Маските (двадесет и пети разказ)

Стефан Кръстев

Носеше я. По застланото с натрошени стъкла и мазилка стълбище я носеше. Етаж, след етаж, след етаж.

Знаеше коя е. Яса.

Тя беше под маската на Коломбина. Той под маската на Арлекин.

Седмица се колебаеха, отбягваха погледи.

Лола веднъж пожела сама да се предаде.

Яса я спря. Каза й, че не е честно.

После й пролича, че съжали.

Двете вече не се обичаха.

На моменти се гледаха като змии, на моменти като вещици.

Отначало се редуваха да носят маската на Коломбина, но спряха да я свалят.

Попита ги: „това пък защо е”, но нито едната, ни другата му отговори.

Изглежда му бяха сърдити. И двете. Така и не разбра защо.

Той не искаше маскарада. Нито жертвата. Според него не се налагаше да се прави. Направи някакви опити да ги разубеди, но беше напразно.

Не го чуваха. Дуелираха се с погледи, а той не можеше да бъде даже секундант.

Предишната сутрин рано Яса го поведе нанякъде.  

Не беше маскирана като Коломбина. Носеше най-обикновена имитираща Социална маска, маска от плат.

Опита се да я попита нещо, направи му знак да мълчи, очите й се смееха и понеже не беше я виждал от дълго в такова настроение, реши твърдо: да не го разваля.

Не я попита повече нищо, но бързо се досети, че го води към онази книжарница, която преди време бяха открили с Лола.

-Искам да ти подаря книга – рече му Яса, – искам да я прочетеш, но да е винаги с теб и да я свързваш винаги с мен. Избери си.

Извърна лице, все едно да му каже, че няма да му влияе, но когато ръката му посегна към книга на Чейс, направи отрицателен знак и го накара да я дръпне, все едно се е попарил.

-Не бързай – каза му, – аз ще се разходя за да не ти се бъркам, а ти поразгледай, попрочети, избери си. Нека де е книга, която ще четеш много пъти, бавно. Все едно, че четеш мен.

Сантименталничеше, но беше адекватно.

Прииска му се да й каже, че е рано да се сбогуват, но щеше да прозвучи глупаво.

Започна да разглежда.

Инстинктивно спря погледа си на събрани творби на Борис Виан. Името не му говореше нищо, но знаеше, че това е книгата, която трябва да избере.

Погледна към мястото където трябваше да е Яса.

Къде беше изчезнала? И кога? Като дим…

Чу веселото й тананикане. Идеше отблизо.

Накара го да се усмихне несъзнателно.

-Чакай ме, ей сега идвам – подвикна му, а той продължи да рови в книгите.

Улови се, че диша по-дълбоко, по-учестено; устата му се изпълни с тръпчив вкус; мислите му непослушно се разпиляха; изпълни го нетърпение; приятни тръпки го полазиха цял и тогава Яса се появи.

Стъпваше на високи токчета и краката й изглеждаха невъзможно стройни. Беше облечена във вишнева бална рокля с голо дясно рамо и дълбока цепка разголващо дясното й бедро.

Беше сменила маските си. Сега носеше Социална, на която беше нарисувала…Тъга. Тъга трябваше да е. Горна устна залиняла в опит да зададе въпрос. Тъга.

Но знаеше, че под нея е усмихната.

Подаде му и на него Социална маска.

Попита я с поглед: „Защо?”

Отвърна му с поглед: „Да се разберем по-лесно”.

Седнаха в барчето. Витус отвори бутилката.

Яса запали свещите.

Витус наля виното.

Яса каза, че е от Пилатово време.

Витус я погледна. Тя избухна в смях.

Чукнаха наздравица. Тя стана от мястото си. Закачливо като пеперуда с подскоци изчезна зад бара. Нещо говореше, твърде подробно и Витус загуби нишка. Попита го, слуша ли я.

Каза й, че я слуша. Каза му, че му вярва.

Стресна го звука. Гръмна отведнъж, но Яса бързо нямали.

Красива музика. За пръв път чуваше мелодията, а му беше позната; като част от същността му; сякаш бе живял така както е живял за да е в хармония с нея.

-„Орион” – рече му Яса – „Two step from hell”.

Долетя отново при него. Чукнаха наздравица. Изглеждаше, че всеки момент ще смъкне маската. Личеше, че се изкушава, а изкушението беше толкова силно, че се просълзи.

После му разказа. Разказа, че увещавала Лола да й го отстъпи. Само за една нощ. За последната. Просто да се разменят. Нямало да усети…

Не довърши. Разсмя се горчиво. Смехът й за кратко премина в плач, но също тъй кратък.

-Не знам какво очаквах от своята…приятелка.

Пое си дъх. Продължи:

-…но тя прие. И едва тогава разбрах какво си означавал за мен. Изсмях й се…Исках те, искам те. Но по този начин, няма да е. Няма да е и тази вечер, че си ми твърде лесен…Днес навършвам четиринадесет. По закон, в следващите двадесет и четири часа трябваше да започна сексуалната си практика. Глобалната мрежа щеше да ми избере партньор. Кой знае, можеше да бъдеш ти. Ако не бяхме такива егоисти и не бяхме избягали…

Засмя се замислено, преди да продължи:

-А ако не бяхме такива егоисти, какво ли щяхме да разберем (?) един от друг…изобщо.

-Честито – рече й, удариха си чашите и тя отпи.

-А може да няма бягане от Глобалната мрежа. И тя да ни е срещнала. И трябва да изпълним задължението си един към друг…към обществото – гласът й стана хладен, режеше.

-Не трябва.

-Това, че избягахме лишава ли ни от морал?

-Не, а би трябвало.

-Жалко!

Вдигнаха отново чаши. Тя отпи внимателно за да не открие лицето си. Лекичко оцапа маската.

-Ако не бяхме избягали – продължи Яса, – нямаше да си причиним цялото това страдание, но дори само заради това страдания бих избягала сто пъти, ако сто пъти се върнеше времето назад. Знаеш ли какво си причинихме?

Влюбени бяха един в друг, нямаше смисъл да го изрича.

-Това, което могат само егоистите! – завърши Яса.

Наляха следващи чаши.

Искаше му се да види лицето й.

Искаше й се да му го покаже.

Започна да я увещава. Тя се засмя. Рече му, че и тя иска да види неговото. Уговориха се да дръпнат едновременно маските. Тя неговата, той нейната.

Но тъкмо да го направят музиката спря. Албумът свърши. И отлетя момента.

Тогава тя рече:

-Искам да ти направя още един подарък. Ще те срещна с много скъп за теб човек. Само ще мислиш за него, нали? А аз ще помогна на мисълта ти да го достигне…

И тогава Витус разбра защо е искала да си сложат Социални маски.

На празният стол между двамата затрептя като холограма, доби контури, избистри се образа, доби плътност, стана съвсем реален.

Дядо му.

-Не очакваше да ме видиш – заговори и имаше същия глас, какъвто Витус помнеше, – истински съм. Да, можеш да ме пипнеш. И също желая да пийна. Значи това е твоята приятелка? Радвам се за вас, деца. Винаги съм вярвал. В последният атавизъм на човечеството. Любовта.

***

Някога – тези, които се обичаха можеха да живеят заедно.

Сега това е углавно престъпление.

И неморално. Понеже един човек могат да обичат само егоистите.

Някога  – тези, които се обичаха и живееха заедно, можеха да имат заедно повече от едно дете.

Сега това е углавно престъпление.

Можеш да имаш колкото си искаш деца (и това е похвално), но от различни партньори.

Учените в Щаба, решиха, че така е по-добре за обогатяване на генофонда на човечеството.

Някога – тези, които се обичаха и живееха заедно, можеха да отглеждат и възпитават заедно децата си.

Сега това е углавно престъпление.

Полът е преди всичко социална роля. Мъжът трябва да бъде обучен за нея от мъж. Жената от жена.

Защото мъжът и жената са тези, които генерират обогатяване на генофонда.

Но трябва да бъдат възпитавани и тези, които превъзмогнали половия егоизъм са над типичните му емоционални слабости и желания.

Създаващите и поддържащите редът, хората на Първа линия.

Това са хората – институция.

Възпитанието трябва да е индивидуално. Така всяко дете получава полагащото му се внимание. Колкото и да ми се иска да го отрека, истина е, че така детето много по-често се превръща в продължение на родителят си, отколкото се случваше в света, който помня.

Колкото и да ми се иска да го отрека, истина е, че живота е по-рационален, но отдавна е забравена дори братската и сестринска обич.

Прието е, че при настъпването на четиринадесетата година човек е сексуално зрял. Тогава трябва да започне да изпълнява сексуалните практики.

Защото тялото му принадлежи на човечеството.

И ако не е способно – има проблем.

По презумпция виновен е родителя, който не е възпитал детето си достатъчно добре в сексуалната роля или най-малко не е следял стриктно здравословното му състояние.

В такъв случай Е-точките от Здравната осигуровка на родителя се присъждат на детето, за да покрият продължителната му рехабилитация.

Възможно е да не стигнат, особено в случаите, когато детето не е докладвало предварително, че си има проблеми с възпитанието.

Знаете всичко това! И двамата сте израснали възпитавани с него.

Но сега, когато ви го напомних, след като от година сте извън закона, как ви изглежда?

Да, аморални сте!

Но как ви изглежда!

Много мило, че ме поканихте на празника си!

***

Носеше я по стълбите.

Искаше му се да падне и да си разбие черепа.

Но нали щеше да изпусне и нея.

-Защо трябваше тази жертва? – много пъти попита без да знае Лола или Яса е под маската.

Която и да беше, всеки път когато питаше, не му отвръщаше.

Стигна до последната площадка.

Постави я внимателно на земята.

Прииска му се да я целуне, но щеше да бъде кражба.

Погледа я. Маската на Коломбина откриваше долната част на лицето, Социалната маска – горната. Искаше да открие нещо непознато.

„Отдавна е забравена дори братската и сестринска обич.” – припомни си думите на стареца си. И сега се разбра.

Обичаше я. Но не както обичаше Лола, а като сестра. Прехапа устни.

-Какво стана? – попита я когато образът на Стареца изчезна. – Какво беше това?

„Фокус” – очакваше да му отвърне, но вместо това тя каза:

-Социалните ни маски са едно голямо същество. Щом нещо го е имало маските го помнят. Трябва само да го извлечем…

-Как?

-Не съм сигурна. Знам само, че двамата, заедно сме достатъчно силни за да го правим, понякога.

Сутринта, когато взе спящото тяло на Коломбина беше сигурен, че трябва да я предаде.

Вече знаеше, че ако са заедно ще продължат да бъркат в Глобалната мрежа, без да знаят добре какво вършат.

И какви сили ще извадят от недрата й.

Може би, такива, с които биха погубили повторно света.

Толкова ли я обичаше, че да го направи заради нея?

Да, именно затова трябваше да я предаде!

Може би Лот не беше толкова лош. Нали това е човека, който я припознаваше с неговата любима, която не го е дочакала.

И заради която надживя Армагедон.

Твърде е стар, едва ли се нуждае от любовница, но щом я търси още, едва ли може без любов.

Погали я.

-Сбогом! – рече.

Грабна я и затича надолу по стълбите.

Не можеше, не можеше да я остави.

Когато стигна до общата трапезария. Тя се размърда и избухна в смях.

Отстрани от лицето си маската на Коломбина.

Не беше Яса, а Лола.

-Позна ме, нали – изрече през смях, – знам, че ме позна! Не ме лъжи! Не би посмял да ме предадеш, но аз не мога да предам нея.  

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.