За „Поп Богомил и съвършенството на страха“, Владимир Зарев

pobogomil

Трябваше ми време да реша да напиша нещо за тази книга. То няма да е и кой знае какво – просто впечатления и размисли, в резултат от запомненото, а не точно върху прочетеното. Ще започна от най-общото и най-далечното от книгата.

Колкото по-хубава е една книга, толкова по-голяма е вероятността с времето впечатленията от нея да стават повече. Колкото и да забравиш от нея, запълваш го със себе си, със свои чувства и размишления и те влизат в контакт с останалото от текста, което преди това ти е говорило по-малко. В началото имах усещането, че това е просто една забавна книга, книга от добра, по-добра, с много достойнства, която заслужава да се прочете, но е далеч под възможностите на онзи Владимир Зарев, който откриваме в други негови книги.

В „Лето 1850“ разказва за бунтовете около Видин в 1850 година. Те не са толкова известни, колкото Априлското въстание, но как ли не са описани ужасите от турскотo робство в литературата ни; знаем за тях, свикнали сме със спомена. Мръщим се, тъгуваме, гневим се винаги, когато прочетем нещо въздействащо за времето, но малко са книгите, които описвайки го, ще ни доведат до сълзи. И „Лето 1850“ е една от тях. Не толкова с подробности в (и около) историческата фактология, колкото, че с думи Владимир Зарев е успял да влезе в костите и мускулите, в кожата и нервните окончания, в сърцата и духа на героите си. Вселява ни в тях, чувстваме болката им.

В „Битие“ пак успява да предаде толкова чувствено историческата мелодрама на по-късни времена. Грандиозна фамилна сага, в която няма пренебрегнат герой, а през сетивата на всекиго изживяваме епоха след епоха. Продължението й „Изход“ уж поддържа същия дух, но има нещо повече, времената вече са различни – социализъм е. И „Изход“ – писана и издавана по време на този социализъм би трябвало да е тъй нареченият „социалистически реализъм“, но е една от най-острите сатири срещу системата и реално – пародия на социалистическия реализъм. Не смешна, не жалка пародия, а напротив – пародия, която превръща в пародия това, което пародира. И ми е чудно как тази книга е била издавана, вместо да бъде изгорена, а авторът й пратен на лагер. Явно и тези, които сме живели в онова време, го вземаме за по-черно, отколкото е било. Защото тази книга си е пример, че сме си имали не само мислещите, а и критичните автори. Библейските алюзии, които започват от заглавията на книгите и са още десетки в повествованието, съпоставят и противопоставят описаните епохи (кратки в сравнение с историята на човечеството) с вечността, с ценностите на цяло човечество, с вечните му търсения и трагедии. В съдбата на героите, въпреки конкретиката й, се оглежда цял свят: има нещо, което винаги се е случвало и нещо, което се случва за пръв и последен път – само тяхно е, но е сравнимо с всичко – през него се опознава всичко, осъжда се всичко, опознавано е и осъждано от всичко. Земно и духовно. Човешко и не твърде човешко. Спасителят Крум Марийкин – героят на „новото време“, се ражда почти като Спасителя Иисус. И изглежда чист като Иисус. Плюс това упорит и борбен, но на моменти буди ужас, а в още повече моменти – усмивки. С фанатизма и наивността си, твърдоглавието, надскачащо глупостта и преминаващо в абсурд – много типичен за времето.

В „Разруха“ няма нещо, което всички да не знаем. Всичко описано е или публична тайна, или изобщо не е тайна. Каквито и розови очила да си сложим, знаем, че се е случило и се случва точно така. За същите неща говорим в кръчмите и интернет. За същите неща четем по вестниците и ги чуваме като недомлъвка от телевизионните водещи. Но историята е така разказана, че разтърсва. Толкова силно разтърсва, че все едно ги разбираме едва сега. Едва сега си даваме и сметка какво означават тези факти. Преходът без пропаганда, без евфемизми и обещания за някаква реабилитация, защото реабилитация не може да има. След всичко, което изживяхме. Историята на писателя преминава в историята на гангстера, за когото пише роман. Идва момент, в който се запитваш кой от двамата е по-невинен, кой от двамата е по-порочен? Би ли било различно, ако единият попаднеше на мястото на другия? Неговата воля ли решава в такъв момент или случващото, чиято мощ е колосална и несравнима с тази на личността? И ако е така, то има ли човек избор? Има. В какво е? През своята лична история и драма се разтваряш в личната история и драма на писателя, през неговата – в тази на гангстера, боса, наследника на „куфарчетата“ – твоя грабител. Онзи, когото иначе мразиш, но разбирайки го, чувстваш освен натрапчиво презрение, и съчувствие. Същото, което чувстваш и към себе си, когато осъзнаеш мястото си в това общество. На кого говоря на „ти“ ли? На теб, обикновени човече. На себе си, също. Не се различаваме. Не особено на фона на разрухата.

Не можех да си поставя „Поп Богомил и съвършенството на страха“ до тези произведения. А най-малко ми хареса (в началото) импровизацията на „Името на розата“ в последната четвърта история (житие). Зачудих се, защо му е трябвало да го прави? Вмъквайки Умберто Еко като герой, да преразказва „Името на розата“, слепвайки я с останалите истории. Стори ми се самоцелно. Показване на писателска виртуозност. Неусетно, с месеците, които минаха, откакто прочетох книгата; забравяйки едни неща, обръщайки внимание на такива, каквито в началото по-малко са ме впечатлили, съм се отказал да гадая какви са били точно творческите намерения. Какво е искал да каже авторът си е негова работа? Негова си работа. По-важно е какъв е резултатът, който постига у читателя, независимо от това очаквал ли е авторът подобен резултат или не.

При всички случаи подобни игри много се харесват на самия Умберто Еко. А ако тръгнем от Умберто Еко вече ще прочетем в различен вариант и всичко останало в книгата, по-точно ще го прочетем в няколко различни варианта. От една страна, тази четвърта част, сюжетно осмисля и завършва цялата книга. Чрез нея стигаме до останалите ръкописи, до останалите истории. Така са попаднали у съставителя. Той се явява нещо като герой зад камера, който съди и отсъжда героите – Поп Богомил и останалите. През неговите очи четем и той за кратко се намесва с критично мнение под линия… един от спасените „еретични ръкописи“ във финалния пожар на оригиналната „Името на розата“, а нали си спомняте, че имаше намесени богомили и тази сюжетна линия можеше да се развие по-подробно. Точно това прави (игриво, разбира се, като самия Умберто Еко) и Владимир Зарев. Така че това е и предисторията на книгата и сюжетно всичко е желязно. Но сюжетът е най-малкото.

Умберто Еко (да се Свети Името му) беше колекционер на редки издания и ръкописи, по-специално – на такива, в които не вярва, за него са мистификации и често „глупости“. В същото време е хвърлял луди пари и далеч по-скъпото от тях свое време и съзнание, за да притежава тези мистификации и „глупости“. Според Умберто Еко за Истината, по-важни от фактите са легендите, в които Истината е обгърната. С какво ги е предизвикала, а и тези легенди в последствие са се превърнали в първопричина за последици, които са напълно истински.

Първопричините за това, което днес, в настоящето е факт трябва да се потърсят не в онова, което в историята е действителният факт, а в легендата. Защото тази легенда е разтуптяла сърцата на хората и ги е пратила под знамената в битката, тя е накарала един да заживее в манастир, друг в преписване на книги, трети да бъде злодей, предател, герой.

Изобщо – водят ни легендите за миналото, не истинските исторически факти. И когато направим нещо истинско, то се превръща в легенда, която някой ден ще поведе друг.

Последиците и от най-невинната лъжа са истински, а в исторически мащаб – тотални.

Ако с това условие зачетем легендата за богомилите, може би ще разберем по-пълно отражението й върху съвременността ни. Много е изписано за богомилите, малко знаем действително за тях. Какво можем да извлечем от това, което знаем? Много е. За морала, за вярата, за лидерството и политическите условности, за всичко останало.

Владимир Зарев отново ползва библейската алюзия. Както евангелията са четири, така и житията (частите на книгата) са четири. Разказвачите също са четирима. Противоречията в житията от „Поп Богомил и съвършенството на страха“ са далеч повече, отколкото са противоречията в евангелията в Новия завет. Не че няма противоречия и в евангелията в Новия завет. Примерно: единствено в „Евангелието според Лука“ единият от разбойниците, разпънат до Иисус, се покайва, започва да го защитава от нападките на другия и получава обещанието, че още същия ден ще бъде в рая. В тези противоречия е най-правдоподобното в едно свидетелство, защото всеки улавя фактите от своята гледна точка, но като цяло гледните точки на четиримата евангелисти са съгласувани. По-късно, когато е събран Новия завет. И точно в тази съгласуваност има известна загуба на правдоподобност, за която разбира се, има обяснения.

В „Поп Богомил и съвършенството на страха“ историите са разказани така, че да бъдат по-близки до това, което би се получило при различни свидетели на едни и същи събития. В трите жития се описва често една и съща случка, но Поп Богомил ту е един „светъл лидер“, проповядващ духовност, а хедонист по същност. Твърде добро сърце, за да бъде наречено лицемер; малко напомнящ за хипар, малко за ню уейдж учител. Ту е изключително жесток политически интригант, безсъвестен лидер, в името на който се леят реки кръв. Ту подведен.

Различна е и във всяка от историите срещата му с Йоан Рилски, а най-близките му хора са ту подлеци, ту верни му до смърт чисти души. Винаги е различен и Цар Петър и хората му.

На кого да се вярва? На никого и на всеки. Истината е някъде там. Това е роман, в който четвъртото житие е доста по-различно от останалите; както и четвъртото евангелие – това на Йоан е по-различно от трите предходни на евангелистите  – синоптици. И както от четвъртата новозаветна книга се разбира, че по-важна е духовната страна на учението на Иисус, отколкото събитията сами по себе си, така и от четвъртото житие (повтарящо историята на популярен съвременен роман) става ясно почти същото: не толкова важно е какво точно е било (поне в тази книга), колкото тяхното отражение върху духовното учение на богомилите и наследството, което това учение остава.

А човек си е човек, със слабостите, независимо дали се отрича от света, защото този свят бил от дявола.

 

Цитати от книгата

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.