Маските (разказ)

Стефан Кръстев

Отдавна се случи, но помня. Преди да чуем за пандемията, предпазните маски бяха изчезнали. А казваха, че вирусът се разнася по въздуха и покосява.

Всеки ден научавахме от радио и телевизия…

Радио и телевизия ли? Средства за масова информация, от онова време…

Да, и за дезинформация…

Всеки ден научавахме от радио и телевизия за нови заразени и смъртни случаи.

Намирахме си маски по черните пазари. По интернет…

Интернет ли, сега ми е сложно да ти обясня, но тогава интернет беше глобалната мрежа, смешно е да си го представиш, но – да. Много, много примитивна глобална мрежа, но тогава можехме да мислим и сами…

Дали? Всъщност…

Не съм убеден. Не помня добре, но поне вярвахме, че можем да мислим сами.

Когато не стигаха парите да си купуваме от черния пазар, си стъкмявахме сами – от дрипи, че и от нови дрехи, които вече нямаше къде да обличаме.

А смъртните случаи и заразените ставаха все повече.

Задължиха ни да носим маски, а за маска, която имаше трайност час-два, заменяхме велосипеди и мотопеди, които имаха такива. Аз имах и замених за маска.

Накрая все пак отвориха магазинчетата за маски. Имаше ги на всяка пряка, едно до друго. Преди това в тях продаваха вестници и талончета за хазартни игри, но бързо ги преоборудваха и пуснаха – почти безплатно, по-трайни маски.

С които можеш да прекараш цял ден.

Помислих си, че най-после ще си взема дъх. Макар и през маска.

Почти нищо не беше ми останало у дома, когато купих първата от новите маски.

Знаех си, че производството им е на фирми, близки до правителството и тези, които издаваха указите.

Какво пък! Важно е да дишам.

Чул бях, че маските са на нов принцип, в тях има органични съставки, които филтрират въздуха, действат като външна имунна защита.

Любопитен бях, но малко читава информация можах да намеря. Изглежда, материалът им беше обект на авторски и корпоративни права.

Когато я сложих върху лицето си, залепна като целувка.

Усетих как се впива в кожата ми, как се сраства с нея, но усещането беше, ако не приятно, то поне успокоително, въпреки че и… някак смущаващо.

Сякаш с лицето ми се беше сраснало друго същество.

Сякаш то дишаше вместо мен и пълнеше дробовете ми с нещо непознато, което изпълняваше функциите на въздух.

Вървях като унесен, но забелязвах, че походките на хората срещу мен си приличат. Всички вървяха в крак, бавно, отмерено, със свити рамене. И носеха едни и същи маски.

Мога да похваля обаче производителите. Предишните маски уморяваха, вмирисваха се, по устните полепваше мръсотия, а новата сякаш даваше сили.

И още нещо: сякаш изчезваха тревожните мисли. Маската ги изсмукваше, а денят вървеше бързо, почти безпаметно.

Когато се прибрах вечерта и махнах маската, не се познах в огледалото.

Това, което виждах, изобщо не приличаше на мен. То имаше загатнати черти, подобно на пластмасов манекен от бутик. Малко по-късно се прибра синът ми. Не, не баща ти, чичо ти. Не го познаваш. И аз не бих го познал, тогава се видяхме за последен път.

Под неговата маска се откри идентично на моето лице.

После се прибра и баща ти. И под неговата маска се откри същото лице.

Вечерта пуснах телевизора.

Показваха площади с движещи се по тях хора. Все по онзи начин. Всички носеха новите маски, а под тях…

Вече знаех какво е.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.