Радослав Филипов: Трудно ми е да приема, че ние, хората, сме най-разумните в цялото космическо пространство

Радослав Филипов е роден на 25 февруари 1945 година в гр. Видин. Завършва право през 1969 г. в СУ „Климент Охридски” – София. Бил е районен съдия в Троян, Видин, Кула и Лом общо в продължение на повече от 17 години. Работи като адвокат.

Опитите му да пише фантастика започват от 1971 – 1972 г. Има публикувани творби във в.”Народна младеж”, в.”Стършел”, в.”Орбита”, в. „Софийски университет”, в.”Червено знаме” – Видин, в. ”Троянски глас” – Троян, сп. „Омега”, сп. „Дракус”, в сборника „Луд на шарено се радва” на Община – Хасково и в алманаси на Фондация „Буквите”.

– Не много отдавна излезе от печат сборника ти „Пазачи на обрани бостани”. Имам впечатления от едноименния разказ, всъщност бях единият от тричленното жури в конкурса на „Буквите”, който гласува разказа да бъде номиниран. От една страна – хумористичен разказ, от друга – много, много тъжна социална история. Има ли го това и в останалите истории в книгата?

– Има го на страниците на книгата, навсякъде, където властва несъответствието – между претенциите и способностите; между това, което е, и което би трябвало да бъде; между безпощадния егоизъм и фалшивата загриженост за обикновените граждани. Това, колкото и да е смешно на пръв поглед, в края на краищата винаги е тъжно.

– Кое най-често те вдъхновява?

– Истината. Като отрицание – на фалшивото; на мнимото преходно величие; на дивотиите и изхвърлянията на избрани; на безумието за първенство и за териториална власт.

– Спасява ли писането?

– Писателството донякъде спасява пресъздаденото в творбите, дава му втори живот. А за автора остава радостта и възможността пак да се докосне до изгубеното, което е било, но вече го няма.

– Кой от разказите в сборника оценяваш най-високо?

– Зависи от избора на критерий. Повечето от тях ме свързват с лични преживявания от времето на създаването им. Любима ми е „Кобра”-та. Ценя по своему „Благодаря ти, адвокат Хайдутов!”. Твърдо заставам зад написаното в „Критика на животинското царство”. Харесвам „Гъше перо вместо бухалка”. Понякога ме натъжава „Вълк и заек”. Но може би трябва да избера между „Кой сега чете Джеймс Кърууд?” и „Пазачи на обрани бостани”. Избирам първия от тях.

– Юрист си, отразил ли се е професионалният ти опит върху темите, които засягаш в творбите си?

– Разбира се, професионалният ми опит с начало някъде откъм 1971 година е дал неизбежно отражението си върху темите на историите в сборника „Пазачи на обрани бостани”, някои от които пряко засягат мои собствени впечатления от българското правораздаване. Дори самото заглавие на едноименния разказ, а по-късно – и на целия сборник, се роди първоначално по време на натрупване на професионален опит, когато бях млад съдия в неголям балкански град. Там за пръв път чух, че някой не искал или нямало да стане пазач на обрани бостани. Тогава си помислих, че това е някаква народна поговорка, но колкото и да търсех чутото в сборници с народни умотворения или да е написано другаде, не го намерих. Сега вече стигнах до убеждението, че чутото от мен тогава си е било собствена мисъл на по-стария от мен колега, съдия и председател на тамошния съд. Наскоро, след отпечатването и публикуването на тая книга, видях тук-таме отприщено поетичното въображение на колеги по перо на тема „обран бостан” и „обрани бостани”, което ме наведе на съмнения и догадки за горчивите тайни на творческия процес, без да е нужно да се цитират имена. Първоначален по-суров вариант на разказа за обраните бостани съм изпращал преди години за хумористичния конкурс „Хасковски каунь” (Хасково).

– Навремето беше инициатор за издаването на антология български фантастични разкази. Какво е фантастиката за теб?

– За мен фантастиката е една надежда, опора в ежедневието, макар и относителна. А що се отнася до проекта за отпечатване на сборник с фантастични разкази под заглавие „Няма значение от кое време са”, същият е вече окомплектован с 16 разказа от 9 автори на фантастика и е въпрос само на време да бъде представен за печат. Основен принцип в подбора на творбите е да се съберат на едно място добри постижения на фантастиката, приятни за четене и размисъл, някои от които вече са отпечатвани, като „Полет” на Ради Радев, „Имал ли е Моцарт приятел астроном?” от Мариян Петров, „Първобитно племе” от Станимир Костадинов, „Командосът” от Палми Ранчев и други.

– Космосът – това ли е последната граница?

– Ако под Космос разбираме физически тела и пространства, си мисля, че нови хоризонти трябва да се търсят или вътре в материята, или в качествено нови обединения от тях, с непознати свойства. Но не и в мистични виждания, вяра в магьоснически похвати, или в идеи, противоречащи на доказаното от науката. Допустими са само като художествени похвати, за внушаване на определени послания.

– А как виждаш правосъдието в бъдещето? Какво ще стане, ако машината с нейния прецизен интелект започне да взема съдебните решения? Възможно ли е изобщо?

– Мисля, че е наложително и възможно за в бъдеще да се извършва компютърна обработка на информацията /на факти, доказателства, норми и съдебна практика на Върховния касационен съд/, но под погледа и отговорността на жив човек или на група от хора /съдебен състав/, които да формират и подпишат крайния съдебен акт /присъдата или решението/.

– Вярваш ли в извънземен разум?

– Не е въпрос на вяра, а на разумна преценка. Земният ми разум няма как да отрече реалното съществуване на извънземния. Трудно ми е да приема, че ние, хората, сме най-разумните в цялото космическо пространство. Даже си мисля, че е време вече така наречените извънземни същества да посетят Земята или да ни разкрият, че са направили това отдавна и от дълго време присъстват в живота и в съдбите ни.

– А в пътувания във времето?

– За съжаление – не вярвам в пътешествията във Времето, макар че тая тема е удобен инструмент за автора да каже какво е на душата му. Така е и във фантастичния ми разказ „АКО УБИЕШ СКАРАБЕЙ!”, където съм се опитал да дам изумлението си от настъпилите промени откъм 1989 г. в България и по света. Там литературният герой инженер Найденов – обиден на системата, се опитва да промени света към по-добро, като успява да проникне в Далечното Минало – в Терциера или Карбона, където целенасочено настъпва и смачква един, а по-късно и повече скарабеи, свещените бръмбари на бъдещите египтяни… Разбира се, той още като ученик е чел оня разказ на Рей Бредбъри, как трима ловци и двама водачи отиват на сафари в Древността, и как един от тях – нещастникът Екълс, смачква по невнимание една пеперуда. В резултат на гибелта ѝ в двадесетия век настъпват страхотни промени! Горчивата рецепта е налице, трябва само да се изпълни, някой да я приведе в действие. А след като инженер Найденов убива скарабеите, настъпват нови събития – разрушаване на Берлинската стена, смяна на политическата система, обесването на Саддам Хюсеин, палежи на гори, източване на банки, затваряне на атомни реактори в Козлодуй, и така нататък, като отстраняването на аномалиите впоследствие е трудно, макар и не невъзможно.

– Разкажи за първите си писателски опити?

– Започнах като пионерче с писане на стихове. Възпях лагерните огньове, Осми март, есента. От вестник „Септемврийче” ми отговориха: „Драги Радославе, Прави впечатление, че когато пишеш за познати неща – за котката и петлето, стиховете ти излизат по-сполучливи. Но не винаги римуваш, нарушаваш ритмичната стъпка. Чети нашите и съветски класици, учи се от тяхното майсторство. Желаем ти успешно прекарване на лятната ваканция!”. После преминах към писане на хумор и сериозна проза. След казармата и университета се залових по-сериозно с фантастиката. През 1989 г. на конкурс за научнофантастичен разказ, организиран от Комбинатския комитет на ДКМС и Дома на енергетика при СО „Атомна енергетика” – Козлодуй, на тема „Човекът, атомът и мира”, бях награден с първа награда и почетен знак за разказа „ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ТРЕТИЯ ВЗРИВ”. В журито бяха Агоп Мелконян и Никола Кесаровски.

– Кои са седемте автори, които най-силно са ти повлияли?

– Балзак, Джек Лондон, Андерсен, Емилиян Станев, Димитър Димов, Клифърд Саймък, Христо Михов – Черемухин.

– Седемте любими филма?

– „Седемте самураи”, „Бродяга”, „Развод по италиански”, „Възнаграждение за страха”, „Борсалино”, „Полицаят от Сен Тропе”, „Фантомас се развихря”.

– Трансхуманизмът? Настъпва ли промяна в човека – роботизира ли се, по-малко човек и повече машина ли е от времето на твоето детство? И какъв си представяш да е след още толкова десетилетия, колкото те делят от детството ти?

– Няколко десетилетия е твърде кратък период за физиологични промени в човека. По-скоро трябва да се отчетат обществените промени с въздействието им върху психиката и съзнанието. Интересна е конспиративната теория за намаляване броя на населението чрез глад, болести, изкуствено предизвикани бедствия и други, както и хипотетичните предвиждания за контрол на съзнанието чрез поставяне на чипове, използване на психотронни оръжия и т. н.

– Пак покрай едноименния разказ: понеже е и тъжен, и предизвиква усмивка – усмихваш ли се често, въпреки тъгата?

– Все още да. По-рано бях по-усмихнат. Но много смърт премина досега край мен. Убеждавам се в силата и верността на стихотворението „За кого бие камбаната?” от английския поет Джон Дън.

– Какво мислиш за електронните и хартиените издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Противопоставянето им ще е неправилно и излишно. Жадните за знания ценят всеки един от тия два извора за утоляване на жажда. Хартиените издания са по-удобни и засега по-достъпни, с тях съм свикнал и ми е приятно да ги разлиствам. Макар че съм виждал нагризани от мишки книги, макар и да ми е позната силата на огъня, който може да извлече от почти всяка книга всичкия ѝ флогистон, превръщайки го в пламъци (според вярванията на живелите преди нас). Не бива да се отказваме от специфичните особености на електронните издания, а да ги употребяваме и използваме.

 

 

 

 

 

Comments

comments

Leave a comment