Гергана Апостолова: Отказът да изберем свободата е нашето мъчително самоубийство

geri

Гергана Апостолова e доц. по английски език, д-р по логика и реторика Теория на аргументацията, а от 20 март миналата година – доктор на филологическите науки.

Преподавател по убеждаваща комуникация, английски за интернет, философия на езика, британска и американска литература и културни истории, стилистика и теория на превода в специалностите английска филология и приложна лингвистика на ЮЗУ “Н. Рилски” – Благоевград.

Автор на 23 книги и повече от 160 статии по реторика, аргументация, методика на обучението по английски език, теория на превода, литература и философия на интернет.

С теб човек може да си говори със седмици, без пауза, без да се повториш, без любопитството му да е получило облекчение. И по каквато и нишка да протече разговорът, пак ще остане нещо недоизказано. Надявам се това интервю да е първото от серия, която ще направим във времето. И ще започна с „Безусловен контрол“, книгата, която до този момент е дилогия. Впечатлението е, че иде реч за антиутопия, но на едно от представянията й в страната ти каза, цитирам по памет: „Не е фантастика, това е истина.“. Кажи нещо повече за истината и фантастичното в „Безусловен контрол“?

– Стефо, първо благодаря за интересния въпрос. Вече безусловно съм любопитна как ще подкараме с тебе разговора, защото твоите текстове са цветни и сложни и предизвикваш човека да включи всички нива.

Човекът винаги иска да се освободи от тежкия труд и отговорностите. За да го направи, трябва да прехвърли контрола за човешкото съществуване на по-голям и по-мъдър разум, който отгоре на всичко би се наел да върши и черната работа. Подробностите, съответно, може да изглеждат непознати, фантастични. Идеята, стремежът, целта, обаче, не са. Несъвършените подробности на ставащата идея представляват предизвикателството в един такъв текст. Прескачането на големи мехури от пространство и време също изглеждат фантастични. Ако, обаче, погледнем през по-големи, по-мъдри и по-всеобхватни очи, ще видим, че всичко си е на мястото и във времето, просто ние сме много мънички в момента на ставането на една история, за да обхванем всичко наведнъж.

Има ли надежда за личността в свят на безусловен контрол?

– Идеята на словосъчетанието е да изтъкне абсурда: няма свят на безусловен контрол. Това е една от бариерите на човешкото мислене, които правят невъзможните неща и служат за основа на отклоняването на потока на съзнанието към други, още несъстояли се светове. „Безусловно“ е толкова мъничко понятие – мигване на частица звезден прах в космоса. Същевременно то е толкова голямо, че може да образува абсолют, дух, божествена субстанция и същност. Т.е. – абсолютът и нищо – само звездното небе и нравственият закон. Човекът е сам и сам си носи отговорностите.

bk3

Откъде започва свободата? Трябва ли да запазим своята непримиримост, бунтовното начало, за да я имаме?

– От първата брънка на веригата. Генетична, метална, абстрактна, веригата е началото, което сочи откъде може да започне свободата, ако изборът е такъв. Отказът да изберем свободата е нашето мъчително самоубийство. Едни вериги се заменят с други, едни палачи – с нас самите, едни граници – с нашата ограниченост, едни стени – с нашите разбирания за света. Робството се измерва с ярема на шията на военнопленника-гребец, с тъмнината на каменната килия, с неизвестността, с бесилото, с неспособността да излезе от режима на деня. Когато за първи път на човек му ударят шамар, забранят нещо, отнемат собственост, ограничат виждането на семейството, човек става огън от ярост. Християните имат Христос – няма по-голям контрол над границите на нашата човешка същност от конкрола, който се внушава чрез него: владеенето на огъня и мрака. Няма по-голяма гордост от смирението. Няма по-голям бунт от тишината. Това си има своите степени и своите стойности. Ние не издържаме, вдигаме бунт и поставяме началото на веригите. Понякога успяваме да станем толкова свободни, колкото е последният ни дъх – колкото вселената. Човек се ражда свободен, но няма нито един свободен човек във времето на съществуването ни.

Все пак технологията внесе в живота ни и доста облекчения. Времето и усилията, които спестяваме чрез нея, може да бъдат използвани за духовно усъвършенстване. Защо не винаги се получава така? Може ли да се каже, че технологичните дарове в някои случаи са „троянски кон“?

– Дори и троянският кон не става да се слага преди каруцата. Не технологията е причина за духовното усъвършенстване, а стремежът за духовно усъвършенстване е причината за създаването на технологията. Понякога продуктът не е задоволителен.

Какъв е най-големияt риск за човечеството?

– Загубата на човечността в забравата на корените ни и гордостта на поставянето ни в центъра на света. Земята си върви по своя път. Преминава през различни места. Някои от тях е възможно да са враждебни. А ние сме се разпространили по лицето на кълбенцето, завардили сме всеки свое теренче и се бием за тях, като същевременно ги засипваме с боклук. Какво става, когато не почистваш аквариума на рибките?

Да се върнем на книгите. Харесва ти, когато сама правиш кориците. Ще споделиш ли защо? Има ли тенденция творчеството да става все по-комплексно, да чезнат границите между литература и живопис, примерно? Идеята да изисква от автора повече от един вид импровизация, за да получи по-голяма завършеност?

– Първо е картината, която авторът вижда в ума си. Никой друг не може да я види от същата позиция. Ако авторът съумее да изведе поне един символ на корицата, това вече е комплексно творчество.

Втората причина е… пак същата: автентичната картина. Много издатели, много художници „правят“ корицата. Те виждат своята картина. Понякога авторът не приема един елемент от нея и тя вече пречи да се припознае произведението. В един от случаите цветовете на корицата не бяха разчетени, както на модела – бляскавият китайски вермилион стана разредена лютеница олинеза, дълбокото тъмнозелено стана повърхностно жабешко, жълтото няма нищо общо с цвета на слънцето, а черното е просто петно, но не и безкрайност. В друг случай художникът предложи негова версия и вместо магическата звездна фигура на котка на фона на скала от Балкана сред звездното небе, се появи налудничав размазан котешки поглед върху островърха скала, а могъщата мисъл на вещицата се опрости до една стара изтормозена женица. В трети случай се оказа, че предложената картина вече съществува в мрежата. Когато авторът подава своя творба, последното, което би искал да види, е крадена картинка. Английските издателства не работят така, но не можем да си ги позволим. Корицата може да е два квадрата, но са създадени само за това произведение. Нищо не се прави набързо, нищо не се комбинира от милионите картинки из мрежата. Те не са там заради тебе. Наопаки, ти правиш текст, който предизвиква картините заради себе си. Езикът е по-могъшият материал за правене на вселени. Човекът го може. В милиардите случаи човекът не знае какво може, защото не е опитал и не е събуден творецът в него. Замърсяването на всекидневието с планини от дребни остатъци живот дава идеята, че може да се „комбинира“, т.е. да се вземат парченца, да се напасват и пренареждат, без оглед дали това няма да разруши хора и животи. Понякога го правим „веднъж завинаги“ – налагаме чрез война и икономическа принуда схеми за примирение. После историята ги „поправя“ векове наред. Това поражда милиарди истории. Някои от тях остават. Изумително е колко малко от човешкия опит се вгражда в паметта на човечеството.

И сега за преводите. Казваш, че предпочиташ да напишеш отново своя творба на английски, след като е вече написана на български, пред това да я преведеш. Какви са слабостите на превода, неизбежните? И кои слабости могат да се избегнат, но най-често ги допускат българските преводачи?

– Всичко е в езика. Той е фината материя, той е инструментът, той е семето, той е плодът. Езиците носят първокартините. Един език е пригоден за едни текстове, друг език – за други. Та нали значението на думата „текст“ е тъкан. Не можеш от копринена нишка да правиш дънки, не може от коноп да правиш непромокаема тъкан.Човешките мисли и човешките истории са достатъчно стари, за да си имат носител. Текстовете, които залагат на речта, езиковата фигура, метафората, убеждаването, са преносими в своя времеви поток сравнително леко. Текстовете, където се нарушава пространствено-временният синхрон на езиковото съдържание, остават на дупки и разчитат на контекста или недоизказаното. Това не е писане. Никой няма да вземе дантелена завеса за килим, никой няма да се нахрани от мириса на храна, никой няма да започне война без оръжие. Истинските неща се правят от истински материал и с истинска работа. Ако отидеш в друга страна, започваш да наблюдаваш внимателно и да учиш имената на нещата. Странното е, че не го правим вкъщи. А тука най-често се оказваме чужденци. Преводачеството е фина дейност – разплитане на реалности, обвити в значения и пренасяни през времето. Създаването на текст е пренос на значения. Авторът е ревнив по отношение на текста си. Заради една дума можеш да се откажеш да припознаеш един текст. Няма да забравя как една псевдожурналистка замени в едно интервю моя израз „опитвам се“ със „старая се“. Никога не „се старая“, не употребявам думи и изрази като „ексклузивен“, „уникален“, „иде реч“, „хваща дикиш“, „заслужаваш го“ и още. Човекът, затворил очи за своята творческа същност, не обръща внимание на имената, названията и индивидуалната реч. Нашата свобода е в нашите думи. Странно е, че хората не се разпознават по думите. Сякаш никой не е ходил на училище през последните двадесет века. Езикът се учи само повърхностно – като плочки или клечици за някаква мозайка, без живот, без код към човека и Земята. Не бих искала да се заменят живите думи с костени плочици – това не е превод. Преводът е пресътворяване.

Имена на български автори, които трудно биха били преведени на английски, без да изгубят качеството си.

– Не е качеството на автора, а качеството на преводача, което пречи. Недостатъчното владеене на целевия език, липсата на синхронизиране с текста, липсата на текстова култура, липсата на мислене. Ако целевият текст звучи идиотски, то това не е непременно, защото авторът на източника е идиот. Има купища текстове, които не са преминали през езиците, защото преводачите са попрескочили трудните места. Докато гледаме на хуманитарните специалности като на „непроизводителни“, това ще така. Но това е откровен грабеж, защото текстове се произвеждат всеки ден, всяка минута. „Напиши ми това, преведи ми онова, поправи ми тука грешките, ще ми оформиш ли писмото, стиха, поканата, статията…“ И така до безкрай, без дори „благодаря“. Дори картофите струват стотинки, а плодовете на езика се правим, че не съществуват, защото не можем да ги платим.

Англоезичната литература винаги е била популярна в България, дори и във времето на ограниченията, но сега има и доста мода в четенето. Превеждат ли се много автори, които се радват на огромно читателско внимание в България и все пак българин, който е живял само в родината си, не ги разбира пълноценно?

– Когато влезеш в магазин за книги (не искам да употребя думата „книжарница“, тя не пасва тука), виждаш книги и на български, и на английски. Веднага започваш да се ядосваш на ограничеността на подбора. Преведените са от 80-90-те години, а непреведените – от края на 19 век. И езикът им е стар, и реалностите. Какво можем да искаме от преводачите, след като не влагаме в бъдещето на българския. Представи си сега как ние се допитваме за какво ли не до Гугъл: как се готви супа топчета, какви са полезните свойства на глухарчето, как се отглеждат близначета, как се връзва папийонка, какво дават в Музикалния театър, как се казва кметът на Симитли, къде се намира връх Пирин. Ние се хвалим в интернет, че по света живеят към 22 милиона българи. Ако попитам в Гугъл „какво определя един човек като българин?“, как ще ми отговори Гугъл? Какво знае Гугъл сега за безкрайните генетични вериги, в които са вградени Балканът и водата, слънцето и историите на всеки от предходните, благодарение на които ни има. Къде ни е красивият български език, къде са ни красивите текстове, защо децата ни не умеят да употребяват български за да произвеждат световете, които ще се съхранят в езика. Човек, който няма роден език, няма как да научи планетарния език или който и да е друг език. С хиляда думи ли ще пускаме децата си по света? Не можеш да си купиш онова, което ти е дадено по рождение. Не можеш. Трябва да разберем това. Божествената същност на човека е дадена. Не можем да я оставим, защото тежи и да се сдобием с лека и мобилна лъскава имитация. Онази ще тежи и ще иска своето.

Каква е тенденцията? С годините вдига ли се качеството на преводите или спада?

– Не. С годините вдига ли се качеството на човешкия език и на мисленето, или спада?

Кое най-често те вдъхновява?

– Невъзможността да пиша няколко дена. Слънчевата светлина в росата по цветята. Звездите вечер. Страхът. Новото.

Вдъхновявал ли те е сън?

– Решавам си проблемите, търся цялост за текст, отивам няколко пъти, за да видя как започва и как свършва една история, сънувам целия роман – на сън е бързо – за части от секундата виждаш целия осми хълм сред тепетата на Пловдив. Тази нощ сънувах две картини. Вече съм ги записала в резюме, но се надявам да смогна да ги разгърна преди да ги забравя.

Много ли редактираш?

– Не – аз съм мързелива. Гледам да свърша работата на два пъти: като си представям цялото и като го втъкавам в текст. Смешното е, че винаги допускам някакви грешки на места, за които имам претенциите да съм грамотна – изпускам докато печатам, изпускам, защото не виждам, изпускам заради промяна в структурата, неуловена навреме. Не обичам пряката реч. Обичам имената.

Имената на трима автори, които силно са ти повлияли?

– Фани Попова-Мутафова, Пенчо, Вазов-Яворов-Азимов… абе, как така трима – аз в седми клас имах 7 000 прочетени книги.

Работиш ли по нов проект?

– Не. Не мога да работя по нов проект. В един момент му израства опашка, във втори момент остарява и започвам нещо по-интересно – имам в момента един списък текстове за довършване… Понякога успявам да завърша някой. През последните две седмици ми се появиха цял сборник разкази – мрачна фантастика, макар и не отчаяна.

В последните години интересът към българската литература нарасна. Това благоприятно ли се отрази на качеството?

– Да. Много от нас откриха писането. Сами. Без каквато и да било абстрактна платформа, наречена „държава“ или „образование“ или „култура“. Вградено е в нас да предаваме всичко, което сме взели от живота като опит.

А в световен мащаб? Коя литература по ти е на сърце. Тази от последните две десетилетия или от преди тях?

– Винаги съм чела фантастика. Винаги съм чела с най-голямо удоволствие най-низвергнатата от литературната критика и теория литература. Не харесвам голямото празно място на човека в произведенията на Стивън Кинг. Харесвам огромността на психоисторията при Азимов. Не харесвам визията на филмите, представящи световете на братя Стругацки. Обичам текстовете им такива, каквито аз си ги виждам. Не понасям сладко-рядкото кафе на Коелю, обичам тежкото ароматно, замайващо кафе с дъжда на Габриел Гарсия Маркес. Не обичам оскъдния текст на Хемингуей. Обичам злачния текст на Голсуърти. И сега – като казвам „не харесвам“ и „не обичам“ по отношение на първокласни текстове на досегашната човешка култура, това означава, че ако трябва да намеря едно изречение за утрешната ми лекция, ще взема дебелата книга от етажерката зад гърба ми с достатъчно оправдание да я прочета цялата за 23-ти път. Това не е добре, защото преповтарянето на текста е най-сигурният начин да го забравиш, защото тогава помниш историята, реалността, не помниш думите. Това е дълъг разговор, но мога да го съкратя така: ако ми предложат да прочета „Мидълмарч“ на Джордж Елиът или „Ням свят“, познай от кого, няма да чета Ан Мари Евънс, която много искала да се казва Джордж по никой начин. Стивън Хокинг безусловно ще изпревари разни бози със заглавия „Под прикритие“ или нещо подобно, един редови учебник по статистика би бил по-привлекателен от „Великолепният век“… но в една мързелива юлска събота може да ме хванеш как дремя на ен-тата серия на „Малката булка“. Както и да погледнеш, животът ми е обвързан с текстове. Непрекъснато чета, непрекъснато съчинявам. Текстовете си имат предназначение, място. Те не са сами за себе си. Продуктът на езикотворчеството може да бъде първичен, но може да е вторичен, когато се превежда или вгражда в друга картина на света. Не можем да складираме само спомени, трябва да произвеждаме и да се възпроизвеждаме. Не само магистралите искат поддръжка. Кога ще разберем, че словото е онова, което ни държи като човешка култура и докато можем да генерираме езиков продукт, ние владеем тъканта на света.

Кое от трите твърдения е най-близо до същността ти? Изкуството е: бунт срещу безусловния контрол; интелектуална игра; порив към духовно познание.

– Каква е разликата между трите? Изкуството е същността на екзистенцията.

Какво е мнението ти за електронните и хартиените издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Няма такова издание, което да трае хиляда години. Най-трайният носител на един текст е историята, която се носи в човешката памет и се разказва чрез човешката реч. Малко се притеснявам за енергийните източници на електронната култура. Когато спре токът, електронните книги не съществуват. Книгите траят един човешки живот поне. Историите, които си разказал, могат да траят за периода на една земна култура. После е твърде много да искаме. Нищо не се губи във вселената. Всеки запис – върху скала, върху галий, върху вода, върху нокът, върху бебешка усмивка, върху старешко мърморене, та дори и върху банките в аудитория 65 на СУ – това е смисълът на живота – да разчиташ всеки запис, защото е направен да се разчете така, както е направен върху генетичната ни памет.

Благодаря за вниманието и бъди щастлив!

 

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.