Невена Паскалева: Вярвам във взаимовръзките и безкрайния кръговрат

Родена съм на 12 декември 1979 в град Пловдив. Завършила съм магистратура по британска и американска литература в СУ „Климент Охридски“, живея в Гърция и работя като преводач. Печелила съм няколко конкурса за кратък разказ, между които конкурса „Рашко Сугарев“ през 2002 г. Имам участие в обща стихосбирка на литературния клуб „Елит“ през 1998-а, в българската антология „Ведри Хоризонти“ – през 2006 г. с разказа „Пътуване във времето“, и в алманах „Детски истории“ през 2015 година с поредицата „Приказки за Боби“. През 2018 г. излиза сборникът ми с разкази „Игрите на града“.

– По-често се случва един писател да живее в родния си град и вдъхновен от света, да описва света, по-далечния свят. Често дори места, на които ни е стъпвал, ни познава добре. Но при теб е обратно. Живееш извън родината, но вдъхновена от родния си град, го описваш като сцена на фантастични събития. Винаги ли те е вдъхновявал Пловдив, или едва след като заживя далеч от него?

– Аз съм човек, който обича далечното, неизследваното. Където и да живея, винаги искам да съм някъде другаде. Това определено се отразява на писането ми. Докато бях в Пловдив, пишех за други, далечни места. По-късно обиколих тези други места и Пловдив стана „далечната“ дестинация, достойна за „възпяване“. Започна да ми се вижда тайнствен, магичен. Осъзнах, че въпреки че съм прекарала там двайсет години, все още има какво да открия в него. Може би това ме провокира да пиша за този град – желанието да го опозная още по-добре.

– „Игрите на града” беше представена от две гранд дами на българската фантастика, чиито имена са вече класика – Весела Люцканова и Величка Настрадинова. Величка Настрадинова преди около трийсет години представи и моя дебютна книга и знам, знам колко вдъхновяващо е да се почувстваш взимащ огъня, взимащ щафетата. Кои други хора напоследък са те вдъхновявали?

– Вдъхновяват ме не само класиците, но и всички млади хора, които се борят да извоюват достойно място на българската литература на световната сцена. Тези, които въпреки лошите пазарни условия и нищожния финансов стимул работят ден и нощ, за да създадат качествени произведения. Няма какво да ги изброявам – много са. За мое щастие, напоследък са наистина много.

– А изобщо? Тези, които най-често са давали идея, творческа провокация или енергия на Невена Паскалева?

– Най-близкият ми „приятел по перо“ е Кирил Влахов, той е човекът, който поддържа енергията ми, не ми позволява да потъна в „морето на самокритиката“ и да изчезна безследно, а ме държи на повърхността. Той, както и редакторката ми Таня Динева, ми дават стимул да творя. Винаги е добре да имаш до себе си хора, които вярват в теб не само когато си на върха, а когато си и на дъното. А иначе – светът е пълен с безкрайно много идеи… необходимо е само да присъстваш.

– Има ли някаква граница между фантастичното и реалистичното в „Игрите на града”, или по-скоро фантастичното е част от реалистичното, а реалистичното – от фантастичното?

– Няма граница. Магическият реализъм е начинът, по който аз виждам света. Всеки предмет, наглед реалистичен, може да придобие вълшебни качества. Камъкът на улицата, тревата зад оградата, детската люлка. Зависи как го погледнеш. Как гледат на света децата, или влюбените хора? Съществуват ли за тях граници?

– Кой е любимият твой герой?

– „От игрите на града ли“? Определено ромчето, което се бори да се образова и се измъква от гетото. Познавах един такъв човек и той ми показа, че това действително е възможно. Възхищавам му се. Иначе световната литература е пълна с ярки образи. Един съм запомнила особено добре – главната героиня от любовната сага „Вечната Амбър“. Скоро си казах, че ще изследвам подробно тази книга, за да разбера как се извайва характер толкова реалистично. Имам чувството, че съм познавала тази жена в действителност, а не просто съм чела за нея.

– А имаш ли слабост към определен твой разказ или етюд?

– Да. Любим ми е разказът „Розови бикини“ от сборника. Въплъщава рухването на младежкия идеализъм. Болна тема ми е.

– Какво космическо пътешествие би избрала: с дракон или космически кораб?

– Ами с дракон. По-лесно ще го управлявам 😊

– Какво предполагаш, че ще е бъдещето: повече антиутопия или повече утопия?

– И от двете по малко. Хората не сме крайни, това е литературна измислица. Залитаме в едната или в другата посока, но винаги се връщаме някъде по средата.

– Сбъдват ли се приказките в реалността? Или реалността е приказка, която фантастите не описват?

– Разбира се, че реалността е приказка. Преди малко дадох пример с камъка, който може да придобие магически качества. Може да се превърне и в трийсетметрова кула, стига да искаш. Стига да успееш да го погледнеш от друг ъгъл. Всичко е въпрос на възприятия и достигане до различно ниво на съзнание. В този смисъл – да, вярвам, че ако знаем как, успешно можем да насочим „сюжета“ на нашия живот-приказка в желаната от нас посока.

– Космосът – това ли е последната граница?

– Не вярвам в граници. Вярвам във взаимовръзките и в безкрайния кръговрат.

– Как мислиш: възможно ли е пътуване във времето? И ако е възможно и имаш право на едно единствено пътуване, коя точка би избрала?

– Вероятно е възможно, но не по начина, по който го разбират повечето хора. Осъществимо е по-скоро като нов поглед, като начин на възприемане на времето като едно цяло. Като способност да осъзнаем, че това, което е било, е всъщност това, което е сега и това, което ще бъде. Не си представям пътувания напред-назад със специални машини, а достигане до различно ментално ниво.

– Седемте автори и книги. оказали най-голямо влияние върху теб.

– Затруднявам се… Толкова много книги съм изчела и всяка ми е дала по нещо. Ярко се открояват обаче книгите от детските и тийнейджърските ми години. Може би защото тогава се е формирал характерът ми. Ще спомена седем любими заглавия от онова време – „То“ на Стивън Кинг, „Момчетата от Бразилия“ на Айра Левин, „Вечната Амбър“ на Катлийн Уиндзор, „Морският ястреб“ на Рафаел Сабатини, “Тютюн“ на Димитър Димов, „Време разделно“ на Антон Дончев и „Замъкът на шапкаря“ на Арчибалд Кронин.

– Седемте филма, които най-много са те впечатлили.

– Навремето гледах два много идеалистични филма, които като по чудо още ми харесват (всъщност това значи, че още съм идеалистка, добре!) – „Като рицарите“ с Хийт Леджър и „Желязната маска“ с Леонардо ДиКаприо. Много силни са „Мач Пойнт, „Сблъсъци“ и „Матрицата“. Много смешни са „Гадни копилета“ и „Шефове гадняри“.

– Ще завършиш ли изречението: Ако изгубим вярата си в приказки, то тогава…

– …губим вярата и в себе си.

– Какво е мнението ти за електронните и хартиените издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Съмнявам се хартиените издания някога да изчезнат. Възможно е да бъдат ограничени, но ще ги има. Усещането за хартиена книга в ръцете ти е нещо неповторимо. Тя има плътност, има физически измерения. Електронното издание е като призрак, хартиената книга – като жив човек.

 

 

 

 

 

Comments

comments

Leave a comment