Маските (двадесет и осми разказ)

Стефан Кръстев

Тресеше я. Маеше й се свят.

Сънуваше с отворени очи, а реалността се сливаше в кошмара.

Изгуби представа за времето.

После за пространството.

Вън валеше, а нямаше вън.

Хора ли я докосват или зли сили я люлеят между мрак и светлина.

Пробуждаше се в различни зали. Някои приличаха на космически кораби, други на операционни. Биеха й поредната и поредната инжекция.

Спря да диша, очакваше да я интубират, но преди да го сторят се отдели от тялото си.

Минаваше през някои стени, през други не можеше. Реши да си избере посока и си избра, но после я изгуби и се върна пак в онази стая, в която беше оставила тялото си.

Втори път се опита да избяга от него. И трети. И четвърти.

Минаваше през кладенци и през трюмове, през ядрени складове и часовникови механизми и през много, много болнични стаи.

Неизбежно стигаше в тялото си.

Понякога искаше да се скрие в него.

Понякога се чувстваше принудена да го пробуди.

Понякога просто й беше студено и искаше да се загърне.

Понякога то я просмукваше.

Давеше се в пот. Влизаше медицинската сестра с поредната инжекция. И поредната.

Виждаше отражението си в малкото огледало над мивката, намираща се на пет метра от леглото. Дали заради разстоянието й се струваше, че това не е тя, че е подменена.

Не може да е толкова крехка и невзрачна. Приличаше на проскубано пиле.

Губеше свяст.

Пак инжекция.

Система в ръката. Следваща.

Какво стана? Още там – на сцената й беше студено; после емоциите й дойдоха много; разбъркаха се спомените, но падна. Опомни се на земята. Опита се да стане.

И оттук нататък ставаше неясно.

Лот идваше при нея. Редовно идваше.

Сядаше в страни на леглото. Мълчеше. Обикновено мълчеше.

Чуваше го как диша.

И под затворените клепачи го виждаше.

Както беше на своите осемдесет и една, и две ставаше на триста, а после младеж на петнадесет, шестнадесет.

Винаги хубав. Винаги различен.

Смущаваше я.

С лицето си без Социална маска.

Със сините си или със зелените си очи.

С плътните устни или тънките изписали палава вълча усмивка.

Измисляше ли го? Не, не го измисляше.

Помирисваше го.

Понякога я докосваше. Невинно. Всъщност – не, съвсем.

Слагаше длан на рамото й, веднъж – на корема.

Плъзгаше пръсти по скулите й. По шията й.

Възпираше дъха й.

Искаше го!

Но се преструваше, че спи. Отвореше ли очи щеше да му признае, а се смущаваше.

Че е слаба, че е болна, че май няма атавистични черти.

В един момент не издържаше, разтваряше устни, казваше: „Люби ме!”, но нищо не се случваше.

Той беше изчезнал.

Като сън. И би помислила, че е сън, но все оставяше нещо на нощното шкафче. Кутия бонбони, шоколад, банани, цвете в бутилка (все едно ваза), някоя книга (все криминалета, никога не ги четеше), пластмасови фигурки (прасенца, патета, вълчета).

Оставаше и аромата си, почти недоловим в острата миризма на медикаменти и дезинфектанти.

С времето започна повече да й говори. Не разбираше голяма част от нещата, които й разказваше. Беше чела много книги, но не беше живяла в неговото време.

Би му задала въпроси, много въпроси, но продължаваше да се смущава.

Предпочиташе да я мисли за заспала.

И често беше почти заспала.

Беше и при него, и сънуваше.

Събуди се напълно, когато той сложи Социалната си маска.

Едва тогава доби кураж да го погледне.

***

Отвори очи. Същите като Ана.

И го попита с тях: „Какво става?”

Имаше много да й каже: и истина, и лъжи.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Попита я: как се чувства.

Попита го: как изглежда.

Той се обърна. Тя започна да се облича.

Хвана го под ръка. Изведе я навън.

Намираха се в Щаба. Изведе я в парка.

Някои от алеите бяха дълги десет километра. Имаше зоологическа градина и старо, още действащо лятно кино; площадка със спортни уреди; тенис корт; открито бистро като онези преди Армагедон; пресъхнал басейн и приличаща на замък сграда, която изглежда сега реставрираха; много пейки и цветя; катерички подскачаха по дърветата, а от клоните им се лееше птича песен.

Часове обикаляха. Говореха много.

Тя все повече разбираше, а той все повече се чудеше на това, което вече знае и й разкрива:

-Не бих те изоставил, никога! Бях шокиран, това е всичко…

-Очакваше да видиш нейното лице?

-На Ана ли? Не, не. Достатъчни са ми очите й. Дори ми идат в повече. Не очаквах нейното лице, но не очаквах и това, което ми показа.

-Показах на всички! – сърдито изрече, но преди да настъпи неловко мълчание, с променен тон продължи:

-Помислих си, че няма да ме погледнеш. Но така ти се падаше. Помислих си го! Помислих си, че така ти се пада, а после ми стана страшно. Много страшно! Докато живеех със заблудата, че съм с атавистично лице, се чувствах прокълната и невинна.

Някаква сила отвъд мен ме беше белязала с нещо, което не съм желала…И което, колкото и да е грешно, напук на всички трябва да опазя. Кажи ми, знаеш ли какво виждах в огледалото?

-Чужди атавистични лица. Много от тях вече си излекувала.

-Моля?

-Както четеше и те разбираха, така предаваш чертите си и те се наслагват върху всички останали лица в Глобалната мрежа. Ако оприличим Глобалната мрежа с пчелен кошер, то ти си царицата.

-Не е вярно!

-Докато беше болна направихме много изследвания.

-Не е честно!

-Но си най-значимата жена.

-Не, не! Не може да е вярно. Та аз съм само на петнадесет. Безличието е заляло света десетилетия преди да бъда родена.

-Винаги е имало една като теб.

-Не е вярно!

Лот не отговори, тогава го запита:

-А Витус?

Лот издаде странен звук, едновременно се засмя и изръмжа под нос, а след това рече:

-Няма достатъчно сила, но е нещо подобно на теб. Само, че е бунтарят. Ако ти поддържаш модела, той го разбива.

-Двамата бяхме силни.

-Нали разбираш защо?

-Да, да.

-И колко е било опасно за теб.

-Да, бих могла да стана като него. Но за него също е било опасно.

-Да. Да стане като теб.

-Царица?

-Нещо подобно…Но много по-влиятелна.

-Страх ме е.

-Вече знаем само двамата.

-Вече?

-Да. Сам не можех да направя всичките изследвания.

Почувства се слаба. Извади пневматична спринцовка и й инжектира нещо. Стана й топло, по-добре, но спомените й се разкъсаха.

Вървяха по алеите.

Не. Бяха улиците на онзи умиращ свят. Стори й се, че минаха през онзи подлез. Същият, в който беше открила черепа, но сега нямаше череп, защото беше преди онзи мъж да бъде убит.

Качиха се по същите стълбища.

Не. Просто така й се стори.

Влязоха в същия апартамент, в който някога Лот беше живял с Ана.

И тогава Лот се превърна в младеж.

Слаб, малко по-висок от Яса. Имаше любопитен поглед. Топли кафяви очи.

Свали Социалната си маска.

Изглеждаше доста уплашен.

Яса се засмя. И тя беше уплашена.

Имаше защо. Преди повече от година трябваше да е започнала ежеседмично да упражнява сексуални практики, а до този момент не беше имала полов контакт.

Тя направи крачката към него.

Постави ръцете си на раменете му и му рече:

-Не знам дали те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!

***

Следващото момче беше атлетично и ниско. По-ниско от нея.

Следващото имаше дълга руса коса и сини очи.

Следващото – зелени.

Следващото – басов глас.

Имаше тъмнокожи. Имаше мускулести като животни.

Лот се превръщаше във всяка нейна фантазия.

На няколко пъти провери да не би да са различни, задаваше въпроси на които можеше да отговори само Лот.

Той беше.

Излизаше в следобедните часове със стареца. Кръстосваха алеите. Говориха.

Все повече се възприемаше като негова съпруга.

Нямаха вече никакви опасения, за това, че Валио би се опитала да им създаде някакви проблеми, но независимо един от друг, вече бяха решили да я отстранят.

Изчакваха момента.

Прибираха се. Той се превръщаше в поредната й мечта.

И я любеше, а тя се опитваше да му отдаде освен себе си и всички любовни игри, които би имал с Ана.

***

Лот клатеше кутийката с хапчетата до ухото си.

Първият път не посмя.

В последният момент накара младежа да свали Социалната си маска. И прекъсна връзката с тях…

На сцената Яса получи хистеричен пристъп, имаше и простуда. Нищо повече. В болницата лежа обаче четири месеца.

В тях Лот разбра за силата й.

Под въздействието на медикаментите, тя му призна дори такива неща, които не бе признавала на себе си.

Тогава Лот започна да се упражнява във връзка чрез Социалната маска.

Напредна, макар никога нямаше да развие нейните способности.

Неусетно стана: слабостта му към нея премина в заслепяващо желание да я има. Не в обич, не точно, а в обожание на езичник: способен и себе си да пренесе в жертва, но също тъй да унищожи своя кумир. От страст.

На осемдесет и две беше. По друг начин не можеше да я има.

Чрез Социалните маски на момчетата изпитваше това, което те изпитват.

Чрез Социалните маски ги обсебваше и чрез телата им я любеше.

После ги убиваше.

Дали не се е досетила?

Дали не се прави на спяща, както тогава – в болницата?

Дали не се наслаждаваше на състоянието?

Възможно беше, но до този момент – малко вероятно.

Опиатите, които поемаше бяха достатъчно силни.

Но дойде времето да я пробуди.

***

Отдръпна се. Обърна се.

Реши да побегне към терасата, но се вкамени.

Наведе глава, впи пръсти в лицето си, без да го раздира с нокти.

Мислеше, объркваше се.

Нещо не се получаваше.

-Кой си ти? – попита.

-Хуан – отвърна й момчето, – не си ли спомняш? Бяхме съученици. Харесваше ме. Не знаеше, че имам атавистично лице.

-Хуан?

-Хуан – весело й рече. – Онзи, който спряха Проверяващите на КПП-то, опита се да избяга и те застреляха.

-Не си мъртъв!

-Точно дванадесет пъти съм „убиван” по този начин.

-Защо?

-За назидание на чувствителни момиченца и момченца, които крият атавистичните си лица. Част от учебният план съм. Сменям училище след училище.

-Ти…

Хуан се изсмя:

-Не ми казвай, че съм ти объркал живота.

-Ти си глупак, Хуан!

-Сега съм Лот!

-Не! Не си Лот, върви си!

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.