Александър Карапанчев: Най-големият риск на човечеството днес е… разчовечаването

дружески шарж: Калин Николов

Александър Карапанчев е роден и живее в София. Завършил е турска филология (и втора специалност – руски език) в СУ „Св. Климент Охридски. Изявява се като журналист и писател, редактор и литературен историк, съставител и издател. За своята разнообразна дейност е получил 20-ина национални и ненационални награди, сред които и две международни отличия. От няколко години е секретар на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия. За повече биобиблиографски данни тук.

Освен че се занимаваш с научна фантастика, правиш и много сериозни изследвания на фантастиката, като се започне от родната. Самият аз научих от статиите ти подробности за историята на диаболичния разказ и хоръра в България. Какво масово не се знае от нашенските почитатели на жанра, а е хубаво да се знае?

Може би някои литературни факти, които засега не са опровергани – нито от Дивия северозапад, казано по радичковски, нито от културно-историческия Запад. Сред тях са, че според руския учен Евгений Харитонов първото в света издателство за фантастика е българското „Аргусъ“ (1922 г.) и че първата в света библиотека за фантастична литература е също наша – нарича се „Галерия на фантастите“ и е основана през 1925 година от Светослав Минков и Владимир Полянов.

Тук не мога да се въздържа и да не споделя една от любимите си мисли: „Българската фантастика е много богата, най-вече на писатели и художници, и заслужава да получи повече светлина и топлина от родната ни публика“. Неслучайно на ЕКСПО ’70 в Осака България е била спомената в десетката на страните с най-развита фантастика. Интересно кой ще се наеме да каже: къде сме днес, след близо половин век, по този показател? Вероятно нейде силно назад заради нашите минималистични тиражи на БГ автори и хипертрофираното ни преклонение пред англоезичното…

Трудно ли се правят тези изследвания? Какво те вдъхновява и крепи да им се отдадеш?

Примерно 50 на 50 – и да, и не. Да, защото трябва да се стигне до много извори на информация, често пъти затрупани с дебел пласт от опадали листа на времето. И то не само уикипедиански извори, в които има немалко грешки и още по-големи непълноти, а и книжовни – периодика… авторски книги… справочна литература, за която отговарят наистина компетентни автори, редактори, издатели. Тук не изключвам и редица живи срещи с хора, ценни за историята на фантастиката… И не, не е толкова трудно, понеже добре свършената работа ти се отплаща с интелектуална наслада. Вдъхновението идва от, нека се изразим така, реставрацията на националната картина, грейваща с все повече багри, с все повече образи.

Преди няколко месеца (през май м.г.) организира кръгла маса по въпросите за хоръра. Някои подробности, които ти е приятно да споделиш…

По-точно е да се каже, че дах повод за тази първа по рода си у нас кръгла маса http://trubadurs.com/2017/05/13/diabolistite-polagat-osnovite-na-balgarskiya-horror-20170513/. След като във форума на клуб „Иван Ефремов“ се разгоря дискусията за основоположниците на БГ хоръра, започнах кореспонденция с дфн Николай Аретов – професор в Института за литература към БАН, главен редактор на списание „Литературна мисъл“ и на издателство „Кралица Маб“. Така научих любопитни подробности за навлизането на тоя жанр в България през 60-те и 70-те години на XIX век (като преводи на Едгар По и др.) и за някои наши литературоведи, които проявяват активен интерес към него. Постепенно се очерта мнението, че хорърът на родна почва се нуждае от по-специализирано дефиниране и че ранната му история не е достатъчно ярко осветена.

После проф. Аретов беше човекът с будни научни сетива, с висок авторитет и организаторски дар, който подаде идеята за кръглата маса. И тази идея не остана само в разменените помежду ни имейли, а лека-полека изкристализира в инициатива с конкретни рамки. Професорът осигури пространство за нея – конферентната зала на СУ „Свети Климент Охридски“, и покани изявени учени – доценти и професори, които да дискутират по тъй „стряскащата“ и „ужасяваща“ тематика. Естествено, че с моите връзки и позиции аз не бих могъл да подготвя такъв форум, и затова използвам случая още веднъж сърдечно да благодаря на Николай Аретов.

Помниш ли първото предизвикателство, което те накара да поемеш по този път?

От по-новите за мен предизвикателства беше изявлението на Иван Атанасов-Deadface, че благодарение на свой разказ от 1995 година той е станал „един от основоположниците на българския хорър“. Как така, казах си аз, та нима нашият хорър е толкова млад, едва ли не „юноша бледен“?! И толкоз ли е плитко дъното на нашето литературно море в това направление? По-късно се оказа, че към възрастта на този жанр у нас могат спокойно да се прибавят още цели деветдесет години, което вече го прави по-разработван от различни поколения и с далеч по-пълноценна биография. Добавката стана с помощта на три стихотворения от Пейо Яворов „Чудовище“, „Угасна слънце“ и „Смъртта“, публикувани в списание „Мисъл“ през 1905-1906 г. Тях аз посочвам като първите авторски хорър творби в нашата словесност. Колкото една литература е по-възрастна, така да се каже, толкова е тя по-богата… В прозата (мнение, единодушно споделено на кръглата маса!) основоположници на БГ хоръра са Светослав Минков и Владимир Полянов, чиито диаболични разкази се радват на все по-топъл интерес от страна на днешните ни литературоведи…

Този въпрос заимствам от „ФЕП“ – списание, което ще остане в историята на българската фантастика и което поне моето поколение си спомня с носталгия. Веднъж съм го задавал по същия начин на Атанас П. Славов. Едновременно е знак на почит към създателите на „ФЕП“ и към всички, които по свой начин поеха щафетата и направиха принос към родната ни фантастика: „Ако си пратен на дълго космическо пътешествие и имаш право на седем книги, кои ще избереш?“.

Самата идея за пътешествие в Космоса е способна да ме настрои много романтично! По своему романтично беше и времето, когато работех като редактор в списание „ФЕП“ – за съжаление, новодошлата квазидемокрация бързо му прекърши крилата и то престана да съществува в края на 1991 година. И понеже вече съм отговарял писмено на тоя въпрос в списанието, сега (след близо три десетилетки) ще се опитам да направя една нова комбинация, както и да се опазя от сухата изброителност.

Непременно ще взема триадата свръхлюбими ми фантастични книги: „Марсиански хроники“ на Бредбъри – заради тяхната неостаряваща поетичност, „Мъглявината Андромеда“ на Ефремов – заради ненадминатия ѝ и до днес размах на вълшебната утопия, и „Соларис“ – заради космическата загадъчност и човешкия психологизъм, разгърнати по неподражаем начин. Тези томчета, които нямат нищо общо с патладжанените дебелини на съвременните фентъзи саги, мога да отварям на която си искам страница и да ги препрочитам без умора…

Освен тях в космическия си багаж ще сложа уникалната поезия на Емили Дикинсън, непризнаваща тривиалните величини време и пространство, „Саламбо“ на Гюстав Флобер – най-хубавия и най-пищния исторически роман, който съм чел някога, и разказите на първия руски нобелист Иван Бунин, които разтърсват със съчетанието от любов, смърт и блестящ стил. Не на последно място, ще взема и еднотомника с всички пиеси на Шекспир: хем да си усъвършенствам английския, хем, летейки из Вселената, да имам подръка една необятна вселена от изкуство в лицето на този бард.

А сега имената на седем български автори, оказали най-голямо влияние в живота ни?

Тук ще бъда по-пестелив в отговора си. От драматурзите (и, разбира се, от грандмайсторите на разказа) – Йордан Радичков, за чиято пиеса „Лазарица“ Елисавета Багряна бе казала, че звучи като поема в проза. От поетите избирам универсалния Пейо Яворов, нежно-елегичния Димчо Дебелянов и философа в мерена реч Атанас Далчев… За да си дадем малко почивка от имена, ще подчертая, че в читателската област едва ли има по-сладко удоволствие от това да общуваш с дълбоки и изящни текстове, написани на майчиния ти език. А от белетристите ще изтъкна Константин Константинов, Светослав Минков и Емилиян Станев – препрочитал съм ги многократно и се надявам, че все някоя и друга частица от тяхната духовна красота е прескочила в моето житие-битие…

В какво напредна и какво изгуби през последните десетилетия световната фантастика?

Погледнато от моята камбанария, тя напредна в няколко посоки: във филмовата промишленост, доминирана от САЩ; в книгоразпространението – имам предвид най-вече електронните томове, които като митични птици прехвръкват над държави, морета и континенти; в развлекателната индустрия, облегнала се на хилядоликата фантастика. Да не забравяме и все още неотшумелия бум на фентъзито, както и усилената активизация на хоръра… На другия полюс – изглежда, че се поизгуби някъде под земята инак пълноводната река на научната фантастика и че поугасна светлият утопизъм на човешкото въображение. В пъти се увеличиха иронията, сарказмът, абсурдизмът, а пък няма кой да създаде втора великолепна панорама от рода на Ефремовата „Мъглявина Андромеда“…

Кои са за теб най-големите рискове на човечеството?

С просто око се вижда, че тук проблемите растат главоломно. Ще посоча само три-четири, започвайки от обръщането на новите технологии срещу нас (т.нар. социални мрежи също не правят изключение, защото в тях постоянно се изливат и мръсни води!). Продължавам с огрубяването на нравите на най-различни нива и завършвам с умаляването и дори кастрирането на високите мечти. Казано максимално кратко, най-големият риск на човечеството днес е… разчовечаването.

Да поговорим и за алманаха „ФантАstika“, носител на европейската награда за най-добро периодично издание – Best Magazine. Кога започна неговото издаване?

Подготвителната работа за тоя алманах с двуазбучно име стартира през 2007 година. Негов основател, съставител и оформител, предпечатник, многожанров автор и художник – с една дума, творец-оркестър! – е Атанас П. Славов. Неведнъж той е споделял, че това е най-старата му мечта: аналог и алтернатива на „официалното“ дебело списание „Съвременник“, само че за фантастиката във всичките ѝ направления. Да, аз съм съгласен с концепцията на Атанас, че SF & F не е просто някакъв литературен жанр, ами разновидност изкуство, което пронизва цялата структура на човешката култура. В този смисъл съм и сред най-редовните редактори и сътрудници на „ФантAstikите, а те са вече осем на брой. Осем тома на български от по 400-500 страници голям формат, но се „варят“ и „пекат“ още няколко на английски и други световни езици.

Разкажи за твоите творчески, научни, житейски планове. Каквото ти е на сърце и можеш да откриеш.

Тук се сещам за една популярна поговорка: „Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му плановете си за утре!“… И понеже наскоро четох мемоари на Любен Дилов, си спомних, че преди 20-25 години той и Агоп Мелконян предлагаха да се направи Музей на българската фантастика. Идея, без съмнение, много ценна и високоблагородна! Бате Любо например беше готов да подари своята библиотека, която включваше разнолика родна и преводна литература на въображението. Но, уви, така и не се намери нито сграда, нито дори отделно помещение от шепа квадрати, където да стартира въпросният проект.

Обаче по света се правят вече и виртуални музеи! В тях не ти ходиш, ами те ти „идват на крака“ върху екрана на компютъра. Без почивен ден, по всяко време на денонощието, безплатно… За да не се разпростирам извън рамките на нашето интервю, за момент ще се позова на Уикипедията, според която виртуалният музей „представлява организирана сбирка от електронни експонати и източници на информация“. Първият такъв в България е открит през 2011 г. в града на предприемчивата индустрия и специфичния хумор – Габрово.

И тъй като наближава 30-годишнината от кончината на Владимир Полянов, дали това не може да даде тласък за създаването на виртуален дом-музей на този отличен писател? В него, без да са потребни специални помещения, ще се показват: лични вещи и документи… снимки, книги (издадени у нас или пък в чужбина), ръкописи… илюстрации и автографи… интервюта, драматизации на негови разкази и т.н., и пр. Спектърът от теми, обекти, интерактивни връзки в случая е изключително широк – много повече от река Нил при разлив!

Мисля, че при една добра организация софийският клуб „Иван Ефремов“ и Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ биха могли да станат зачинатели, първопроходци, основоположници на виртуалния музей на Нейно величество БГ фантастиката…

Какво е мнението ти за електронните и хартиените издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето им?

Щом са хубави откъм съдържание и оформление, те винаги заслужават моя поклон или както казва един приятел – хиляди, хиляди теманета. Гледам да не ги противопоставям, а да ги сприятелявам. В близко бъдеще ми се ще да се появи някакъв… хм, как да се изразя по-ясно… книжовен модификатор. Нека условно да го нарека книгород. Всеки желаещ ще има вкъщи такъв апарат и на него ще произвежда каквито си пожелае книги: и хартиени, и електронни. Омръзне ли ти пъстрият хартиен шепот на (да речем) Рей Бредбъри, сядаш край книгорода и си програмираш Бредбъри, през чиято вълшебна проза се разминават безброй електрони. Разбира се, от теб ще се искат нови познания, но нали това е целта на Хомо футурус – да знае и да може повече от нас, неговите предци?

Comments

comments

One Comment Showing 50 most recent
  1. Наталия Маринова

    Благодаря за разбирането и добрите думи, господин Сиромахов.

    Може би ще ви бъде интересно да надникнете във форума на клуба
    „Иван Ефремов”, където вече седма година поддържам рубрика
    за интервюта с фантасти (писатели, художници и пр.).

    Тя се нарича „Гласове на въображението” – http://sf-sofia.com/forum/index.php?f=7&t=26701&rb_v=viewtopic

    Поздрави: Александър Карапанчев

Leave a comment