Вирджиния Блак: Всяко страдание ни прави философи

Гергана Дечева, с творчески псевдоним Вирджиния Блак, е завършила английска гимназия в Бургас, английска филология с бакалавърска степен „Английска и американска литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“.
Работила е като преводач и преподавател по английски в Кипър, Малта, Англия и в Австрия, където в момента превежда художествена литература и преподава английски. Превела е 53 книги. Работи за издателства „Бард“ и „Егмонт България“. С Гергана Дечева разговаряме за новата й книга „Хотел Алберта“ и за „Къщата на светулките“ (издателство „Монт“), средствата от продажбата на която имат благотворителна цел; за децата, за живота по света и у нас, за масовата култура и за много други неща.

– „Хотел Алберта” е реалистична книга, отразяваща съвремието ни, без излишно фантазиране, разкрасяване на детайлите, ретуширане на загадъчното в живота ни… И все пак на места усещането на читателя е, че изживява приказка или най-малкото – че родена разказвачка на приказки сега говори за живота. Вълшебството е като че ли във възприятията, които обработват цял свят в едно различно, впечатляващо усещане. Помага ли тази твоя сетивност при житейските изпитания или напротив – част е от тежестта на кръста?

– Не мисля, че помага. Сетивността поставя човека, който си я носи, в доста реалната опасност да погледнат на него като на аутсайдер и често да не го разберат. В житейски ситуации чувствителността може да бъде мощно оръдие, просто защото когато успяваш да гледаш на нещата без утопии, нямаш много илюзии за разбиване. Това се постига чрез много пропадания, разбира се, тъй като човек по природа е склонен да вярва и да се надява. Но колкото по-малко неща извън теб остават реалистичен източник на вяра, токова повече човек вярва в себе си (понеже друго няма) и израства.

– Няма да е коректно подобна книга да бъде наречена автобиографична, защото тук идентификацията на персонажа не е от първостепенно значение, напротив – героинята често се превръща във видение или отражения на хиляди и десетки хиляди, които и днес се сблъскват със същите проблеми, възприемат ги по сходен начин, преоткриват по близък начин реалността и тази твоя героиня изразява всички тях. В същото време книгата си има и биографичните елементи. Чел съм твои статуси във фейсбук, в които разказваш случки от твоето ежедневие, напомнящи за тези, които по-късно открих и в книгата. Можеш ли да определиш доколко е биографична, доколко не.

– Има доста случки, които са биографични, но не мога да не метна някоя алегория тук-там. Иначе нямаше да съм аз. Както казвам в предговора, повечето истории са изживени. Но те са пречупени през собственото его, от което за жалост рядко можем да излезем, но когато успеем да надникнем през него, виждаме това, което ще види всеки един успял да погледне извън себе си. Матрицата е устроена така, че да не ни позволява такива своеволия. Демократичните общества дават на хората това, от което се нуждаят – храна, облекло, някакви написани свободи, красиви паркове и лукс, за да задоволят основните им потребности и така да ги държат с поглед в красотата около себе си и да хранят егото им и колкото може по-малко да надничат извън него и нагоре, където ще видят я големите игри, я някой прелитащ самолет и – не дай си боже, да пожелаят да се качат на него. Нещата са като заем от банка. Те ти дават и после ти вземат много повече.

– Може ли да се каже, че всеки живот е послание?

– Естествено. Дори тези, които нямат духовен живот и минават през дните като от пусто в празно, дори техният живот е послание, а и никога не знаеш колко е пусто пустото и дали празното е празно. Затова си струва да се надникне.

– Откриването на посланията осмисля ли изживените страдания?

– Не точно ги осмисля, обяснява ги. Защото никой не е виновен – за това, което изстрадваме или дали ще страдаме. Често не сме виновни и ние. Но когато една болка дойде, не бива да я пускаме да си иде толкова бързо и да я бутилираме, а да я задържим за малко, да я огледаме и да я преценим, да си обясним. Защото как бихме познали щастието, ако преди това не познавахме страданието?

– Случвало ли ти се е да си кажеш: „Не, за това не искам да пиша”, и въпреки това да пишеш?

– Не. Никога, и не мога да го направя.

– Мога да кажа, че четеш живота си като философски роман. Но интересен философски роман. Като кой жанр никога не би го чела?

– Всяко едно преживяване (страдание, разочарование, болка, щастие, еуфория) ни прави философи. Може би е философски роман. И всяка философия може да се представи в доста жанрове. Никога не бих искала да прочета живота си като еротичен роман, освен ако не е накиснат в сарказъм. А най-много ми се иска да мога да го видя като комикс, защото все повече разбирам Жокера :-).

– Сатирата на моменти става доста остра. Очакваш ли ответни реакции?

– Да, сигурна съм дори. Хората, които ще ми кажат, че не съм права, ще ме разкъсат, но именно това се иска, защото всяка агресивна реакция по определена тема означава, че си бръкнал с бормашината до оголения нерв. Хора, които принадлежат към онази маса без лица, ще го направят анонимно, но аз отдавна подминавам анонимните. Всеки, който иска да спори с мен по тема, може да го направи очи в очи и аз съм готова да се боря за становищата си, защото знам, че те са безгласните мисли на много хора.

– Какво никога не би премълчала?

– Няма нещо, което да премълча, ако виждам че е несправедливо. Не се страхувам да изказвам мнение и да критикувам (може би прекалено често), но повярвай ми, най-големият обект на критиката ми съм самата аз. И то личи из тези страници.

– Колко време работи над „Хотел Алберта”?

– 16 години писани истории. Събрах ги за месец. Доста съм изгубила и имам още много, но засега да си кротуват.

– „Къщата със светулките” имаше и благотворителна цел. Искам сега да напомниш за нея на читателите на „BG Север” и ако си предвидила нещо подобно и за „Хотел Алберта”, да го споделиш.

– О, книгата излиза и затова. „Светулките“ се изчерпа и ще пусна ретираж, но не за книжарниците, а за представяния, които имам из Европа. Мисията е същата. Никой не ме е задължил, никой не ми е казал, но към го приела като моя вътрешна морална отговорност да помагам на децата от двата центъра за настаняване от семеен тип в Благоевград и Бургас. Това е високо вдигнатата табела, след която вървя, защото искам, а не защото ми се налага. Но на тях им се налага. Защото съм човек, който е минал през бедност, не съм много над нея и сега, но имам толкова много – имам обичта на деца, които нямат много хора за обичане. И тук ще кажа, че за тази кауза не ми помогнаха институции, не ми помогнаха хора с власт и авторитет, застанаха зад каузата ми с думи и с нула действия. Помогнаха ми интелигентни хора, учители, родители, хора, бедни хора, които могат да почувстват всемирната болка на деца, за които „мама” е всеки, който ги прегърне. Срамота е, че големите български вериги за разпространение на книги отказаха да се занимават с книгите ми (продават ги и вземат огромните си комисионни) – не искат да отделят място, защото може би ще трябва да поискат от кумова срама по-малка комисионна за подобно събитие. Телевизиите? Да, цените, за да оповестят една такава кауза, са нечовешки. С тези пари, които вземат, могат да се купят памперси за три години. И защо после да си мълча? И ще нарека хората поименно.

– Кога да очакваме следващата ти книга?

– Никаква идея. Вероятно ще довърша „Къщата на дъждовете”, но след есента. Възможно е догодина. Наистина не зная. Но тя ще бъде с Ана и с нейните животинки, с порасналата 15- годишна Ана и разбира се ще има любов – чистата любов, с която децата на петнадесет се обичат и вярват в „завинаги”.

Comments

comments

Leave a comment