Четири стихотворения на Павлина Йосева (Pin4e)

pin4e

 

„Под Илчов баир“

Моят град живее под баира,  дето е пораснала душата ми.
Белият баир, повит с чимшири, перуникa и небе за качване.
Нощите, потурчени светулки, гаснат бавно – черкви след молебен,
чакащи луната – черна булка, гърбом да захвърли светещ гербер.

Слънцето се вдига – гладен гларус, гмурне се в небето и се люшне.
Мъчно е, когато иде август – после нямам сили да го пусна.
Аз и баба, хванали баира, качваме по стръмното напряко.
Изтънява като гръм Всемирът – циганско дайре след дълго лято.

Зреят трънки. Шири се чимширът.  Пада есен в клоните на ясен.
Аз почти преполових баира. Баба го качи – не е опасен.
Пие леблебия, бъбрят с Господ. Аз пълзя нагоре и не спирам,
за да го нагледам отвисоко…  Моят град живее под баира.
( и още трички: )

 

„Баба и аз“… 
Дядо хлопна пиян и, прегърнал през кръста прасенце,
спря пред късния праг и затули с каскета звездите.
Баба – стръвна, висока,  с гласа си отчаяно-весел
изскимтя като псе, сякаш взе тишината на прицел.

Хвана дребния гневен, и розов до Бога страхливец,
запиля се из двора, надборвайки черното с лакти
и намери местенце – покрòв, сякаш в нищото – ниша.
И се върна с шише. Биберонче, сълзящо от мляко.

Гали зурлата бавно и с някаква тъжна наслада
смъкна черната своя забрадка… И тя БЕШЕ майка.
В моя празен прозорец – без татко – изгря тъмнината.
Слушах баба оттам. Песента ù надплакваше гайди.

А нощта, мълчалива и тежка, увисна отгоре,
пълна с тръгващо лято. А още – сахарски гореща.
Дребнолика луна очерта ореол по прозорците.
Кипна нощна роса – като сгърбени восъчни свещи.

Тя приспиваше моя дочакан по тъмно приятел.
Моят брат. Кръв и плът  – от калта и душата на Господ.
Дядо хъркаше вече. Доволен. Забравен. Забравил.
Само баба и аз… И прасенцето! В целия Космос.

 

„Трън под нокътя на скитник… „
Гарата е хвърлена зад къщите.
Важен влак освирква тишината.
Пейките изглеждат недовършени
под пресъхналия влажен вятър.

Куфарите дремят като гости.
Ресторантът пие осма бира.
Хърбав лай маркира павилиончето,
а дърветата са сеирджии.

Бързата луна се врязва в релсите
като трън под нокътя на скитник.
Тъмнината бавно сгъва вестника,
в който Господ пишеше молитви.

 

Трифон Зарезан, по смядовски
По ранни доби омърсихме църквата –
пречистени да можем да сме грешни.
Кадеше попът – с нос червен и бъклица.
Снегът отвън хрущеше, жив и светещ.

Зарязохме лозята, Бае Трифоне!
Студът с камшик вършееше откосно.
Кълбеше се димът върху комините,
като брада на недоволен Господ.

Адетa е такъв, че кметът почва,
а ние само чакаме да всмукнем
кръвта на Бог, да я оближем сочно,
от мъка и от суша да не пукнем!

Зарязохме и пяхме. Гòрко луди!
Хоро извихме – сякаш вие Зорбас.
Един от нас ли само е изгубил
покой, имот и непростима рожба…

Нощта пристига денем. В пет е черно,
като бакър, по дъното му – сажди.
И злостни, и добри, и суеверни
ще тръгнем упоени с още жажда –

и насред път ще срещнем хроми старци,
несмогнали да изпроводят Трифон.
В самотните им шепи – за подарък
ще бéлнат пуканки, ще притъмнее вино,

маслини, хлебец, медно-блага дума,
та всеки да се кротне вкъщи читав.
Преди Смъртта да ни изтръгне чумите,
на вино ще обърнем и звездите!

 

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.