Ивет (разказ от Стефан Кръстев)

grei1.

Това ще да е бил плодът на познанието. Не ябълката, каквато я рисуват в карикатурите за райската градина, нито пък гроздът, който е описан в Книга на Еноха. Плътните устни – те, те са плодът на познанието. Но така, както го рекох, би трябвало да сме преситени, да ни е втръснало от познание – то телевизии, то списания, фейсбук и така нататък – устни, устни, устни: от плътни по-плътни, повечето разбира се напомпани със силикон, умело изрисувани с червило, за да се получи ефект. И плодът на познанието си има своя фалшификат, какво да се прави – тенденции на времето. Но тези, тези бяха истински. Не мога да сгреша. Виждам малко по-добре, отколкото ми трябва. Прекалено добре, бих казал. Често е досадно да имаш такова зрение, а понякога… да, доста е болезнено. Подчертава добре разстоянието между теб и онзи свят, комуто уж принадлежиш, а не можеш да докоснеш. Побъркващо е – създава чувството, че живееш в илюзии, а всъщност си единственият, който няма никакви. И няма спасение – ослепееш ли, още по-лошо. Веднъж ми плиснаха гасена вар в очите. Ученик бях, нямах много парички, то кога ли съм имал, но тогава съвсем нямах. Хващах се като надничар в строителството, ама нали всички си бяхме един такъв отбор юнаци, стана злополуката. Четири дни и половина с бинтове на очите. Имаше опасност да загубя зрението си, но прогледнах, и даже по-добре от преди. И добре че стана – нямаше да живея в мрак, а в безумно много цветове. Всички, които забелязвах, се натрупваха в мен, тормозеха ме с преситеност и яркост. Потапях ги в мрачните си спомени, поне мрачни спомени дал Господ. Но нямаше да ми помогнат дори те, ако не натрупвах върху тези цветове следващи и следващи. Нали се сещате? Трябва да глътнеш хапката, нищо, че не си я сдъвкал, за да лапнеш следващата лъжица. Тъй и с цветовете при мен. Иначе сам бих си избол очите. Не че не усещам красотата, не че не я виждам или пък не я обичам…

Ето и сега, тя се усмихва: това дяволита усмивка ли е? Малко, съвсем малко. Иска да ми каже повече. Какво? Флиртува ли? Май да. По навик, тъй че флиртът да не е флирт, а част от очарованието на едно поведение. Като зъбчето, всъщност двете горни, но едното с повече чар. Би била идеална, ако не бяха леко накривени, но точно това закачливо нарушение на общата хармония се явява нейна рамка; ако не бяха тези зъбчета, би се разтворила в красивата пролетна утрин, би се превърнала в част от нея, като нацъфтелите клонки наоколо. Будеща възхита и нега, ала не и толкова женствено присъствена. Дали не си ги е накривила нарочно? Глупости. Минават ми постоянно през главата. То е от очите. Започва да ми се струва, че и тя вижда толкова добре, колкото и аз. Горката. Май е прочела в изражението ми какви си ги мисля, защото нейното придобива един детински весел вид. Сега устните й не трепват, дори са замръзнали, но се усмихва с всяко лицево мускулче. Синеока е, руса. Това първо забелязват хората, които виждат нормално, но при мен е като през зелен филтър. Леко горчиво, ободряващо зелено…

-Хей! – изрича и поглежда към цапаницата.

Въздъхнах. Пак ме попита! Шегува ли се?

– …само че – смотолевих аз и й казах цената.

– А ако парите не са толкова важни! – попита ме хладно.

– Наистина, май вече не са – промърморих раздразнен, – картината не струва.

Защо ли избухнах!

Тя трепна, едва не направи стъпка назад.

– Защо? – гласът й леко трепереше.

-Това е пустош! – посочих картината. – Полето, самарянката, то даже не е самарянка, а някакво видение… имах го… нарисувах го, с шефа решихме да е самарянката, че магазинът му, както виждаш, е за икони, а картините, които продаваме между тях, гледаме да са с библейски сюжет.

– Видение?

– Нека да кажем: насилване на въображението ми, когато съм нямал такова.

Хубавицата въздъхна, наведе глава, погледна ме изпод вежди, сега усмивката й беше само с очи. Като че ли виновна усмивка към приятел. А ние дори не се познавахме. Затрогна ме.

-Май ти е много скъпа тази картина?

Избухнах в смях. За миг се озадачи, но после смехът ми зарази и нея. Когато ми стане много тъжно, така се спасявам. Като бушон – избухвам в кратък, лудешки смях. И всичко излиза навън. После ставам сериозен.

– Не съм художник. Понякога чиракувам на собственика на това магазинче, а в случая… Платното ми даде преди месец, представяш ли си, като бонус за рождения ми ден. За да не побеснея, го нарисувах. Нарочно сложих тази цена, не искам никой да я купува, само защото не искам никого да прецаквам.

– Ти сега комплимент ли си просиш?

– Просто виждам малко по-добре.

– И къде е Исус? – погледна картината.

Не я разбрах веднага. Тя се засмя.

– Има жена, има кладенец, а Исус е срещнал самарянката край кладенеца.

– Исус е кладенецът, живата вода – отвърнах глуповато.

– Да бе.

– Кладенецът добавихме по-късно. Когато решихме тази суха жена да е самарянката.

– Личи си – рече, – кладенецът е излишното в картината, но не я убива съвсем.

Онемях. Май знаеше за какво говори. А аз я помислих за екскурзиантка, каквито са повечето ни клиенти.

Асеновград е само на осем километра от един от най-големите манастири на Балканския полуостров – Бачковския манастир. По-скоро вече е туристическа атракция и ако не бе магията на Родопите, отдавна да е изгубил изначалната си същност да е убежище на духа. Нас, търговците, това ни устройва, ако екскурзиантите не успеят в навалицата край манастира да си купят качествен сувенир, а не искат да си идат без спомен, намират го в Асеновград. Тъй се препитава и собственикът с това полуателие – полумагазин и даже поддържа един млад чирак – мен. Но тази жена не беше такава, за каквато я сметнах, нямаше нищо общо с обичайния наплив. Колкото и добре да виждам, признавам си, допускам грешки.

– Защо ти е? – попитах неволно.

– Казах ти: избирам подходящ подарък за своя приятелка.

– Ясно. Отмъщение.

– Защо пък отмъщение?

Вдигнах рамене.

– Знам ли? Сигурно не ти харесва много, а тя като чуе цената, няма да посмее да я свали от стената на снобския си дом, ще го загрози, а ти ще се надсмиваш на глупостта й.

Засмя се късо, този път малко тъжно.

-Грешиш. Обичам си я много. И не си прав, както и да е, ето… – наброи парите, струваше ми се, че сънувам. – Виж, сега няма къде да я нося. Другата седмица ще дойда специално за нея. Нека стои тук, нали няма да ти пречи?

Отвърнах и с жест, че няма да ми пречи и съвсем престанах да разбирам.

-Казвам се Ивет – махна ми на излизане, май прати въздушна целувка и не съм сигурен дали чу името ми.

2.

Тя си отиде, но зеленият филтър остана. Всичко биеше на зелено. Нежно, пролетно, приятно киселеещо, възбуждащо нагарчащо. Нещо беше станало с очите ми. Дано, дано да остане така…

Не виждам за първи път харизма. Често ми се случва даже, изглежда съм се родил с тази странност. Някои хора блестят – срязват те като с лед, само като ги видиш. Строги, сериозни, красиви по своему, обикновено постигат целта си, родени са да щурмуват върхове, а върховете са чистота, но и леден студ. Ценя тези хора, но се радвам когато не са пред мен. Втриса ме от тях, понякога най-буквално се простудявам. Директорът на училището, което завърших преди година, примерно. Социалната ми работничка. Без тези двамата нямаше да стигна до никъде. Дължа им живота си, но въпреки учтивите им покани, няма да им ида никога на гости.

Хазяйката ми е на сто години. Не по паспорт, по паспорт е на седемдесет и четири, но харизмата й е бозава. Много слаба, едва забележима и за мен. Сигурно някога е била огнена, но гаснели са цветовете, бавно са гаснели: силен е бил пламъкът и дълго се е борил, докато се размеси цветът му с цвета на опечалената земя. Много мъдър цвят, стига да го гледаш така.

Повечето хора за жалост са с прозрачна харизма. Около тях витае нещо като мараня, а около някои няма дори мараня. Много поемат харизмата на по-силните души около себе си. Нюанси сиво – цвят на метал и пушек от заводски комин.

Виждал съм и зелени, да. Често даже, но не е същото. Никога не ми е било толкова объркано зрението. Да, без друго е пролет, този цвят доминира, но тя… Още щом влезе в ателието, сякаш внесе гора със себе си. Или по-скоро погълна ме в нея. И ме остави сред пътеките й сам.

Намирах се като в прозрачна гора, пълна с живот, през която виждах познатите ми улици, познатия ми град и свят. По-различен е, макар и същият.

Едва когато напълно се смрачи, цветовете на харизмата й започнаха да чезнат, а на сутринта пак всичко беше в кръв.

3.

Събудих се от болката в гърба. Стиснах зъби, тъй, че да не прехапя езика си. Имам вече навик! Дълбок навик! Вече не губя съзнание и не крещя, не се хиля истерично, нито имам чувство, че умирам. Стотици пъти съм преминал през изтезанието, не е честно, няма ли да свърши. Няма ли да спре някога…

Най-ужасно си остава, че трябва да се крия. Не е лесно, никак не е лесно. Не винаги имам втори чифт потник. В училище ни водеха и на прегледи, а после трябваше да си измислям ли, измислям, защото никой не повярва на истината. И естествено. Продължавах ли, щеше да ми навлече много неприятности.

Не искам дори да си спомням за часовете по физическо. Да можеха да ме изключат, да ме изключат за постоянните ми бягства от тези часове. Но къде да ме пратят. Пак при директора, пак ледената му харизма. Пак той настоява и почти ме убеждава, че съм малтретиран от съучениците си.

Само че невъзможно е. Кой ще посмее. Първо: на четиринадесет години бях седемдесет килограма – само мускули. Оттогава свикнах със задявките за стероидите, никога не съм взимал стероиди. Не тренирам и по система, само от злоба, гледам да се изтощя като ме хванат дяволите, а при такива тренировки изобщо не би трябвало да раста. Само че растях, изглежда е ген или по-скоро раста от страх. Никой не би посмял да ме закачи при силата и размерите ми, но имаше и втора причина: не съм искал никого да клеветя, но така се получаваше. Забележеше ли някой от възпитателите резките по гърба ми, веднага – прикривал съм някого, уплашен съм бил, твърде доблестен… и си патеха деца, които нямаха никаква вина. Да бях ревльо, да бях наистина малтретиран, каквито имаше много в дома, нямаше да ми обърнат такова внимание, но с мен се получаваше обратното. При такива условия нямах врагове, но нямах и приятели. Просто пълна изолация. С която свикнах и която даже ми стана комфортна, но по-късно ми стана ясно, че няма да трае докато раста, а ще е цял живот.

Най-дългата ми връзка беше месец. Само защото жената беше омъжена – тя на тридесет и три, аз на деветнадесет; имаше си по-солидна мотивация от моята да си тръгвам веднага, но накрая и тя не издържа на това. С повечето момичета и жени се срещах по веднъж, а после се чувстваха измамени и унизени. Не е приятно наистина веднага след секс партньорът ти да бърза да си обуе панталоните и да изчезне. И как да им обясня, че така е най-добре. След любовен сеанс ме изпълва нежност, толкова силна, че веднага се унасям. Трудно държа клепачите си отворени, а не бива да заспивам. Защото тогава ще стане страшно; защото до сутринта гърбът ми пак може да започне да кърви и жената, която толкова силно е желала да остана при нея, да преживее ужас, какъвто не може и да си представи.

Няма лечение за болката ми. Няма такова заболяване.

Няколко лекари ме изслушаха до край, пратиха ме при свои колеги в психиатрията, но там само ме тъпчат с лекарства и ме дрогират, а раните ми по гърба пак избиват. И никой не може да приеме истината, просто защото не може да си я обясни.

Кървави следи от камшици – десетки кървави следи. Гърбът ми е цял в белезите от зарастването на предишните, но мине – не мине време, отново камшици на сън.

Вече съм на двадесет и две, а така е от единадесетата ми година. От онази нощ, когато понесох жестокия побой. Единственият побой в живота ми.

4.

Няма да кажа името на селото си – не бива да се назовават имена на призраци, а то вече е призрак. Един от многото в България – ако се вярва на статистиката, над хиляда са. Във всички тях се е случило нещо подобно. Още умират и не смея да разтворя вестник, мразя да влизам и в интернет, че прочета ли за насилие, извършено в малко село, чета все едно за себе си. И на сутринта гърбът ми кърви.

Първо баща ми изчезнал в чужбина, аз не го помня. Мама все го чакаше, карахме я някак, докато беше отворено селското училище. Там преподаваше, но нали няма деца, затвориха го. Опитва насам-натам из България да си търси работа, каквато и да е, само за да можем да живеем, но не се получаваше. После се хвана с възрастните жени, ходеше на сезонна работа в Гърция, всяко лято, че и малко от есента, а онази година си беше намерила и работа като домашна прислужница. Колкото и да не е искала да си къса сърцето от мен, направи го. Нали трябва да уча, къде да ме взима и да прекъсва образованието ми. А и баба изглеждаше жизнена, много жизнена. Аз също – не ми тежеше да ставам в пет, за да хвана автобуса за града и да отида на училище. Нещата не изглеждаха зле, но тогава… още не виждах, не и така, както виждам сега.

Опустяващите села винаги биват нападани от мародери. В града те изглеждат жалки, не приличат изобщо на престъпници, а на добичета, сплашени добичета, с които е жестоко да си правиш дори и шега. Не така е обаче когато са в тайфа и знаят кого и кога да нападнат.

Нахлуха такива в дома ни, вързаха баба. Биха я, искаха й пари, а ние нямахме. Питаха къде ги е скрила. И като разбраха, че с болка не могат да я принудят, започнаха да бият пред очите й мен. Вързаха ме на една греда и с жицата от кабелната телевизия – по гърба ми. Сигурен съм, че е умряла още тогава, докато съм се гърчил и крещял. Пръснало й се е сърцето и после са измъчвали една жена, която вече не е чувствала никаква болка.

Както не винаги се случва, тези ги хванаха.

Отдавна са на свобода, не знам дали изобщо лежаха в затвора. Имаха силни адвокати, от някакви неправителствени организации. Били малцинство, имали права; срещаха се и с мен, караха ме да подписвам разни документи, а училищният психолог – знам ли защо – като че ли им помагаше. По-ужасен от трудно заздравяващите рани беше страхът. И аз не знам от какво. Но след няколко срещи с адвокатите на мародерите имах чувството, че мен ще ме вкарат в затвора. Е, не стигнах до там, само до детски дом. Но на мама не й се размина толкова лесно. Не само отнети родителски права за безотговорност, но и този случаи бе тъй подхранен в публичното пространство, че цялото ни общество публично я руга дълги седмици из всички социални мрежи. То не беше безотговорна изоставила беззащитното си дете и майка си на смъртното легло (баба не беше изобщо болна); то не беше уличница, проституираща в чужбина, изрод, поредната малоумница; позор за българия (запазвам правописа – България беше писано с малка буква); свикнала от комунизма други да й гледат децата; и сега какво, ние да й гледаме копелето; като няма работа, що е раждала; само некадърните си нямат работа; разбрахте ли, била учителка, такива да учат децата ни, това ви е демокрацията; това е чалга културата. Всичко отнесе тя, трябва да й е било много тежко; накрая спряхме да си пишем и по скайпа. Сменям постоянно адреси, че да не ме намерят парите й. Не смее да се свърже с мен, защото е повярвала, че тя е виновна за това, което ми се случва, а исках, исках нея, не парите й. Аз се справям добре, знам, че на нея й трябват повече.

Но няма да я срещна, зная го. Тя е погубена, погребана е в себе си. Не може да страда повече, отколкото е страдала. Не, няма да я срещна. И струва ми се, че откакто приех тази мисъл и се примирих, започнаха да избиват отново и отново раните от побоя по гърба ми.

Сънувам нещо, не знам какво. Изведнъж отварям очи. По гръб съм, няма как да го налагат, а ме пресича болката от камшичен удар.

Не мога нищо да сторя, само се гърча. Чаршафите ми в кръв, бельото ми в кръв. Случва се в различни промеждутъци. Не е всяка нощ така, не и всяка седмица, че даже месец. От седемнадесетата до осемнадесетата година не кървях. И това беше най-ужасната ми година, защото колкото повече време минаваше без болката, толкова по-силно я очаквах. Колкото повече изглеждаше, че съм излекуван, толкова по-страшно ми ставаше да не бъда разочарован.

Страхливец съм, не го отричам, въпреки че не ми личи. Напротив, минавам за доста смел и мъжествен.

5.

Най-лесно ми е да кажа, че съм влюбен. Най-лекомислено, но нещата не стоят толкова просто. Влюбен, добре, но какво още означава това? Защото влюбен е твърде общо, а в случая има и нещо друго. Не го забелязвам като определен нюанс, в цялата зеленина май е съчетание между всички нюанси и означава нещо, което не разбирам.

Присъни ми се след срещата ни в ателието. Първо понесох ударите, после заспах от изтощение. Често ми се случва, обикновено е като припадък и не сънувам, но този път сънувах. Сънувах пак зелените цветове, гъделичкаха ме по клепачите, тя беше надникнала над мен; долавях дъха й, не точно дъх на жена, а на самодива и поляна в ранна утрин. Как пък го измислих: самодива, поляна.

Какъв дъх ще да имат самодивите? А и поляните… не съм се връщал след нападението в село. Живея изцяло в градски условия, забравил съм как миришат поляните. Е, градът е в полите на планини, природата наоколо е жива. И все пак – град е, повече си мирише на асфалт и бензин, даже ми харесва да мирише така, защото е миризмата на моето съзряване. Да, то е предимно болка, но вече никой не смее реално да ме нарани. Но по-важно е, че се научих да крия и понасям тази болка.

Ако ухае на нещо, то е на непознато. Отворих очи и всичко отново бе в зелените нюанси, каквото го виждах вчера преди да се свечери. Струваше ми се, че я виждам, че усмивката й цъфти; плътните устни се разтварят предизвикателно.

Побързах да ида на работа. Нямаше никакви клиенти. Валеше, би трябвало денят да е сив, а не беше. Сякаш се намирах в стеблата на вековни дървета, чиито корони стигат в небесата, а между листата им – пречистени, се процеждат лъчи светлина.

Сънувах я и на следващия ден: оглеждаше се в парче от счупено огледало. Виждаше се фрагмент от лицето й, който сега напомняше за тайнствена страна в отвъден свят, където изглежда щастието беше възможно. Сънувах я и надничаща от прозорец, от който исках да надникна аз. Превърна се в снимки, в които бе заела игриви пози. Закачливата еротика на живота, от който странях.

По-зелен беше този ден, още по-зелен следващият, докато в края на седмицата видях картината такава, каквато изглежда беше е видяла тя.

Да, нарисувана беше пустотата ми, но през зеления филтър, и виждах, че в болката ми има нещо красиво и усещането, че животът продължава.

Вече не бях сигурен дали искам да се разделя с тази картина, която само преди дни ми се струваше грозна, но нали за това са картините – да радват други, а и по-ценно бе, че ще я видя, че ще видя Ивет.

Не я видях. Стана за десет минути. Трябваше да ида за материали. Нищо работа, уговорихме покупката по телефона, трябваше само да скоча с колата и да ги взема.

В това време шефът зае мястото ми в магазина. Когато се върнах, картината я нямаше.

Ивет не бе оставила координати, нищо не казала…

Естествено! Какво пък си въобразявах! Та тя беше купувач! Случайно минал през ателието ни.

6.

Бавно избледняваше зеленото, продължих да виждам живота през нюансите му, но чезнеше. Намаляваше и усещането ми за присъствието й. Исках да я намеря, да я питам много неща. Да я поканя на среща, дори да й разкажа. Щеше да ме разбере, сигурен съм – тя ме накара да видя живота различен, живота в собствената си картина.

Чезнеше зеленото, а с това се връщаше онази печал, с която преди да срещна Ивет бях свикнал, но която нямаше да понеса отново.

Пак ми се присъни, за кратко беше тя, после образът й се разми и се превърна в природа. Отворих очи с усещането, че съм я виждал някога преди. Някога много отдавна. И тогава се реших. Ако съм срещал нещо, което ми напомня за нея, но съм забравил, то трябва да се намира в село. Там няма как да я открия, но поне ще видя зеленината, която губя. Отказах се да моля шефа за колата в почивните дни. И по-добре, защото не се върнах.

Дълго обикалях из руините. Домовете бяха рухнали, пътищата нацепени, по тях пълзяха като змии плевели. Електрическите стълбове изпопадали, някои с последни сили се задържаха килнати, жиците – обвити в растителност. Полето беше обрасло с какво ли не и не приличаше на поле.

Би било печално, но ми бе зелено. Във всичките нюанси, в които виждах усмивката на Ивет.

И тъй до спущането на прокобно мрачната нощ. Тръгнах между рухналите къщи, за да търся нещо по-опазено като убежище. Забелязах светлинка, мъждукаше от един прозорец. Приближих се до къщата. Надникнах и видях старица, видимо по-възрастна от стогодишната си бозава харизма. Четеше книга на свещник с дванадесет свещи.

Погледна към мен, очаквах да писне, но тя даже не трепна. По-скоро долових досада в погледа й.

-Къде си тръгнАл кат каракоджул бе, момче! Тук никой не живее, хайде влизай… Да, през прозореца, че вратата е затрупана.

Още не бях си намерил място и тя започна да шъта, сервира ми сирене, сланина, изсушено месо, сипа ми чай. Не бях пил такъв, замая ме веднага. Разказах й, че съм от село, че не съм стъпвал от много години, че знам, много добре знам, че е опасно и даже се чудя как така старица ще живее сама.

-Аз събирам билки и не живея само тук. Мен не ме мисли, вещица съм, но ти май не казваш всичко.

Какво да й разкажа? За мама, за раните по гърба или за печалния си образ в зелено…

-Аз съм Черна Тодора и съм вещица– постара се да го рече прокобно и едва не ме разсмя. Артистично бабе. – Виж какво, синко, иди си в цивилизацията. Тук е мъртвило, витаят какви ли не сили. Тази нощ ми бъди добре дошъл, но утре си тръгвай, още рано. Пешком един час до пътя, а после чакаш автобуса от Смолян и…

Знаех как да се върна. Защо ми говореше това? Изглежда съм я погледнал страшно.

-Добре – промени тон, – аз само предложих. Не е мое селото, ничие е, така че стой си колкото душа ти иска. Не ми досаждаш, даже ми е забавно, ще си въобразя, че си ми внук. Аз така си въобразявам.

Разсмях се, а изглежда от чая, бързо заспах, но сутринта пак ме съдираше гърбът. Едва издържах да не изстена и да не стресна старицата.

Няколко часа кръстосвах наоколо, а усещането за близостта на Ивет се изостряше, докато накрая съзрях онези цветчета край разбитото шосе. Бяха огнени като косите й, поникнали сред толкова зеленина, че създаваше чувството за филтър като харизмата й. Все едно я виждах поникнала от земята. Все едно ми се усмихваше, а устните й – плодът на познанието, цъфтяха в мен.

С треперещи ръце набрах букет от цветовете. Когато се върнах, билкарката се беше прибрала у дома.

-Какви са тези цветя? – попитах я.

Погледна ме косо, изпитателно.

-Защо са ти? – гласът й прозвуча строго.

Не можах да отвърна нищо.

-Попитах! – почти изкрещя тя.

Чудех се откъде да започна. И за да не мълча повече, започнах от побоя, от раните по гърба си. Почти стигнах до Ивет, но устата ми пресъхна, а и старицата започна да издава отегчение.

– Правилните са – рече ми, – да, онзи колега, който ти е казал, че това може да те излекува, е бил прав, но…

– Какво говориш?

– Не си набрал тези плевели случайно, нали?

– Плевели!

– Плевели, да. Растат предимно в пустошта или там, където пустошта настъпва. Не са лоши, хората не знаем как да си служим добре с тях. Това чудо е опасно, нали знаеш! Но ти ще го използваш за мазило, така че няма как да ти навреди.

– Какво е това?

– Огнивче! Казва се огнивче. Както са ти и казали.

– Никой не ми е казал.

– Тъй ли? Странно. Все едно, може да помогне раните на гърба ти да се затворят завинаги. Ще направим мазило от огнивчето и ще опитаме. Ако не се получи от първия път, от втория.

– Огнивче?

– Какво странно има? Огнивче!

Доверих й се. Нямаше как да ми навреди, а и така имах оправдание да остана. Да гледам как расте билката и да си припомням харизмата на Ивет.

Старицата изглежда се зарадва. Каквото и да говореше, и нея си я беше страх от мародери, а аз – един такъв голям, як, тъкмо за охрана съм й. Помагах й да гледа трите си овце, направих капани за зайци, чиракувах й в билкарството, понаучих доста рецепти и още за огнивчето. Наистина затваряше по-бързо раните от всяко друго мазило. От огнивчето могат да се приготвят и капки срещу чернодробни заболявания, камъни в бъбреците, детска плешивост. В Елада го използвали и против меланхолия, но онази рецепта е отдавна изгубена. Черна Тодора твърдеше, че я помни, но не иска никому да я прилага. Защо ли?

-…защото огнивчето е отровно, за това! Да лекуваш с него тяло е едно, пак е опасно, но не чак толкова. Да лекуваш душа, хм, не ми харесва. Не е създадено за това. Като любовта е…

Трепнах. Тя забеляза и рече:

-Какво ми подскачаш! Да, като любовта е. Тя може и да лекува, но е много повече от лекарство и започнеш ли да я използваш само като лекарство, става лошо, унижаваш я, силите й отиват по дяволите, увеличаваш дозите и от лекарство се превръща в отрова. Ясно!

Кимнах, може да се каже, че я разбрах, колкото и малко да разбирах и от любов, и от билкарство.

Но отговорът й ме устройваше. Нямах нужда от лекарство. Достатъчно ми беше да обикалям, да гледам в поникналото в опустошената земя огнивче и да връщам надеждата си. Изглежда ми въздействаше и ароматът му. Изпълваше ме енергия, не ми стигаха задачите, които имах покрай Черна Тодора и започнах да творя. За пръв път в живота си – скулптура. Скулптура от гранит.

Гледах в огнивчето и извайвах лицето на Ивет. С устните ще успея, но със зъбчето… Как ми липсва това зъбче, как искам да го видя…

Три пъти раните по гърба ми избиваха. Три пъти с мехлема бързо зарастваха и спряха да избиват. Вече знаех, че са излекувани и не се боях, че ще избият отново.

Наближи есента. Черна Тодора тръгна към друго село, в което имала бърлога. Така се изрази: бърлога. Посъветва ме и аз да се прибирам в своята. За разлика от нея, аз нямах. Децата на хазяйката сигурно бяха изхвърлили малкото ми покъщнина от квартирата през прозореца. Свикнах с пустошта, нищо, че зеленината чезне, а и вече толкова не ме радва. Даже не ходех вече край огнивчетата, достатъчно цветове бях събрал, вече виждах образа на Ивет и без тях, и отдаден изцяло на работата си по скулптурата, почти я завършвах. И колкото повече приближаваше краят й, толкова повече се боях, че завърша ли я, няма да има какво вече да правя. Но стиснах зъби, не можех да оставя образа на тази почти съвършена жена в толкова несъвършен вид.

7.

Статуята е завършена, но мъртва. Без харизмата й е. Красива е, да. Успях, но тази красота не е онова, което лекува, което убива. Върнах се в Асеновград, шефът направо не повярва на очите си, прегърна ме, зацелува бузите ми, а като видя изработката ми, рече моя е! Притисна я в гърдите си, няколко пъти кресна: не си я давам, а като видя, че нямам никакво намерение да я отстъпя, въздъхна и макар да ми се сърдеше като дете, пак ме прие на работа.

Близо година чаках Ивет. Не че го признавах сам на себе си. В някои нощи ми идваше да хвърля статуята в реката, да я натроша на парченца. Веднъж едва не го сторих, но вместо това, я затворих в един дълбок долап, затрупах я с всякакви парцали и понеже не можех да мигна повече, започнах да обикалям из чукарите около града. Накрая попаднах на огнивче. Набрах го внимателно, прибрах се и си направих капки. Отровна доза.

Носих я като талисман в кожена торбичка, окачена на шията ми. Да си напомням, че съм избрал да живея. Месеци по-късно се ожених. Картините ми вече се продаваха, имах и изложби, а да не говорим за онези, евтините, които цапах на две, на три и по време на празниците туристите ги изкупуваха на килограм.

Светът не беше винаги свежо зелен, но дишах тази зеленина. Понякога се чудех защо още държа талисмана, канех се да го хвърля, но не го правех.

Отвращението ми от интернет премина. Все същата пошлост, онази, която някога погуби мама, а мен затвори в болката, но вече не я чувствах.

Веднъж видях във фейсбук картината. Картината с псевдо-самарянката и излишния кладенец. Някаква жена беше публикувала снимки на празник в дома си, а онази картина висеше на стената й.

Поисках й покана за приятелство. Одобри го. Тогава видях и други нейни публикации. Беше пуснала и кратък клип от празника. В него видях и Ивет. Прегърната през кръста от един млад мъж, може би на моята възраст. Изтънчен човек и като движения, и като фигура, не като мен – грубиян.

Стана ми тъжно и смешно едновременно. Нима ревнувах? Нелепо. Спомних си за статуята. Трябваше да й я дам. Тя беше нейна.

Реших да я видя, а после…

Отново заиграха зелените нюанси, усмивката й – плода на познанието, и онова зъбче, което не можах да извая.

Рових безцелно из интернет. Постоянно влизах в профила на приятелката й, пусках клипа, след няколко секунди го прекъсвах. И влизах безразборно в следващ и следващ сайт. Така попаднах на онова, което никак не ме учуди.

Огнивче беше българското название на билката, която по френски се наричаше Ивет.

Любовта може да лекува, но е много повече от лекарство и започнеш ли да я използваш само като лекарство, става лошо, унижаваш я, силите й отиват по дяволите, увеличаваш дозите и от лекарство се превръща в отрова.” – зазвъняха в главата ми думите на Черна Тодора.

Стиснах масурчето с отровните капки. Не, не тук!

Прибрах се у дома. Влязох в банята, избръснах се гладко, погледнах се в огледалото.

Излях капките в мивката и хвърлих празното шише в кошчето.

Съпругата ми беше заспала пред телевизора. По лицето й се гонеха зелени цветове.

Целунах я. Събуди се, усмихна се.

– Върна ли се? – попита ме сънено.

– Вече да – отвърнах й аз.

Седмица по-късно.

Ивет получи колет, отвори го и видя своето гранитно лице. Усмихна се и отиде до другата стая. Когато отвори вратата, пред очите й се откриха стотици подобни бюстове. Постави го между тях.

Позвъни телефона. Беше Черна Тодора.

– Е, дъще? – попита старицата.

– Още един ще живее.

 

Още истории с Черна Тодора в книгите:

roman-romfeia  klanica-hapla

Leave a comment

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.