Калин Николов: Изкуството е форма да сме готови за бъдещето си

Калин Николов е роден на 24 юни 1956 г. в София. Родителите му са били журналисти. Завършил е Художествена гимназия (1971–1975 г.), а след нея и Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович” (1977–1983 г.), специалност „Графика и графични технологии“ при проф. Евтим Томов. Паралелно на редовното си обучение още от 1973 г. самостоятелно взема решение да се учи, а малко по-късно започва да работи под насоката или в колектив с художника Борис Димовски.

Интересите си е реализирал в различни области на пластичните изкуства: живопис, графика, илюстрация, карикатура и шарж, оформление на книги и периодични издания, комикс, плакат, сценография, стенопис (в повечето случаи съвместно с Борис Димовски).

Бил е художник (на щат или като водещ сътрудник) на основни български вестници и издания като „Вечерни новини“ (1989–1992 г.), „Антени“ (1983–1986 г., 1990 г.), „Репортер 7“ (1993–1997 г.), „Средношколско знаме“ (1985–1989 г.), „Щастливец“ (1992 г.), „Дарител“ (1995 г.), „О писменах“ (1993 г. и 2005 г.), „La strada“ (1992 г.), „Български писател“ (1995–1996 г.), списанията „Образование и кариера“ (2000 г.), „24 карата“ (2002 г.), „Усури“ (2004 г.) и др.

Още биографични данни

– Разговаряме след последната ви засега изложба „Реки и облаци”. Биографията ви е от най-впечатляващите, които наш съвременник може да има. Сътрудничили сте през годините и преди промените, и след тях, на почти всички сериозни издания, имали сте десетки изложби в света. Промениха ли се реките и облаците от миговете на първите вдъхновения, от времената на най-ранните ви картини?

Като студент дълго пазех сред „най-важните” си неща един стар брой от списание „ЛИК”, с фантастично пресъздаден репортаж от погребението на писателя Никос Казандзакис, чийто мъдър епилог съдържаше неповторимите думи от плочата над самия му гроб: „Не се страхувам от нищо, не се надявам на нищо – аз съм свободен”…

С объркано чувство съм да не предизвикам по нахален начин желаната от мен асоциация, но и без големи скрупули, ако това стане, мога да кажа, че извън всякаква подкрепа от Съюза на българските художници и каквато и да е държавна професионална творческа структура, без да съм имал възможност да участвам в която и да било от ефектните или поне съществуващите художнически прояви на творчески живот, срязан винаги от държавни подкрепи или откупки, без каквото и да било допускане до изложби или насочване към работа, без право за достъп до списъка за качествени и професионални материали…, а в атмосфера на маниакално преследване, кореспонденция до издателства и организации да ми отказват работата, която съм намерил чрез тях, до органи и всичко каквото го имаше тогава да избягват и редуцират контактите си с мен, успявах да запазвам воля за осъществяване на едно разнородно и спечелило си име творчество… Или, въпреки всичко, което ми се случваше, не престанах ни най-малко да живея чрез изкуство и за изкуството. Разбира се, извън всякаква амнезия, именно с отстояването на жизнено пространство, на мен ми се е налагало да имам контакти с някакви форми на държавността – правих го именно от позицията да демонстрирам своята независимост пред тях. И мисля, това е далече по-активно и опасно, отколкото пълното отдръпването спрямо обществените механизми. В това отношение съм срещал хора, чиито съвести и дела, смятам, правеха чест на всяко време и същност…

В Художествената гимназия ме приеха 13-и поред, с една единица пред златната среда в списък от общо 27 човека. Класът ни бе се съставил от сбор много талантливи и амбициозни младежи, голямата част на които бяхме произведени в съответното съсловие администратори, творци, властимеющи, което бе гарантирало мечтите ни да се сбъднат.

Моите родители бяха журналисти и макар това веднага да избълва от невидимите ми читатели упрека, че са били хора на пропагандната машина, трябва да кажа нещо повече за тях. Майка ми дълги години бе работила в отдел за читателски писма, което бе допир до болките на хората, съставени с толкова огромни страдания от реалността, за да породят преодоляване страха и да бъдат писмено споделени. Така към нея се обръща украинският скулптор Михайло Парашчук, подгонен от върхушката на Съюза на художниците, обявен за петлюровец, гестаповец, белогвардеец и черносотник, за немски, дори японски агент. А този високо благороден човек, ученик на великия Огюст Роден, автор на архитектурните украси и фронтони от най-ефектните столични сгради – Университета, Съдебната палата, Народната библиотека, Народната банка, паметника на Алеко до лобното му място и мн. др. – се заселва временно в България като представител на Червения кръст да организира изхранването на бедствено гладуващите от Поволжието (мисия, срещу която висши представители на съветското правителство възроптават)… Ние, нашето семейство особено, се сближихме във времето с него и неговата съпруга, а тяхната борба за оцеляване и реабилитация стана като наша. Така от времето на началните класове, наред с първите си научени „научни” знания, придобивах и обществени – имената на онези партийни мафиоти в творческата среда и сигнатурата на техния държавен чадър. В моята младост отношението към модерното изкуство не бе еднозначно: от Парашчук, преразказан от съпругата му, ми е безценната мисъл, че всичко, което е извлечено от природата, е със стойност…

Подобна дълбочина към света идваше и от баща ми.  Човек на хуманитарната култура, той започна да ме запознава с периодичния печат и дори с онзи, чиито примери бяха недостъпни за почти никой: „Златорог”, вестник „Щастливец”, Бешковия „Стършел”, партийния печат срещу Сталин, опозиционните вестници… Всичко това изпълни моя живот с цел. Защото освен като художник започнах да пиша – а темите ми бяха за зачертани, забранени и неосветени страници от нашата култура. Занесох стиховете на Константин Павлов в Академията, когато никой не бе чувал за него. Да не говорим, че още  дипломната ми работа в Художествената гимназия бе по тези стихове.

Така че и в гимназията, с първите професионални рефлекси към рисуването, езикът на културата започваше да добива обем за мен с езика на събитията. А това бяха цяла поредица най-съдбовни взривове на съвести – Анна Зегерс се противопостави на контрола, налаган над нейните съграждани от ЩАЗИ, Солженицин беше изхвърлен от СССР, започна процесът над Красин и Якир, не в СССР излязоха мемоарите на Шостакович… Маниерният Иля Глазунов бе нарисувал панорама на руската драма между ХІХ и ХХ векове и италианското списание “Епока” бе направило репортаж от ателието му с непролетарски мебели и огромното платно… Паралелно на това чрез изкуството възобновяваха Сталин. Публиката от киносалоните аплодираше всяко появяване на генералисимуса в поредицата „Освобождение” на Озеров, последвана почти веднага от цикъла на същия режисьор „Комунисти”, разказващ за водаческата роля на партийните лидери от Варшавския договор – едни най-конюнктюрно произведени творби. Но дори в документалните серии на Михаил Ром, тезисно обявени като припомнящи на западния зрител истината за Втората световна, темата за Полша не бе премълчана, но бе и коректно изкормена от най-важните подробности за действителните събития тогава там… В България дойде Кастро и показа жизненост, нехарактерна за който и да било от държавните ни ръководители. А министърката на съветската култура Екатерина Фурцева държа реч като за пред крепостни селяни – реч долна и празна, подобна на картонения макет на паметника на Ленин в София (може би малко хора вече си спомнят, че няколко седмици стоя картонен Ленин, чрез което градоустройствените длъжности да добият представа за правилния мащаб на бъдещата творба). Пак в София за първи път се приземи извънредно отвлечен самолет – турчетата, извършили това, играеха мач дълго време в Панчарево и така тайно, че всички знаеха, бяха приети за студенти. По същото време гледахме краткото резюме на „Кръстникът”, защото линейките известиха в един късен следобед как някакъв психар – в размисъл над американския филм, както казваха после – бе изпозастрелял над „Плиска” в общежитията няколко души. Казваха, че него пък го убиват няколко дена по-късно без съд, при инсцениран опит за бягство.

И понеже аз нито съм имал очи да преценя възможностите си, нито спирачките на фантазията ми още можеха да отстояват умното и силното, исках рисуването ми да отрази точно тоя свят, който е около мен. Така в самия последен ден на първия учебен срок за 1973 г., в студения предновогодишен ден, измих косата си на кухненската мивка, за да бухне поне малко и с папка карикатури, включително няколко публикувани, отидох при Борис Димовски в тогавашния вестник „Труд”. Първите думи, които чух от него, бяха: „Сега ситуацията нито е за хумор, нито е за сатира…”

Още преди да го познавам, той бе придобил за мене ореола на виждащия художник, безстрашно разкриващ същината на моралната ни действителност.

Рисуването ме направи свободен. Разбира се, аз знам, че парите са нещо като показател за успеха, което нерядко изобщо не е така. Убеден съм, че като работя под проклятието на невъзприемащите ме, това ми е по от полза. Имам самочувствие обаче да кажа, че бяха правени няколко опита да се оформи образът на моето поколение в изкуството. И понеже тези неща ги правеха подмазвачи и хора с твърде съсредоточена около самите тях професионална репутация, в шорт листата на тези опити мен ме няма. Имало е периоди, когато това ми е тежало.

– В основните теми засягате зависимостта на човек от социалната среда. Доколко тази зависимост е като от слънцето и въздуха и доколко е наркотична зависимост – порочна обвързаност с нещо, без което всъщност можем да живеем по-добре?

Има проблеми, които много концентрираха зрението ни – това се случи с демокрацията и недемокрацията.  Минавал съм Стената , истинската берлинската, и пеш , а и с влак. Виждал съм този ад от системи, но и съм спирал на гара Шпандау, където Рудолф Хес, последният човек от обкръжението на Хитлер,  излежаваше доживотната си присъда. Без да мислехме, че светът е победил историята и след 2000-та година ние ще сме в досег с Космоса и необятността, ние го вярвахме. Нищо от това не се получи. Нищо! Човекът бе близо до Космоса, а днес той се отдалечи от него. Пренаселеността и изтощението на ресурсите са проблеми, които са особено важни, невероятно драматични и тепърва ще стават такива.

Когато бях дете, бе направена първата операция с подмяна на сърце. Филип Блайберг бе опериран от доктор Барнард. Сега обаче сме свидетелели как техниката направи своята първа самостоятелна крачка: тоест случилото се с адвоката Нили, чийто автомобил на автопилот го бе завел в болница. Машината бе взела това решене сама. Тя сама бе разчела, че в гърдите на човека става нещо…

Зависимостта от средата е голяма и в повечето случаи трудно преодолима. Нито историята, нито обществото са показали към нас желание да сбъднат личните ни намерения.

Изкуството е форма да сме готови за бъдещето си. В изкуството бъдещето ни вече съществува и ние го познаваме. Когато бях студент, в началото на 80-те години властта излезе с обръщение за повече демократичност във връзката между изкуството и хората. Даваше се право на трудовите колективи и обществените институции да предлагат творчески постижения за награждаване например с Димитровска награда. Реших да използвам членството си във Фоайето но студентите-сатирици в Студентския дом и предложих Димовски за споменатата премия. Нарисувах плакати, защото – разсъждавахме преди това с Радой Ралин – щом Фоайето си даде съгласието, сядаме на „Раковски” и започваме да събираме подписи. Но имаше членове на споменатата организация, поп Гапоновци, които едно говореха преди това и съвсем друго на сбирката. Там се отказаха от всичко, което твърдяха при предварителната уговорка, оплюха инициативата, оплюха и мене, и т.н. Отивам веднага на срещата с Радой Ралин смазан, а той естествено иронично каза, че друго не е и очаквал, затова слагаме плакатите и да сме минели по най-активното улично движение, за да разкажем на всеки срещнат познат какво сме намислили и какво направиха хитрите млади колеги на най-смелия български художник…. Например в онази вечер, непостигнала нужната цел в името на Борис Димовски, ние срещнахме и дълго разговаряхме с Валери Петров и художничката, напуснала България след 1944 г., Бронка Гюрова… Изкуството е важен фактор в промяната на света. Малко хора знаят, че Васил Левски всъщност е започнал революционната си дейност, като е разнасял литографии с някакъв политически подтекст в тях.

Искам обаче да преобърна значението на въпроса.  Ние не сме единствено функции на социалната си среда. Помня обаче веднъж, когато Георги Шапкаров ми подари втората си книга за Казаков, на съседната маса в заведението имаше момиче и момче, страстно привързани. По едно време момчето не издържа и отиде в тоалетната,  а момичето се изсмя. Той се върна, а тя продължи да се смее… И отново започнаха да „учат”… Завиждах им и до този момент им завиждам за това тяхно преживяване. Казах, че културността пречи на свободата, а може би и на изкуството. Неумолимото величие в правенето на изкуство може да бъде нещо сериозно, но и напълно човешко, интимно… Човек трябва да има смелост да живее. Човек трябва да умее да се състезава с „предопределеността“. В края на краищата все едно дали е рожба на философията или духовни традиции, изкуството е игра. Трябва да се учим да играем така с него, че да бъдем доволни, не да го надиграваме, а да се наиграем, да сме доволни от играта…

Не възвеличавам изкуството, но не бих искал то да престане да бъде празник за мен. Това ми е от ученическите години. Тогава учехме в събота и след обед можехме да отидем на кино. Киното бе като тотото – каквото даваха. Веднъж гледахме „Булевардът на рома“, забележително зрелище. Запомнил съм празничността на тези съботни следобеди и не защото образите съдържат по принцип архетипи, подобно архетипите на религиозното.  Гледах на киното като на нови форми на гръцката митология. Примерно ако бе до „Булевардът на рома“,  ставаше дума за годините на сухия режим, когато контрабандисти на ром пренасят алкохола в САЩ през Карибско море. Мястото е наречено „Булевардът на рома“. Катерът на бреговата охрана засича и залавя малък кораб с големи количества алкохол на борда. В престрелката оцелява само един (Лино Вентура), който успява да стигне до брега. Спасил се от куршумите, попада в Мексико, където за много пари се съгласява да бъде мишена в опасна игра: при пълен мрак в него стрелят 12 човека и ако остане жив, за всеки неточен куршум получава по 5000 долара. Провървява му и 12-те пъти. С парите купува собствен кораб и отново се впуска в контрабандата. В Хавана съдбата го среща със знаменита киноактриса (Бриджит Бардо), влюбват се и заедно се отдават на опасни и романтични приключения… Така в такава образна представа четях и Лукиан:

АПОЛОН
Защо се смееш, Хермесе?

ХЕРМЕС
Защото видях нещо много смешно, Аполоне.

АПОЛОН
Кажи тогава, да чуя, че и аз да се смея.

ХЕРМЕС
Афродита се любеше с Арес, а Хефест ги издебна и върза.

АПОЛОН
Как? Изглежда, че ще кажеш нещо интересно.

ХЕРМЕС
От дълго, мисля, той знаеше това и ги дебнеше. Прикрепи невидима мрежа около леглото и отиде на работа в ковачницата. После влиза Арес – тайно, както си мислеше, но Хелиос го съглежда и казва на Хефест. И когато легнаха в постелята и се заловиха за работа, попаднаха в капана – мрежата се сплита върху тях и Хефест се явява. Афродита – тя бе съвсем гола – се смути, като нямаше с какво да се закрие, а Арес отначало искаше да избяга и се надяваше, че ще разкъса мрежата, но после, като разбра, че е хванат здраво, удари на молба.

АПОЛОН
И какво, Хефест освободи ли ги?

ХЕРМЕС
Още не. Свика боговете и им показа прелюбодейците. А те, голи и двамата, свели очи, лежат вързани, червят се… Гледката ми се видя много приятна, само дето работата им не стигна до края…

АПОЛОН
Ами онзи, ковачът де, не се ли срамува да показва сам срама на брака си?

ХЕРМЕС
Вярвай бога, той стои край тях и се смее! Аз лично, ако трябва да кажа истината, завиждам на Арес, който не само обладаваше най-хубавата богиня, но дори беше вързан с нея.

АПОЛОН
Значи, при това условие ти би дал да те вържат?

ХЕРМЕС
А ти не би ли дал, Аполоне? Иди, хвърли един поглед. Ще ти се възхитя, ако не си пожелаеш подобно преживяване, след като ги видиш…

Изкуството не се дели толкова на формите си – като кино, изобразително, поезия или литература и т.н., – колкото с начините си да показва въпросните архетипи.  Официозноста изисква да защити активите си от свободомислещите и непристрастените към дирижираните творци. Общувал съм и с едните, и с другите. Жалкото е, че неформалите, а това е най-силната част на софийската бохема, няма да останат. Времето ги заличава. Обичах в неделите да съм в компанията на Антон Кафезчиев, писател и вестникар, и Висенте Урибе (журналист в нашата телевизия, но и бивш съветник на алжирския президент Бен Бела, син на знаменития комендант на Мадрид от гражданската война в Испания). От време на време бай Антон говореше за племенника на Стефан Кънчев (помните художника майстор на най-хубавите ни емблеми, както наричахме запазените марки някога) Кирил Кънчев. И веднъж ми показа негови абстракции. От времето, когато първите ни следдеветосептемврийски модернисти ходят още под масата на партийните си секретари. Напълно непризнат, никога неизлаган, лекуван, посетил тогава не една психиатрия (като и бай Антон), накрая убит – през годините след прехода – в някакъв вход… Това беше едно шокиращо платно – цветовете бяха положени на чаршаф без грунд, така както прави Елен (Хелен) Франкенталер, известната американска експресивна абстракционистка…

Това донякъде все още се отнася и за художниците, които наричаме фантасти. Без да се заяждам, но ако някой изкуствовед ви каже, че инсталациите в нашето изкуство започват примерно в края на 70-те, как да съвместим машината на Петър Петров, Голям Пешо (от клуб „Иван Ефремов”), която музицираше и рисуваше едновременно и бе показана десетилетие по-рано.

– Урбанизацията също е сред основните ви теми. Как виждате бъдещето? Трябва ли да се откажем от изграждането на огромни градове, или по-скоро трябва да съобразим това изграждане с природата и естеството ни? По-свободни ли сме от дедите ни, по-зависими ли ще бъдат от градовете внуците ни?

Всъщност за момента от хората не зависи да строят бъдещето си, така че да го управляват обмислено. Дори за Европа това е невъзможен процес. За урбанизацията можем да кажем онова, което и ако вземем да попаднем след учени и художници, илюстрирани с малко крайните думи на Чарлз Буковски: „Най-лошото нещо за един художник е да познава някой друг художник, а когато познава голям брой други художници, става ужасно. Все едно много мухи са кацнали на едно и също лайно.“

Повече ми се иска да се спра на духовното строителство, което ни предстои да изграждаме, а това не е никак лесен диалог в рамките на утвърждаваните форми за размяна на мнения.

Един пример. Колкото и да ви е странно, но аз считам случилото се в редакцията на Charlie Hebdo за симптом на неадекватно и нехуманно поведение. Знам, че ще ядосам много хора, най-малко трите милиона, които излязоха на паметен протест срещу жестокото убийство, извършено в редакцията на списанието. Но това според мен са късогледи хора. Още през 1996 г. сатиричният седмичник „Шарли Ебдо” препубликува серия карикатури, които ислямският свят вече е видял в датския вестник Jyllands-Posten през 1995 г. и ги смята за посегателство над своите традиции. Jyllands-Posten е инициирал появата на творбите чрез следния текст: „Някои мюсюлмани отхвърлят съвременното светско общество. Те претендират за специални привилегии въз основа на своите религиозни чувства. Това е несъвместимо със съвременната демокрация и свободата на словото, при които човек трябва да се отнася толерантно към обидите, подигравките и насмешките.”

Дали проблемът е само в това, че европейската културна среда позволява широк вид ирония към всички примери на духа и историята си? Дали от епохата на Великата френска революция идеите на секуларизма не са показали с какво достойнство може да се отстояват позиции спрямо властта на църквата и нейните догми? Или Европа нереалистичо иска да наложи този си стил над останалия свят? Защото какво друго може да означават рисунки , в които техният пророк носи белега на рязко отрицателен типаж –  крайно агресивен и див човек, с огромен крив нос, алчни очи и архаично облекло? Арабите приемат нарисуваното като крайно ислямофобско и расистко, но и за немалко среди в Европа въпросните карикатури допринасят за повишаване на ислямофобията. Двадесет и двама бивши посланици на Дания в арабски страни изразиха критична реакция против надменното отношение на министър-председателя на страната Андерс Фог Расмусен, отказал да приеме ислямски дипломати на поискана от тях среща с него… Същото е и в обществото, което приема да застане на страната на ислямофобските карикатури безкритично и въпреки че допринасят за все по-вирулентен климат на омраза срещу исляма. Мюсюлманите във Франция, повечето от тях потомци на араби, дошли от Субсахарска Африка, чиито страни са били колонизирани от Франция, са имали много бурни и трудни отношения с френската държава. Днес, в допълнение към широко разпространените расови и ксенофобски форми и държавни санкции, като например забраната на забрадки, те се сблъскват с възраждането на националистически движения, които са открито враждебни към тях. Карикатурите на Charlie Hebdо се добавят също към това чувство за изолация и потисничество.

Културата е мост и ако можете да си организирате среща с някой на него, това може да стане само в средата му.

Насочено от личната ми практика ще кажа и следното – Камю е писал: „Всеки бунт съдържа метафизично изискване за цялост, както и невъзможността да бъде тя постигната, и като следствие – създаването на вселена заместител. От тази гледна точка бунтът е създател на вселени. Същото важи и за изкуството. Направо казано, изискването на бунта е отчасти изискване естетическо.”

Веднъж бях член на жури, но за литературен конкурс. Защото бях илюстрирал всичките поместени разкази.  Ръководеше ни Дончо Цончев. Той дойде и каза, че първо искал да му покажат как съм илюстрирал неговия разказ, искал да види коя е позицията ми – на страната на природата или на страната на ловджията. Нарисуваното очевидно не бе онова, което очакваше – никога повече не отговори на моя покана да види моя изложба, а правих и последната му книга с илюстрации, за която той не ми се обади, нямахме връзка. Беше тежко болен, книгата определено му бе донесла радост… Казаха ми от издателството, че много си харесал книгата, постоянно искал да му носят от нея, за да подарява, но за илюстрациите абсолютно нищо не ми предадоха от негово име. Така се разделихме, той почина, без да ми каже нищо, очевидно бях с противни на неговите възгледи…

– Голям ли е рискът да погубим реките си и да отровим облаците?

Не съм еколог. Искам за природата онова, което всеки средностатистически грамотен човек би имал отношение да се съхрани в нея. Но аз съм художнически еколог. През 1985 година Георги Рупчев писа за едно телевизионно предаване следното: „Калин Николов е представител на реално младото българско изобразително изкуство – той принадлежи към авторите, които скоро са преминали своите двадесет и пет години. Като че ли най-често сме се срещали с карикатурите му. За тези, които са виждали в негово лице още един представител на малката сатирична графика, бе истинска изненада изложбата му за концлагера Нойенгаме – цялостна, неочаквано драматична, тревожна и хладнокръвна в равносметките си за човека и историята, за живота на човека в историята, за паметта и забравата. Това е конфликтно изкуство, което не се съобразява с „добрия тон”.“ Още не съм имал 30 години. А 14 години по-късно пак Жоро писа следното: „Неговото изкуство е съществена част от българската биография на източноевропейското поколение млади интелектуалци от 70-те и през 80-те години, което в случая с Калин предизвика и понесе серия свалени изложби и писмо на СБХ да не му се дава работа, унищожени илюстрации ( дори от вече отпечатани и разпространени книги )… Тук е нужно да се споменат усилията му да бъдат възстановени за паметта напълно зачеркнатите творци като Райко Алексиев, Михайло Парашчук, Васил Иванов (на негово име той основа едно от първите неформални – ако не и единственото – сдружения на български художници ), а също така осветяване творческото наследство на художници като Борис и Славка Деневи, Александър Божинов и Александър Добринов, дейността на южнославянското движение „Лада”, писателя Асен Христофоров… Може да се припомни и рисунката-плакат от програмата на студентска театрална група, за която Радой Ралин казваше, че е „единственият недвусмислен портрет на Живков, публикуван публично през негово време”, а Адам Михник реагира с възхищение…

Всъщност и до ден днешен съставен елемент в творчеството на Калин Николов е визията за съвременност и актуалност, усукана с някои по-сложни неща, които обобщено наричаме философски, за да не ги обясняваме подробно. Колкото до техниката му, тя се развива във все по-изненадващи нови форми. Важното е, че творбите му остават в съзнанието ни като израз на богата и ярка индивидуалност, разкриваща сложна и съвременна духовност, стремеж към овладяване на нови художествени светове и непримиримост с вече познатото и казаното.“

Мен ме интересува да запазим онези творчества, които държавата е склонна да потъпче и изличи. В този смисъл аз съм конфликтен човек. Особено се гордея, че в нашето изкуство съществуват фигури, които другата ни култура не постига: Александър Жендов и Борис Димовски. Мисля обаче, че сме пред заличаване на стотици творчески прояви.  Безпрецедентно зариване на животи и ценна творческа енергия…

Цитирам Георги Рупчев, който е гениален поет. Но неговото отношение към културата имаше друга граница. С преводите си на Джон Ленън той повлия много на времето, в което живя. Субкултурата от понятие на социологията и културни изследвания стана култура, която се противопостави преди всичко на своите покровители от официалната култура, с която поколението принадлежеше дори буквално, в повечето случаи и роднински, и приятелски. Субкултурата у нас разви свои собствени норми и ценности по отношение на важни културни, политически и сексуални въпроси. Общества от метъли, хевиметъли, постбитълси и битълси-носталгици започнаха да населяват училищните дворове или разни градинки. Тези групи изразяваха своето недоволство и дори открито презрение към формите на мейнстрийма и доминиращата култура. Ставаше дума не за неспособността на младежките организации от типа на тогавашните да построят мост към новите интереси на младежта, колкото за война на културите. Младите поколения вече имаха много различен поглед върху онова, което бе доста несходно като за едно дресирано отношение към изкуството. Георги бе отразил процесите и реагирал не просто поведенчески, а естетически и писателски пълноценно.

В книгата с преводите му на Ленън има и рисунки от прочутия музикант. Можете ли да си представите как съм гледал на тях, абсолютно идиотски рисунки, особено във време, когато съм завършвал Академията и рисуването за мен е имало други, научни, здрави корени? А тези рисунки също бяха химн на освободения дух, нещо не просто свободно, но и повече от това…

Приемам, че фантастиката е част от процесите на субкултурата и същевременно е продукт на изкуства, родени под влияние на философията. Няма официална оценка и признание за нашето движение на художниците фантасти. Парадоксът на подобна празнина е така видима, че в увода към каталога на последната изложба на Васил Иванов дори е написано: „Посмъртно попада и под тежестта на незнанието. На негово име бе наречен клуб „Фантасти“. Но за каква фантазия става дума, ако не за такава, чиято ипостаза е човечността.“ За нас, приятелите на фантастиката, това е нещо като хвърляне на умрелия пор в нашата градина. Защото ние сме кръстили клуб на името на големия художник, чиято памет се преследваше последователно и делото му бе заличено с чисто политическо клеймо.

Нека обясним на пишещия: Васил Иванов умира и с това се слага началото на един легендарен мит, но и край на неговите изяви. Твърдо решили, че става дума за ЧУЖД по възгледи и метод художник, той е предаден на боклука на историята и тръгват няколко „здрави“ мнения: едното е, че е невъзвращенец, а другото, че си служи с несъвместими със социалистическия реализъм пластични средства. Изложен е с малка картина на ретроспекцията и тържественото честване на Дружеството на новите художници, а при дарението на семейство Делчеви от Франция участието му сред художниците е отбелязано с „и др.“, макар само той да не е изобразен поименно в плаката. Ако въпросният ни критик бе направил анализ на това, той едва ли щеше да има повод да обвини движението на българските фантасти в „незнание“. Напротив. В наложеното незнание за стойността на художника и на забрава начина му на живот, именно българските фантасти направиха крачката против това. През 1982 година те правят първата посмъртна изложба на твореца. Превръщат я в обсъждане и на него идват дори хора от кръга на Иванов, колеги (освен дъновисти, там бяха Елза Гоева, Ирина Михалчева, Борис Димовски, Димитър Аврамов, Николай Майсторов, Атанас Пацев…). След това същата изложба с лекции за твореца тръгва из България: Пловдив, Варна, Девня, Аспарухово, Мадара, Плиска, Преслав, Стежерово… Срещнахме се с редица от живите творци, които го познаваха и имаха спомени за него – Величко Минеков, Михаил Руев, Георги Павлов, Васил Стоилов, Здравко Александров и много други, а паралелно на тях и други интелектуалци като Кирил Кръстев, Борис Делчев, Александър Миланов, Кольо Николов и Панайот Гелев, Димитър Аврамов, Стефан Продев, Радой Ралин, Юри Буков, Иван Коларов, Владимир Свинтила… Александър Нацев като директор на киното за архивни и филмотечни филми постоянно бе включил в програмата „Пътуване из плеядите“ – филм с рисунки на Васил Иванов и танцуващата му съпруга, балерината Елка Йосифова.

Тогава активно върви линията на прослава на Рьорих. Е, а ние имаме не по-малко адекватен на Космоса и човешката „ипостаза“ творец. Клубовете за фантастика, прогностика и евристика решават да създадат своя секция, която да обедини тъй наречените художници фантасти от страната. Първият неформален творчески кръг, обявил се официално като неформален, посочил своя програма и цел. И незабавно попаднал под ударите на Държавна сигурност…

Някой любопитен ще попита с какво и как ни посегнаха пък те – ние не преставахме да говорим за свалената и забранената му изложба именно със серията рисунки от Космоса…

В противовес на последната и мястото, откъдето идваха тези неща, ние се срещнахме с тогавашния председател на Съюза на художниците в България, н.х. проф. Светлин Русев, и той прие да се направи изложба на Васил Иванов в галерията на ул. „Шипка“ 6. Бих искал да припомня, че през цялото време на изложбата идваха квартети от най-добрите инструменталисти на страната, обикновено свързани с дъновистите и техните кръгове, и свиреха безплатно в залата.

Започнахме редица публикации и предавания много преди тази изложба – да я наречем изложбата по официализирането. Заредиха се такива във вестник „Антени“ (втората статия бе спряна лично от главния им редактор Веселин Йосифов, като навсякъде, освен отрицателното становище, бе зачертал думата „голям“). Посветихме първия брой на вестник „ФЕП“ на Иванов, а след това и първия брой на списание „ФЕП“. Издадохме голяма подборка на писмата на художника до съпругата му, разширихме представата за него чрез публикации за неговата живопис и миниатюрните му рисунки… Издирвахме творческия му кръг и връзката му с Бараците, с Рафаел Михайлов, с рода Йосифови (Мара Йосифова, Дечко Узунов…).

Неприятностите понасяхме на крак – например на мен в културно-информационния център в Будапеща бе насрочена изложба. Питат заместник председателя на СБХ Димитър Остоич за мнение (фактически питат го как да ме намерят и осъществят изложбата, а той дава мнение и направо пресича тази инициатива) и Остоич ме характеризира с неговите „ипостази“ за човечност: липсвала ми партийна оценка и съм развявал творчествата на разложени абстракционисти… Журналистката от международна редакция на БНР Юлиана Недева (сега Вегенер) била на мястото на събитието и разказа за случката.

Пионерите на движението художници фантасти познават подобни трудности. Фактически Стефан Лефтеров така и не бе познат. Негови картини не се приемаха по изложби. Димитър Янков имаше по-добра съдба – направи изложба в Полша, имаше положително отношение към него в Разград, откъдето е… Много ценя Пламен Аврамов, Пламен Семков.

– Ще оцелее ли светът?

Ние преживяхме няколко огромни кризи. Хората загубиха собственост, апартаменти. Едната  криза се разви, когато правителството на Жан Виденов бе свалено и неочаквано валутните курсове полудяха. Но предполагам, че ако аз пък лично трябва да се гордея с нещо, което да бъде свързано с рисуването ми, то наистина е просто нещо, което нямаше да стане без тези събития… В средата на януари само за един следобед главоломният курс на долара прие шокиращи форми и парите ни се сринаха. Заплатата се равняваше на няколко хляба… Този следобед през тогава съществуващата книжарница-галерия на бул. „Мария Луиза” минава сърбин, забързан за влака си в посока Белград. И попада на неактуализираните цени на три мои графики – преди час те са били относително сериозна сума, изведнъж в хаоса на първата от десетилетия хиперинфрлация са нищо и никакви няколко празни нули (1997 – 1 долар = 1776,50 лв.)… Сърбинът взема графиките, плаща светкавично и почва да бяга… Видели го да бяга към гарата. Този ден той е могъл хипотетично да направи куп сделки в шашардисания пазар – да се възползва от шока… Може да го е направил, но и взел трите ми картини, които очевидно е причислил към своите неочаквани победи сред кризата…

Съдбата да оцелееш в криза обаче не е голяма. Да стана художник дължа и на учителката си от моето 31-во училище. Казваше се Богдана Атанасова, баба Четка. Всъщност висококултурна жена, някои ще я познаят като жената от картината „Жената със зелената шапка“ на Давид Перец. Тя обаче не се идентифицира с портрета, защото фактически художникът импровизира. Даже Еренбург е поискал среща с модела и моделът не отива на срещата, за да не разочарова писателя, ако е очаквал нещо друго, ако е имал своя представа, която би се разминала с действителността… Атанасова превеждаше от испански за „Съвременник“, лично Павел Вежинов я покровителстваше. Хонорарите ѝ така се оказаха в повече от учителската заплата и тя напусна работа. Илюзията, че ще може да има повече лична свобода. Но идва 10 ноември, последно съм я виждал в полумрака на Лозенец да обикаля кофите за боклук. Не мога да забравя прекрасната атмосфера от кабинета по рисуване: огромния портрет-репродукция на Рембранд, паното от репродукции: Холбайн, Пикасо, Мърквичка, Васил Стоилов… И това, че по коридорите на бастилията никога няма картини от стила на тъй наречените социалистически реалисти. А Левитан, Моне, Саврасов, Писаро…

– Кой е най-големият риск за човечеството?

Разделенията. Фашизмът е не само политическо явление. Помните ли, когато КНДР загуби с 0:7 от Португалия на световното? Когато в 60-aта минута резултатът стана 4:0 за европейците, коментаторът от Корейската телевизия спира да говори. При последния съдийски сигнал пък предаването веднага е било прекъснато. Според информирани източници от Япония футболистите и техният треньор при завръщането им в страната са били изпратени в мини и лагер. Такива събития, показвани по телевизията на целия свят, демонстрирали сила и очевидно част от позитивния лайф на простащината не могат да са дело на силни спортисти и личности. Каквото обаче да правят, хората не могат да бъдат различни от онова, което са. Умението да си различен и хуманен са неща, които трябва да се постигат с образование и пример. Човек не може да не живее в собствения си контекст, но точно там трябва да се намира неговото пространство да се разбира с останалите.

За момента светът е преди всичко един икономически механизъм, някакво инженерно предприятие.  Голямата задача на изкуството е в това да се постави по нов начин проблемът за същността и смисъла на съществуването. След като поставяме неизбежен акцент върху неопределимите неща, ние можем да ги интерпретираме по своему и тази интерпретация можем да наречем примерно метафизика на субективния разум. Едно от приятните явления в изкуството е художникът да произвежда Космос. Космос, изпълнен от субективни реалности и метафизика.  

Ние живяхме в епоха на строг ред, определян като суров строй с верни на режима хора. Генерал Русев минаваше за страшилище за военните, бе комендант на София. Но веднъж седнахме заедно да пием чай при Радой Ралин и той ми каза – на мен, един усукан с много рошава коса и немарливи дрехи младеж, че ако бай Радой му каже за дете, което има проблем, ще направи всичко този младеж да служи с облекчен режим и дори в помощ на родителите си. Не законите, а доверието в насрещния правеха тези взаимоотношения повече от другарство.

– Космосът – това ли е последната граница?

На мен не трябва да ми имате доверие за подобни въпроси и отговори. Самият аз съм като извънземен – приличам на американския артист Винсънт Скиавели и никога не се е считало , че ще имам сериозни връзки. По всяка вероятност Космосът е всичко около нас и в нас.

– Как си представяте извънземните братя по разум?

Астрономите Маргарет Търнбул и Джил Тартър от Института „Карнеги” във Вашингтон са съставили списък от 17 129 близки звезди, около които трябва да има планети, годни за високоорганизиран живот.

– Възможно ли е пътуване във времето?

Според мен не е възможно.

– Рисували сте много фантасти. От дружески шаржове и портрети на близки ваши приятели Ивайло Рунев, Александър Карапанчев, емблематични за родината ни имена: Александър Геров, Агоп Мелконян, Любен Дилов, до световните Артър Кларк, Орсън Уелс, Тарковски. Има ли нещо в реалния облик на фантаста, което подсказва за тайния свят под това лице?

За 80-ата годишнина на Любен Дилов клубните членове от „Иван Ефремов“ му подариха моя графика. Питах го дали я харесва и той ми каза, че била закачена над леглото му. Част от споменатите са били мои близки приятели, други съм чел с възхищение. Но аз трудно все пак се утвърдих като художник фантаст.  Особено го дължа на Александър Карапанчев, който прояви много воля и такт да се пребори с манталитета на една издателска практика, оставила ме настрана….

Много важно е да направим така, че българското фантастично изкуство да добие лице. Да се знае за него. Разгледани от позицията на своето отношение към Космоса, редица явления в нашето изкуство го правят философско и богато. Ще започна с един спомен на моя баща: в края на 40-те години, сред самата сърцевина на култовия догматизъм, Владимир Димитров-Майстора се доближава до група офицери, които разглеждат изложба на индийски художници. Дали ги е познал? Защото по подобен начин ги е заговорил и през времето на френската изложба, и то с укор, че се смеят на гигантската богомолка от сюрреалиста Андре Масон. „Всяка картина, щом произлиза от природата, съдържа в себе си дълбок смисъл!” – заявява Майстора. Втория път отбелязва, че Индия е лоното на човешката култура и цивилизация. Какво е направил Майстора? Напомнил е, че за културите няма граница, че образите в тях са част от лицата на природата, на познатото и непознатото, че винаги можем да открием процеси и символи, чието значение е важно.  Че както една култура се подхранва от цивилизацията и Ренесанса, тя се храни и от знаците на Древния път, по който човечеството е пропътувало и пътува до ден днешен. Напомня Великата Индия – азиатската земя, от чиито енергии извират митове за пробудилата се Вселена, земя на тайнства и символни знания, чрез които лъжовната видимост се отваря за да видим действителните лица на истинските градивни и разрушителни енергии… До този им идеал се доближават и няколко конкретни примера. Единият е Борис Георгиев, художник извън епохата си, ученик на Николай Рьорих и приятел на Махатма Ганди, Айнщайн, Рабиндранат Тагор или хора, които са вещи или в разгадаване загадките на материята, или са четци на тайното познание (Гупта Видия), което адептите пазят някъде в пещерните си манастири на Хималаите.

Можем да си представим някой келнер, който с изумление е слушал как Николай Райнов обяснявал на недокосващия се до пиене и месо Майстора за някаква книга от палмови листа с нарисувани знаци, с които са отбелязани първообразите на различните религии… В същото време из крайните квартали на София Васил Стоилов пък си подчертава коментарите на Ана Безант, голямата приятелка на Елена Блаватска върху Бхагавад Гита (Господнята песен): „Истина ти казвам, нямало е време, когато Аз да не съм бил, нито ти… нито пък ще настане такова време, когато ние няма да бъдем. Както обитателят чрез тялото си преживява в него детството, юношеството, зрелостта и старостта, така преминава той и в друго тяло, заради което разумният не скърби.” Макар и с ирония ще кажем, че четците ни на индуските „Пурани” за малко не достигат до тайния език сензар, който посветените от древността знаели, независимо дали били европейци или африканци, хуни или жители на неоткрита Америка. Майстора бил човек не на книгите, а на съсредоточената работа, повечето от мистичните книги от библиотеката на Васил Стоилов остават необрязани, Николай Райнов е твърде голям енциклопедист, за да остане само при изобразителните изкуства, Борис Георгиев е мистик, но понякога и в позата си на такъв прозира човек, който умее да предизвика интерес към себе си от обществото…

Какво друго са мадоните на Владимир Димитров-Майстора, ако не образът на безкрайното прераждане на богинята-майка от едно лице и легенда в друго? За Стоилов, а и за Райнов природата е разум в латентно състояние: „Вселената живее в мен, произлиза в мен и ще се върне в мен”, което те знаят и като част от изказаните слова на апостол Павел: „В него ние живеем и се движим, и съществуваме.” В него, божественото, макар и разбирано чрез различни приказни символи. Кабалистът Николай Райнов е знаел тайната древна формула на мистичната енергия, според която „диханието става на камък, камъкът – растение, растението – животно, човекът – дух, духът – бог”, а и като художник рисува подредените в хармонии атоми от безкрайното пространство. Той счита гениите на човечеството по някакъв начин посветени – примерно случайно ли Рембранд рисува своята гравюра „Адам и Ева”? Къде е провидял в тях първобитни хора пред пътя на великата еволюция на разума…

Всъщност силата на това българо-тибетско сношение едва ли би постигнала силите си, ако не бе оплодена от европейската пластична култура и философия, от огромната пластическа и емоционална интуиция на българския художник. Художникът, чието сърце се е превърнало в остров на източни и западни учения, материалистични и идеалистически космогонични и езотерични схващания за видимото и невидимото, на преки и измислени схващания за видимото и невидимото…

В същото врем последвалите ги форми на космическа живопис, на научнопопулярна визуална форма се развиват, сякаш са тумор сред нормалното изкуство, може би нова форма дори на кич. Стилизирани блондинки със свирепи змиевидни физиономии се отдават на своите намръщени супермени. Но  българското изкуство ще даде напълно друг пример. Васил Иванов. Той живее в покрайнините на столицата, в ниска барачка, в която обаче отиват като на поклонение водещи творци от Източна Европа. В нея е поставил портрети на Айнщайн и Ван Гог. Таванът е нисък. На шега художникът обяснява, че много пъти, забравил от рисуване нещата около себе си, си бил удрял главата в тавана при всяко свое изправяне. Докато така веднъж пробил тавана и погледнал в захлас звездното небе… Серията му „Космос”  е едновременно модерен начин на представяне абстрактни релации и нова, невиждана за изкуствата ни одисея в пътуването ъм абсолютно актуалните стойности в пресъздаването на универса.

1960-те години са времето, в което двама дръзновени и интересни хора, единият математик, а другият – сторителен инженер, се намират, за да споделят, че художниците на научната фантастика поне не са сами в търсенията си. Стефан Лефтеров и Димитър Янков не завършват специализирано художествено образование, но това изобщо и не им е нужно. Любовта към литературата, прочетеното от Уелс и Ефремов, братя Стругацки, Лем… стартира представата за светове и идеи, с които човечеството тепърва ще се срещне. Литературата и нейният стимул пък стимулират развитието на илюстрацията: от превъзходните лунни жители на Минчо Никифоров за книгата на Елин Пелин „Ян Бибиян на Луната” до Александър Денков, Богдан Бенев, Никифор Русков, Александър Сертев, Иван Кирков, Иван Гонгалов…

Създава се движение на почитателите и познавачите на научната фантастика, цяла мрежа от клубове из страната. С идеите си за изложби и издания в тях се формира кръг от творящи, водено от студента в Художествената академия Пламен Аврамов. Днес се срещаме с различни мании да се постави началото на модерното ни изкуство – но машината за музика и образи на Петър Петров е първата инсталация, чиито движещи се абстракции в съчетание на електронна мелодика са точно онова ново нещо, прекрачило границата на статичната визуална плоскост, каквито са графичния лист и платното, което до онзи момент никой не бе и виждал в българската култура. С преднина поне две десетилетия преди днешните „кандидати за слава”. Клубното движение превърна любовта към жанра в апология, способна да възпламенява младежкото въображение, което доведе да се събират в неформални групи за дълго или късо време различни художници или просто рисуващи като така перфектният Пламен Семков, Николай Караджов от Варна, Николай Кондев, братята Камен и Пламен Атанасови, Орлин Дворянов, днешния професор Олег Гочев, Стефан Божков, Боряна Стоянова, Емил Вълев… На името на Васил Иванов се създава клуб на художниците фантасти, първата неформална формация в строгия и контролиран свят на тогавашната ни действителност. Този неконвенционален феномен бе приветстван веднага от емисиите на радио  „Свободна Европа”. В последвалата клубната практика атмосфера на новото време, обогатени с информация, философски и просветителски нюанси, се открояват компютърните визии на Атанас П. Славов…

Космосът и научните постижения, разчупените възможности за проява на творчески различия допринася в българското изкуство да се срещаме с имената на Атанас Пацев и неговата представа, че времето на новия човек  пътува през торсионните тунели, които идентифицира като образите на огромни исторически промени, Христо Симеонов, проникващ в динамиката на материята и нейните процеси, Текла Алексиева с поредицата ѝ великолепни корици на книги с фантастика… Фантастиката е изтъкана от идеи, а и е много динамична. Днес във визуалните ѝ възможности се изявяват автори като така стойностния Евгени Йорданов или богатия на универсален форум образи в стила на комикса Сотир Гелев, илюстраторите и също първопроходци в областта на комикса Петър Станимиров и Димитър Стоянов-Димо (наследници на така важния за развитието на родната илюстрация Вадим Лазаркевич), ефектните и много прецизни Светлин Велинов, Димо Миланов, Катерина Данаилова, Георги Марков…

Трябва накрая да подчертая, че ако трябва да се осъществи справедлива равносметка за значението на рисуваната фантастика и дали изобщо тя размества пластовете в изобразителното изкуство чрез любопитните си атрибути, то най-малко трябва да се опираме върху популярността на жанра. Нека изхождаме от възможностите на художниците да прогнозират бъдещето и с това да допринасят за опазване на човечността, което сме го правили доскоро само на Земята, но сме пред прага да го осъществяваме и в Космоса…

Да вземем само явлението Васил Иванов, за когото вече става дума на няколко пъти. Още за първите му картини Петър Увалиев пише: „Пейзажи от Васил Иванов се намират в някои известни западни колекции, като тази на именития френски писател Ромен Гари. Но те са отдавнашни картини…“ Отдавнашни означава преди Петър Увалиев да напусне България. За своя изненада, години по-късно, като си спомня горното, Увалиев ще възкликне: „И днес Васил Иванов се явява в Лондон с нова зрялост и неочаквана задълбоченост.“ Макар и отхвърлен в България, художникът намира начини и бива показван в различни страни на света, къде официално, къде – не, защото се е превърнал в един от символите на свободомислещите творци от Източна Европа, при него, в дървената му барачка в квартала на дъновистите, отиват на среща с него хора с напредничав мироглед, с неконсервативно разбиране за изкуството от цял свят. Тази му лондонска експозиция е от рисунки – лесно се изнасят, в митниците не ги откриват – и респектират двама от най-авторитетните световни специалисти – бившия професор по история на изкуството в Университета в Оксфорд Ерик Нютон и критика от известното списание „Артс Ревю“ Чарлз Спенсър. Ние не знаем нищо за редица фрагменти от проявите на Васил Иванов.

Кой например е Ерик Нютон? Британският изкуствовед, роден през 1893 г. и починал през 1965 г., е завършил университет в Манчестър. Отначало работи като художник в областта на мозайката и пример за неговата класа е мозайката от Кралското медицинско училище, представляваща Светото семейство.

Изкуствоведските му книги включват на няколко пъти преработваното и преиздаваното му изследване на войната през очите на британските художници, британската скулптура, колекцията му есета, бунта на романтичната школа, монографиите му върху Кристофър Ууд, Стенли Спенсър, Уиндхам Левис, един от първите лектори по телевизията, професор в Оксфорд, а след това в едно авторитетно художествено училище в Лондон.

За идентифициране на второто име срещнах трудност (има няколко съвпадащи имена) и се обърнах към писателката Бригита Темпес, близка на Увалиев, автор на книга за него. Що се касае до критика Чарлз Спенсър (те са няколко с това име!), навярно става дума за автора на прекрасни книги по Art Deco.

Написал е и книга за Леон Бакст и за връзката му с Древна Гърция (за необикновените цветове на костюмите му за Руския балет на Дягилев и каква е връзката им с Гърция). Бил е дълги години главен редактор на списанието „Арт енд артистс“. Голямо име в Англия.

Съществено е какво показва Васил Иванов в тази си експозиция в Лондон, всъщност неодобрена от тогавашните български власти изложба – това са въображаеми, абстрактни градове. „А навярно отзивите им биха били още по-похвални, ако можеха да си дадат сметка за мястото на Васил Иванов в развоя на българската живопис. Тогава би проличало още повече самобитното в тези пейзажи от въображаеми градове, изпълнени с огромни сгради, които приличат повече на древни храмове, отколкото на днешни небостъргачи, изваяни в странната светлина на някакъв друг свят, в който времето не тече в налудничава бързина, а сякаш струи с тържествената внушителност на бавните жестове на жреци и гадатели.“ И също: „Светът на Васил Иванов привлича най-вече поради непрестанното присъствие на тази тревога, дори и в последните монументални фигури, които напомнят магичните гиганти на Хенри Мур, тези монолити на Духа.“

Малкото, което Лондон е видял от творчеството на Васил Иванов, е достатъчно, за да му извоюва почитта на онези, които не са безчувствени към етичния ръст на художника. Днес българското изкуство се представлява в Лондон от един-единствен посланик – Васил Иванов. И той наистина добре го представлява, принудително мерен със световен мерник от зрители и критици, които нямат никаква представа за възходите и паденията на българското изкуство в България. Той ги привлича и покорява с дълбочината и изяществото си, с изтънчената си сетивност.

Очевидно  рисунките му са били явлението на едно актуално творческо присъствие в световното изкуство. В тях хаотичните петна на кредата или въглена се като система от необичаен, но не хаотичен избор динамични петна, с подчинено решение на целия формат и композиция. Наистина е феноменално как те напомнят за природата и отражават ако не реални, то явно добре балансирани математически хармонии, приканващи за медитация. Те са внимателна игра, чиито последици поставят акцент върху философската симетрия на разумно построени невидимости, дело на Бог или на неговите земни посредници… Васил Иванов е изобретателен и перфектен в различните аспекти на своето изкуство.

Споменаването на Ромен Гари от Петър Увалиев като притежател на картини от Васил Иванов също е много интересно. Великият писател, който два пъти взема наградата „Гонкур“. Прави го под две имена – единственият двукратен лауреат на престижната литературна награда „Гонкур“: веднъж през 1956 г. под вече утвърдения си псевдоним Ромен Гари и втори път, през 1975 г., като Емил Ажар.

Васил Иванов започва с пейзажи и композиции, в които прозира добре овладяна паралелност с  късния умерен френски стил, когато художниците се отдръпват малко от експериментите и концепциите на Сезан (но запазвайки респекта си към него или Пикасо например, към няколкото години на необуздани експерименти), Васил Иванов преминава постепенно – следвайки единствено своята творческа еволюция – към абстрактния символ и неговата асоциативност. И го прави успоредно с епохата, на която му е отредено да бъде участник. Той е роден, както писахме, през 1909 година. Но погледнете: Аршил Горки е роден през 1904, Джексън Полак – през 1912, Дейвид Смит – 1906, Уилям ди Конинг – 1904, Херберт Фербер – 1906, Франц Клайн – 1910, Филип Гъстън през 1913 г. Тоест активната група от американски абстракционисти, художниците на действието, са негови връстници…

– Кое е сред най-чудатите неща на нашата съвременност?

Науката, която се развива в тайна от правото на обществото да знае накъде вървят пътищата ѝ. Мисля, че експерименти с клониране се извършват в тайна от възможностите на човечеството да контролира подобни процеси. Обстоятелствата за живот са странни. Те изобщо не отговарят на онова, което човечеството има в момента като потенциал.

– Седемте книги, които най-силно са ви повлияли?

Марк Аврелий – „Към себе си“, Анатол Франс – „Таис“, преводите на Георги Михайлов на Франсоа Вийон, Бодлер и Рембо, „Дърдоренето” на Пиер Данинос, „Немили-недраги“ на Иван Вазов, „Спомените на един търговец на картини“ на Амброаз Волар и „Златното магаре“ на Апулей, „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс, „1984“ на Джордж Оруел… Естествено за мен е да посоча и „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри, защото аз съм един от хората в гората, които носят отговорността си към някои културни явления.

– Седемте филма?

„Полет над кукувиче гнездо“ на Форман, „Три жени“ на Олтман, „Ловецът на елени“ на Майкъл Чимино, „Амаркорд“ на Фелини, „Бялата стая“ на Методи Андонов, „Хиляда и една нощ“ и „Кентърберийски разкази“ на Пазолини…

– Мнението ви за електронните и хартиени издания – кои предпочитате, как виждате бъдещето?

Този въпрос няма друг отговор за мен, защото баща ми свещенодействаше пред книгата. Познаваше редактори, автори, преводачи… При него само можеше да се види „Златорог” или Райко Алексиев, Камен Каменов, Михаил Блек или Змей Горянин, абсолютно всичко, което бе инкриминирвано или го инкриминираха… Той бе издирил оригиналните книги на Раковски, на Добри Войников, на Юрий Венелин, голяма част от първите книги на Фурнаджиев, Далчев, Вапцаров, Светослав Минков, Христо Ясенов (десетки и десетки подобни имена), Орлин Василев, дори Иван Фунев… Книгата ще просъществува. И двете ѝ форми ще се развиват.

 

 

 

 

 

 

Comments

comments

One Comment Showing 50 most recent
  1. Кал

    Превъзходно интервю! Най-напоителното, което съм чел в поредицата дотук. Благодаря и на адаша, и на Стефан за възможността!

Leave a comment