Янчо Чолаков: Космосът вътре в нас – там са ограниченията

Янчо Чолаков е роден през 1967 г. в Бургас. Завършва българска филология в Софийския университет. Увлича се по история и азиатска класическа литература. Прави писателския си дебют през 1989 г. с разказа „Малък екран“. 

Още биографични данни тук.

– Разговорът с теб може да започне по десетки начини. Нека да е с „Целият свят в ръцете” – историческата повест от едноименния сборник повести и разкази. Действието се развива в Древен Египет и това са събитията около прословутата Клеопатра. В много художествени произведения фокусът е върху нея, в други на фокус са Гай Юлий Цезар, Марк Антоний, разкази има и през гледната точка на Октавиан Август, но поне аз за първи път попадам на произведение, в което централна фигура на епохата да е Птоломей XIII. Създал си един много интересен образ. Кои други несправедливо пренебрегнати исторически личности са стимулирали въображението ти?

– Драмата на младия Птоломей много напомня тази на „последния император” Пу И. Проблемът за властта винаги ме е придърпвал да го разчепкам философски. Докато пишех „Целият свят…” стана така, че изгледах отново на голям екран пищната „Клеопатра” с Лиз Тейлър, на която – с няколкото й брака – страшно й ходеше тази роля. Тогава се запитах: „Добре, а какво остана скрито? Всичко това е гламур. Де е правдата?” В „Земята на кръстовете” владетелят излива с шекспиров апломб: „Знам, знам и това, че знам, е единственото, което мога да направя за тях. Мислиш, че е лесно да си цар? Да имаш десет пикливи и пискливи жени? Да трепериш непрекъснато заради чужди интриги, козни и сплетни, насочени против живота ти от отровители, убийци, от членове на собствения ти дом дори! Да се събуждаш изпотен сред кошмарни сънища, в които въстанали диви селяни са те пекли на шиш? Да се усмихваш на хора, които мразиш, за да ти отстъпят по време на преговори? Да виждаш как собствената ти владетелска фамилия се изражда пред очите ти, за да останат накрая от нея само шепа хералдически символи и знаци? Да имаш свои желания, а държавата да ти налага други? Да превръщаш хората около себе си в обстоятелства, да извличаш полза от обстоятелствата и да си зависим докрай от ползата си? Да обичаш, а да ставаш всяка година жертва на нов династичен брак! О-о, тежка е, момко, царската корона! Не от злато, от олово е царският скиптър. Не е за всеки!”

Всъщност тези казуси са обгледани най-пълноценно в следващата повест от книгата, „Цялата слава в историята”, където действието е потопено изцяло в испанското средновековие. Там разследването на дон Лаутада води до постепенно изменение на всичко – от неговия характер до характера на самия исторически процес. И от даден момент насетне го изправя пред реалните дилеми на въстаническия водач, които дотогава е наблюдавал отстрани.

– На едно място героят ти казва: „Някои дойдоха, видяха и победиха. Аз живях, узнах. И имах.” Самият ти кое би предпочел: да видиш и победиш или като героя си да живееш и да узнаеш?

– Тук Птоломей визира Цезар. Той ни съобщава, че за разлика от свръхактивния и амбициозен Цезар, счита себе си за пасивен, теоретизиращ човек, който се стреми не да преобразува средата, а пълноценно да я разбере.

– Малко по-късно, в същия монолог, казва: „Като спечелих трона, от живо създание се превърнах в златен скиптър.” И не е трудно човек да се досети, че си намерил думите, с които твоят герой като че ли изрича последното разочарование на хиляди исторически фигури, разполагали с истинска, голяма власт. Дали някога някой от борещите се като обезумели наши съвременници от родния ни политически елит, готови да пренесат в жертва всичко за далеч по-малка власт, ще стигне до това болезнено озарение? Как мислиш?

– Птоломей осъзнава, че абсолютното господство на фараона е илюзия. Може да те възприемат като божество, но в състояние ли си да спреш дъжда? Ще те послуша ли дъгата, ако й заповядаш да изчезне? Властта опредметява, това именно и означава сравнението със златния скиптър. Тя е временна, капризна, най-често твърде сурова. Нейното бреме не си струва цената. Позволено ти е да управляваш само ако си готов да пренесеш в жертва себе си, вместо останалите. В известен смисъл да се превърнеш в най-голямата жертва. Даже Ян Хус не е успял да занесе сам съчките до своето аутодафе! Повечето от нашите съвременни управници са повярвали в позата. Средновековният рицар си е разрешавал да мачка колкото поиска селяците от феода си, но когато е започвала да звучи тръбата, той си е вземал такъмите и е отивал да рискува кожата си, за да запази статуквото, включая и съществованието на същите тези селяци. Където или са го осакатявали, или са го погубвали. Това през соца се наричаше „залог, по-голям от живота”. Точно този залог в момента отсъства. Без него няма ни пълноценно политическо представителство, ни действително представлявани.

– „Кога ли се е разразило това опустошително унищожение? Неизвестно. Мравунякът няма минало.” Като цитирам това, мравунякът все едно тръгва по гърба ми. И много въпроси мога да ти задам по тази фраза, но този, който не мога да прескоча: трябва ли човечеството да помни миналото или да се опитва непрестанно да си го припомня, преоткрива, че да не се превърне в мравуняк? И самоунищожи.

– Ще кажа нещо парадоксално. И нагло. Ако не беше Омир, никой днес нямаше да е чувал за Троянската война. Което ни води до следващия извод: Първата световна, може би най-жестоката изобщо, се е водила, за да има материал Хашек да напише „Приключенията на добрия войник Швейк”. След петстотин години ще са забравили повечето подробности около тая човешка месомелачка, но ще продължават да се радват на „Швейк” – както ние имаме смътна представа за сраженията между император Цин Ши Хуанди и шестте царства и нямаше да имаме почти никаква, ако не бяха маниакалните записки на Сим Цян. Същото важи и за опозициите „Симплицисимус” – Тридесетгодишна война и „Параграф 22” – Втора световна. Аз лично предпочитам тези художествени книги и пред най-значимите извори на информация за съответните епохи.

– Кой е най-големият риск за човечеството”?

– Да създаде технологии, което не ще съумее да контролира. Например: орляк от микродронове получава вашата снимка, издига се до нивото на етажа в кооперацията, която обитавате, влетява през прозореца и ви разстрелва. После дроновете се самоунищожават. Няма ги. Няма поръчител, няма спирачки за въображението, което е решило да руши. На този етап не виждам как това би могло да бъде спряно.

– Космосът. Това ли е последната граница?

– Космосът вътре в нас. Там са ограниченията. Самият човек е ограничено създание – от перчема на косата до ноктите на краката, от сутрешното събуждане до вечерната умора. Извън нас граници няма.

– Времето. Как мислиш, възможно ли е пътуване в него? И ако е възможно, при твоя интерес към историята кои седем точки би избрал?

– Боя се, че ще си остане измислица. Което е добре, защото поне там реалистите още дълго ще избягват да си навират гагата.

Я да видим!

С удоволствие бих подслушал разговора между Кришна и Арджуна преди сблъсъка на Курукшетра.

Момента, в който Спартак заколва жребеца си и изрича: „Ако спечелим тази битка, ще имаме много коне. Ако я загубим, няма да имам нужда и от този!”

Третата нощ, в която Кауполикан държи огромния пън на рамо, за да покаже че няма равен между вождовете на него.

Бих искал да видя мига, в който Мурасаки Сикибу написва изречението: „Когато слънцето се скри в облаците…”, което всъщност означава, че принц Генджи е мъртъв.

И да присъствам на вечерята, в която Мери Шели сключва облог с лорд Байрон и д-р Полидори да напише роман на ужаса, бъдещия „Франкенщайн или Новият Прометей”.

Толкова малко се знае за културата Мономотапа в Зимбабве, че бих отишъл да видя на място за какво, по дяволите, иде реч!

Тая работа с Нан Матал в Микронезия също не ми дава покой.

Е, бих изброил и още поне седемдесет други хронообекта.

– Много ли редактираш?

– „Земята на кръстовете” беше скорописан за един следобед в зелена машина на полеви лагер в Равнец, където очаквах всяка следваща секунда да ме повикат и магията да се разпадне. Когато го огледах по-късно, промених три думи.

Докато „И попита войникът”, който изглежда доста по-лекичък за четене, ми коства сериозни усилия за поправки и вариации.

Не държа да се придържам към обособен модел на работа. Тъкмо поради тази причина не давам съвети за коригиране на текстове и не бих водил курсове по творческо писане.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Два пъти. „Безизходицата не е от вчера” е буквално изкопиран от нещо, което сънувах в края на едно овълшебствено лято. „Обезлюденият” пък, обратно, представлява изцяло измислено и конструирано съновидение.

– Седемте автори, които най-силно са ти повлияли?

– Филмът „Седемте самураи” ми е повлиял повече от които и да са седем автора. Не мога да отговоря сериозно на този въпрос, защото ми го задават за седми път. -:

– Какво мислиш за електронните и хартиени издания. Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Най-отговорно и демодирано заявявам, че предпочитам хартиените. Може би тъкмо защото бъдещето принадлежи на електронните. Хартиената книга има важен компонент – всяка е положена в различно тяло. Може да я пипнеш, да я разлистиш, сетивата ти запомнят листите. Електронните четци са играчка. Там хиляди книги притежават монада, универсално устроена сапунерка с пребледнял екран, чието предимство е, че е съвкупна, а недостатъкът й – че е досадно да държиш все едно и също тяло в ръце, каквото и да означава това.

Comments

comments

Leave a comment