въпроса си с по-остър тон. Свещеника пак не каза нищо. Тогава Валио взе бича и застана зад момичето и за трети път попита:

-Познаваш ли я?

Стареца кимна. Тогава Валио попита момичето:

-Как се казваш?

-Магдалена.

-Искаш ли да го спасиш?

Магдалена наведе глава й се разхлипа. Валио я разгърди с дръжката на бича. Момичето едва се държеше на краката си от ужас и отвращение.

-Искаш ли да го спасиш?

Момичето се опита да каже нещо, но се задави.

-Виж я, колко е жалка, Старче. Помогни й. Кажи й, че искаш да те спаси. Нищо повече.

Горд ли си? Нима го заслужава!

Магдалена хълцаше и се тресеше, едва се държеше на крака.

-Кажи ми, Старче, теб или нея да прикова на кръста?

-Мен.

-Аха, добре. Така и смятах да направя, а ти Магдалена…Кажи ми, искаш ли да го спасиш.

Момичето кимна страхливо. Валио приближи лице към нейното. И мъркайки й рече: „Желая те!”, а после се обърна към Свещеника:

-Твоя мирянка е, нали? Помоли я…Просто й кажи: „Моля те!”, това й кажи, нищо повече. И ако е мила с мен ще те спаси.

Свещеника мълчеше.

Тогава Валио заповяда да го приковат на кръста. Магдалина крещеше. Валио я плесна, тъй силно, че я хвърли в леглото си.

-Съблечи се – рече й, – можеш да го спасиш, можеш!

С треперещи пръсти Магдалена започна да се съблича.

-Виждаш ли, Старче. Тя е готова да се жертва за теб, а ти не искаш да й помогнеш, въпреки, че това би й дало кураж.

Свещеника вече губеше съзнание.

Момичето се тресеше голо в леглото.

Валио се излегна до нея, като отметна халата от себе си.

Прокара пръст по рамото на Магдалена.

-Не се плаши! Това е само любов! Само ти можеш да го спасиш…Искаш ли?

През сълзи Магдалена кимна поривисто.

Валио погледна към огледалото на тоалетката. Знаеше, че скрит зад него ги наблюдава неин Генерал. Погледна го въпросително и наостри слух.

Генерала тропна три пъти по стъклото. С това пожела Магдалена за себе си.

-Обличай този халат, малката! Вече е твой! Ще те отведат при когото трябва и ако не се оплаче от теб, Стареца ще остане жив.

Направи знак с ръка. В стаята й влязоха двама от питомците й. Свалиха свещеника от кръста и изведоха Магдалена.

Свещеника лежеше на пода, но беше в съзнание.

Валио се излегна до него, подпря се на лакът и рече:

-Магдалена е жива, жив си и ти. Благодарение на кого? На твоята святост, която не ти разреши да я помолиш, за да не се поквари! Или благодарение на нейната поквареност, с която тя все пак заплати!

Изсмя се и легна по гръб до стария свещеник и по кротко заговори:

-Не си могъл дори да си помислиш, че съм зад иконата. Но вече ще знаеш. Ще те върнем в църквата ти. И те искам пред иконата! Всеки ден да молиш за живота на Магдалена! Всеки ден!  

Хвана в ръце една от разкървените му китки и нареди на питомците си:

-Искам да бъде лекуван, а после го пазете. Изгуби ли живота си той, не знам в що за настроение ще съм. Може и вие да изгубите своя. И намерете Лот, искам да знам какво стана с момичето, което ми обеща.

***

Не знаеше дали да отвори храма.

Дали трябва.

Докато се молеше Магдалена щеше да е жива, но така щяха да влизат други в храма. И да бъдат отвеждани.

Тя е една.

Те са много.

Но можеше ли той да решава кой да живее и кой да умре?

Не.

И тогава започна да се моли.

Пред иконата. Но не на блудницата във вишнев халат, която сега го гледаше, а на Бог, който виждаше всичко…

И единствен щеше да реши.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.