Милена Г. Николова: Писането само по себе си за мен е нещо като родина

milena5

Милена Г. Николова е родена в София, но детството ѝ се разделя между България, Германия и Швейцария. Текстовете ѝ са триезични – на български, немски и английски. Завършва американистика и скандинавистика в университета „Хумболт“ в Берлин и работи като журналист и кореспондент за съвременно изкуство, по-късно и като преводач и постпродуцент на игрални филми. От тази комбинация прозхожда и особеният ѝ интерес към трансдисциплинарното смесване на изкуство, литература, културни теории и медийни науки. Милена Г. Николова живее и работи в Берлин.

– Поводът за интервюто е новата ти книга – тя скоро ще има премиера в България, за която специално ще пътуваш от Германия. Това е дебютът ти, а и живееш зад граница, тепърва предстои да се запознаеш с българския читател. Представи се с няколко думи.

– Безкрайно се радвам, че тази книга излиза първо в родната ми страна, на майчин език и че случайността ме събра тук с илюстраторите и по-късно с издателството, което много бързо я осъществи. Оригиналната версия на „Котката…“ се изля от мен на английски, но премиерата в англоезичния свят тепърва предстои.

Две трети от досегашния ми живот са минали зад граница, което в моя случай не беше въпрос на лично решение, а по-скоро случайно стечение на семейни и други обстоятелства. Въпреки всичко се чувствам 100% българка и всеки, който ме познава добре, го знае. С България ме свързват основни епизоди от живота – ранното детство, първите години основно училище и последните години от Немската гимназия. Бих казала – най-съкровените ми години. Всяко лято, когато си дойда за малко в България, пускам отново корени и смуча енергия, пълня батерията.

– ”Котката на Шрьодингер” – звучи предизвикателно. Експеримент, който илюстрира, че според квантовата физика котката може да е едновременно жива и мъртва. Разпалвал е най-трепетните умове и въображения. Разкошна метафора, вдъхновила големи автори. От илюстрациите, от това, което видях в официалната страница на книгата, мога да съдя, че подходът ти е нов, че откриваш още и непознато в нея. Може ли да бъде определена жанрово книгата?

– Имаше различни опити книгата да бъде жанрово определена. Тези определения според мен зависят от погледа на наблюдателя/читателя, подобно на ситуацията, в която самата котка се намира по време на експеримента. Във всички случаи книгата не е роман, текстовата форма е по-скоро лирично-есеистична. На мен лично много ми допада дефиницията, измислена от редактора, Кристиян Енчев – “субатомна фикция”.

– В общи линии за книгата – разбрах, че е нестандартно, интелектуално четиво. Експеримент ли е за теб, или всичко онова, което си написала, е толкова дълбока необходимост и е трябвало да бъде изразено по такъв начин, че би било тежък и безсмислен компромис да се търси по-стандартното?

– Не мога да преценя доколко тази книга е нестандартна. Не съм я писала с подобна цел и не ми е било ясно от самото начало какво възнамерявам да се случи с нея. Писането беше някаква необходимост и тя се изля такава, без да имам каквато и да била предварителна концепция. Впоследствие прочетох едно изказване на Кърт Вонегът, което ми хареса (перифразирам): “ако пишете книга, правете го, за да доставите удоволствие на един определен човек. Ако застанете на прозореца и се опитвате да правите любов с цял свят, рискувате разказът ви да хване пневмония“. По подобен начин “Котката…” е писана с представата за един определен читател.

– Кога започна да я пишеш? Има ли я конкретната искрица, от която се разгоря вдъхновението, или е дълъг продължителен процес, при който много неща са се случвали и са подхранвали желанието да осъществиш тази книга?

– Да, конкретна искрица има. Написах я само за няколко дни, след телефонен разговор с най-близката ми приятелка, която винаги е била особено отдадена на математиката и с която обичаме да говорим за общата ни любов – физиката, но имаме различни подходи към нея. Едно от любимите ни занимания от край време е да сравняваме под формата на игра житейски ситуации или литературни теми с научни феномени от точните науки. Темата на разговора ни беше състоянието, познато в българския език под израза “ни жив, ни умрял”.

– Житейските перипетии или други книги, други автори са били по-взискателните ти учители?

– Бих казала – и двете. Израснах с книги от цял свят и открих по-философските по време на моето следване. Може би голямо предимство за мен е фактът, че по стечение на обстоятелствата владея няколко езика и имам възможност да чета много от книгите в оригинал. Авторите и авторките вдъхновителки са много, трудно ми е да ги изреждам, а и винаги по-късно ми хрумва някой, когото съм пропуснала. А на житейските перипетии гледам като на необходимост – според мен те придават на една творба толкова нужната истинност.

– Нещо повече за изданието, за издателите, за това как проектът ти бе осъществен.

– Всичко около книгата е поредица от невероятни случайности и радостни срещи с хора, които веднага повярваха в идеята и я подпомогнаха със съответните им възможности. От момента на написване до момента на издаване имам чувството, че “Котката…” самостоятелно си върви по неин си път – първо срещна (in order of appearance) илюстраторите си Тита Койчева, Виктор и Сава Мухтарови, а по-късно издателите Елица Осенска и Томас Хюбнер от „Ризома“. Безкрайно щастлива и благодарна съм, че всички те избраха точно тази книга да бъде първата в книжната им кариера, влагайки максималното в нея. Пожелавам на всички успех и за бъдещите им проекти в тази облaст!

Мисля, че както с илюстраторите, така и с издателите всичко съвпадна. Създадохме нещо “ризоматично”, както подсказва и името на издателството, което по случайност фигурира и във фрагменти от самия текст. Терминът, въведен от Жил Дельоз и Феликс Гатари, описва съвременната организация на познанието. Особено след появята на интернет, познанието вече не е нещо линейно и йерархично. Мисленето се осъществява вследствие на до известна степен хаотични, понякога независими една от друга, фрагментарни взаимовръзки.

– Живееш в чужбина, писането връща ли те в родината или напротив, прави те по-космополитна?

– Писането само по себе си за мен е нещо като родина. То няма географски координати, освен тези на диегезата. В случая с “Котката на ШрьодингЕР” “завръщане в родината” имаше в момента, в който реших сама да преведа текста от английски на български. Лингвистично това беше свързано с един много приятен креативен процес – не толкова завръщане в майчиния език, той винаги сякаш си е бил с мен, колкото тотално отключване на винаги паралелно съществуващата ми българска идентичност.

– Работиш ли над нов проект?

– Да, новият проект всъщност е вече почти завършен. “Котката…” има продължение, в което насред хаоса от дигитални медии се натъква на нов, също толкова необикновен персонаж, с когото я очаква ново приключение.

– Редактираш ли много?

– Ако става въпрос за лични, авторски текстове, да. Работила съм също и като редактор на чужди, това според мен е по-трудната задача. При собствени текстове знам точно какво и как да се промени. При чужди – обикновено изпитвам респект към автора и се опитвам да правя минимални промени.

– При всички случаи писането е потребност, но за всеки автор е различна по сила потребност. При теб как е? Сред основните твои потребности ли е, или сред по-слабите?

– Определено писането е една от основните ми потребности. Нещо, което не може да бъде спряно, в каквато и ситуация да се намирам. Ако не му отдам необходимото му пространство, то само рано или късно си го взима.

– Ти си човек, който познава пътуванията. Кое пътуване повече обичаш: на духа или на тялото?

– Обичам и двете, естествено. При пътувания на тялото предпочитам топлината, южните ширини. За съжаление обаче тези пътувания духовно са свързани с известен мързел, забавяне на движенията и мисълта. При пътувания на духа предпочитам телесно да съм на север. Най-добре Скандинавия. Режещ въздух, кристална видимост, режеща мисъл, трудоспособност. Но може би като цяло за мен няма по-приятно пътуване от това на духа – единствено то позволява виртуалното прекрачване на всякакви възможни измерения.

– В кое си по-импулсивна: в живота или в творчеството?

– Мисля, че и в двете. В творчеството обаче импулсивността сякаш няма наложени граници, които да те санкционират, за разлика от подобно поведение в обществото. Особено при абстрактното мислене, поне така ми се струва, такива граници няма и аз обичам тази свобода.

– В какво твърдо вярваш?

– Вярвам твърдо в това, че достъпът до образование, науката, изкуството и критичното мислене са предпоставките за един по-добър свят, в който несъвместими на пръв поглед културни и социални разлики могат да влязат в диалог. Не говоря за толерантност, думичка, която според мен размива в действителсност съществуващият момент на първоначална конфронтация с Другото, Непознатото. Пред толерантността, която според мен игнорира и същевременно просто търпи чуждото присъствие, предпочитам интелектуалната конфронтация чрез диалог. Интересуват ме игри, стратегии и преводи на чужди “кодове”.

– Вдъхновяват ли те тревогите?

– О, да! И то как! “Котката…” си е истинско творение на тревогата.

– Ако може, едно кратко послание от твоята книга.

– “За всичко има просто обяснение.
Няма такова нещо като обективна реалност,
Съществува само реалността на наблюдението.”

– А откъс от нея?

– “Не – Да
Да бъдеш – или не
Мисъл – истинско коте
0 – 1
Мъртво – Живо
Липсващо – присъстващо
Разпад – не-разпад
Всичко това са двоични кодове!
ОК?
Но ти винаги си БИЛО и винаги ЩЕ БЪДЕШ
Извън тези безплодни ограничения,
Извън теорията на системите.”

– Какво мислиш за електронните и хартиените издания? Кое предпочиташ да четеш, как виждаш бъдещото им развитие?

– Обожавам хартията. Просто не мога да си представя да чета без маргиналии, без да мога ръкописно да коментирам, да се усмихвам със смайли или да се ядосвам отстрани на напечатания текст. Усещането ми обаче е, че бъдещето е в електронните издания, но ги виждам под друга форма. Сегашната ми се струва преходна. По-интерактивни, многоизмерни сякаш, съдържащи цвят, форми, звуци и нови пространства. Не съм настроена негативно към новите медии, напротив, любопитна съм.

– Какво ще пожелаеш на своите читатели?

– Да опитат да се отнасят по детски любопитно и чувствително към всичко непознато. За мен това е ключът към познанието, което е безкрайно.

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.