Светослав Николов: Човечеството силно, почти до крясък, се нуждае от позитивна идея

Светослав Николов е роден през 1952 г. в гр. София. Завършил е българска филология в Софийския университет. Работил е като редактор във в-к „Средношколско знаме“издателство „Ролис“ и издателство „Орфия“. Един от основателите на издателство „Аргус“. Още биографични данни тук. 

Със Светослав Николов разговаряме за книгата му „Достигане на езерото“. В интервюто авторът отговаря и на въпроси, които са цитати от нея, извадени от контекста. Светослав Иванов е отговорил на тях в творбата си, както и на още много, но необикновената книга, наречена от самия него „роман от чекмеджето“, предизвиква да се говори още, и още… И така:

– „Право да руши според мен имаше само този, който вече носи в ума си чертежите на новата сграда… Ще успеем ли да превърнем взрива в светлина тъй, както се готвим да пожертваме светлината заради взрива?”

– Ще започна малко по-отдалеч. „Достигане на езерото“ не беше писана „за чекмеджето“, после се озова там. Тоест с почти десетгодишния си редакторски и журналистически опит, който тогава имах, аз смятах, че тя може да види бял свят. Иначе едва ли щях да правя опити да я „обнародвам“… Опити, които продължиха без успех и след отхвърлянето й от издателство „Народна младеж“. Не съм бил чак толкова наивен, за да смятам, че с открито дисидентски послания издаването на романа по онова време би било възможно. Само че „зоната на гравитационна аномалия“ ми даваше прекрасна възможност за манипулации. Изваден от контекста, горният цитат наистина звучи страховито. Но той всъщност представлява една манипулация на „президента Имаретски“ спрямо идеята на друго действащо лице. Манипулации, които той е принуден да извършва непрекъснато, за „опазването на пътя към чудото“.

– “- … за онова бъдеще, когато всичко ще бъде по-съвършено и по-истинско. Но не по-малко сложно, разбира се! Или вие не смятате, че реалните трудности са по-сложни за разрешаване от която и да е фалшива дилема?”

И понеже този въпрос е риторичен, ще добавя своя. Много ли са хората днес, които мислят така – че фалшивите дилеми са по-трудни за разрешаване от реалните трудности? Не се ли бяга твърде много в измислени проблеми?

– Фалшивите дилеми и проблеми водят до фалшиви решения. Тоест те не решават нищо, защото фалшът има ужасната способност да се възпроизвежда, добивайки все по-гротескови форми, докато не достигне до абсурд и насилие. Не е редно да го казвам аз, но исках точно това да е идейната основа на романа.

– „Защо ни е светът какъвто е, щом можем да го имаме такъв, какъвто го поискаме?”

Наистина: защо! И възможно ли е изобщо да имаме поискания свят, или само се заблуждаваме?

– Този цитат е не само част от въжделенията на симпатичния смахнат идалго Дон Кихот, а и мечтата на всеки диктатор. Това, разбира се, е невъзможна мечта, но заради нея са избухвали войни и революции. Аз обаче не обичам революциите (с изключение може би на сексуалната през 60-те години на миналия век и информационно-технологичната малко по-късно), както и войните, като „не обичам“ е възможно най-меко казано… Революциите са насилствено и преждевременно налагане на нещо, чието време още не е дошло. Неслучайно след повечето от тях има реставрация, връщане назад. Английската, Френската, „Великата Октомврийска“… Някой ги беше нарекъл „локомотивите на историята“, но жалко за онези милиони човешки същества, които не са успели да се спасят от връхлитащия ги локомотив!

– „Сигурно е много трудно да живееш така, дирейки непрестанно доказателства за онова, което виждат очите ти? Но трябва ли?”

– Ще отговоря, като продължа цитираното от теб: „Честна дума, за мен въпросът стои другояче. Всичко е истина. И в най-голямата лъжа, и в най-долното лицемерие се съдържа също толкова истина за живота, колкото и в най-искреното любовно признание. Важното е друго – не бива да се разочароваме от хората, да намразваме хората заради нея. Защото тя винаги е по-високо, или по-далече… Във всеки случай – някъде извън нас самите, извън отделния индивид и дори извън вида като цяло. Не си ли съгласен? Знаем ли ние самите защо съществуваме, какво в предназначението ни, или можем само да сторим различни догадки за това? Докато един случаен полъх на съдбовен вятър не събори картонените ни кули…“

– Мога да извадя още цял куп цитати. И ще ми е удоволствие. Това е и моята тренировка за изостряне на фразата, за увеличаване на силата й, което намирам за особено важно в съвременната литература. Стремя се да откривам най-силно звучащото във всеки филм, който гледам, или в книга, която чета. А ти имал ли си някакво конкретно упражнение за постигане на тази сила на фразата?

– Автогенен тренинг с изчистване на съзнанието преди писане и ърл грей по време на самото него… Както и честно, лишено от каквито и да са страхове и застраховки, отношение към работата със словото. Ако говорим по-наукообразно, процесът на създаване и възприемане на литературното произведение е най-сложен в сравнение с другите изкуства. Той, така поне сме учили в Университета, преминава през цели четири етапа. Първо – пишещият е емоциран (вдъхновен) от някаква идея. Второ – той търси изразни средства: образи, метафори, ритъм, сюжет и т.н., с които да предаде тази идея. Трето – читателят възприема написаното със сетивата и разума си. Четвърто – той възпроизвежда по свой начин емоциите и мислите, които авторът иска да му предаде… Не е просто, нали?

– Книгата ти е била дълго лишена от правото да види бял свят. Губил ли си понякога надеждите си, свързани с нея?

– След като разбрах, че книгата няма да бъде издадена, аз полека-лека започнах да забравям за нея. Ръкописът го бяха прочели десетина приятели, мненията им като че ли ми бяха достатъчни… Спомням си например, че художникът Андрей Даниел, с когото бяхме съученици, ми каза: „Дори и никога да не види бял свят, за теб тази книга е незаменима школа.“ Точно така си беше! Представи си почти всеки ден в продължение на три-четири години да отделяш по няколко часа за професор Серафимов и възпитаниците му… Тук е мястото да отбележа, че в самия процес на творческо писане има една с нищо несравнима дрога – тази на създаването. Не знам дали всички награди и почести на света могат да се сравняват с нея! Поне на мен тя напълно ми стигаше. Десет години активно работих като издател и нито веднъж не ме изкуши мисълта да предложа романа за отпечатване. Смятах, че е остарял, че е свързан с друга действителност, че е прекалено политизиран… И тогава, в началото на новия век, се случи нещо неочаквано! Някои от хората, които бяха чели ръкописа, започнаха да питат за него. В смисъл – пазя ли го, имам ли го в електронен вид, кога най-сетне ще го публикувам… Пазех го, разбира се, нямах го, както можеше да се очаква, в електронен вид, а за издаване изобщо не бях мислил. Но най-учудващото беше, че след почти две бурни десетилетия някой си спомняше за него! Докато го вкарвах в паметта на лаптопа, редакторските ми ръце и очи настояваха да го пипна тук-там, да го „преработя“… Е, устоях и на това изкушение. „Пипнех“ ли го, съзнавах това, щеше да стане по-четивен, по-лесно смилаем. Но нямаше да бъде същият. И може би част от тази енергия на фразата, за която ти спомена по-горе, щеше да изчезне.

– Как виждаш бъдещето, кой е най-големият риск за човечеството?

– Ще ти призная, че особено напоследък много мисля по тези два въпроса, които според мен са дълбоко свързани. Човечеството силно, почти до крясък, се нуждае от позитивна идея за своето бъдеще. Нека веднага да напомня, че едва ли не до края на миналия век такава идея съществуваше, но тъй като беше утопична и свързана с насилие, тя постепенно се деформира и отмря. Това беше исторически необходимо, както и в известна степен вредно, защото всяка идея ражда контраидеи, тоест кара умните глави да работят. Сега е ясно, че ресурсите на Земята са недостатъчни за осъществяване на Великия Комунистически Принцип „От всеки според способностите, всекиму според потребностите“. Какво да правим тогава? Да тръгнем по пътя на Малтус? Не е ли това най-прекият път към себеунищожението? Реших, че първото, което трябва да направим, е да се измъкнем от зоната на въпросите и да потърсим отговори. Така постепенно стигнах до формулирането на седем постулата, които нарекох „Свръхзаконът на седемте „А“. Свръхзакон, защото стои над идеологии, концепции, коституции и т.н. А пък „А“, защото и седемте започват с тази буква. Не очаквай от мен да ти ги спусна, както Бог е дал скрижалите на Моисей! Рано е още, но може би скоро ще прочетеш нещо мое по темата. А като жокер, ето думите, с които тези постулати започват: Абсурд, Алчност, Агресия, Амбиция, Алтернативи, Авторитет, Абсолют… Не ме ли е страх, че някой може да ми „открадне“ идеята? Ни най-малко! Ако успее да формулира постулатите по-добре от мен, аз ще съм първият, който ще го последва. Както ти си първият, на когото казвам всичко това.

– Трансхуманизмът. По-скоро риск ли е, или по-скоро някаква надежда за по-добър живот?

– Разбирам защо ми задаваш този доста труден въпрос… Апаратът на професор Серафимов, емотронът, има нещо общо с това интелектуално движение. Ако съдим по случващото се в романа, трансхуманизмът, симбиозата между човек и изкуствен интелект, е по-скоро риск. Но тъй или иначе човечеството от десетилетия върви по този път. Проблемът е може ли с помощта на технологиите да бъдат увеличени човешките възможности – физически, интелектуални и т.н., без това да доведе до промяна на съзнанието и отношенията „човек – машина“. Да, мислеща, но все пак (или все още) машина. Спомням си един разказ, в който създателите на някакъв суперкомпютър му задават сакралния въпрос „Има ли Бог?“. Отговорът е: „ВЕЧЕ има“…

– Космосът? Това ли е последната граница?

– Изкушавам се да ти отговоря с цитат от моя разказ „Мьобиусова повърхност“:
„Ако тази красота, която виждате, ви очарова дотолкова, че неволно ви кара да мислите за съществуването на още по-красиви неща, то представяте ли си каква ще е мощта на красотата, до която все още не сте достигнали дори в най-красивите си видения?
Ако чувствеността и мъдростта, на които сте свидетел, ви вдъхват страхопочитание и възхита пред човешкия ум, то можете ли поне за миг да доловите дълбочината на онези чувственост и мъдрост, пред които и въображението ви все още е безпомощно?
Ако видимата сила ви изпълва с трепет и надежда за съществуването на несравнимо по-съвършени нейни прояви, то разбирате ли колко могъща трябва да е онази сила, за която още нямате дори понятие?“

– Наскоро попаднах на този твой материал: „КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ „АРГУС“? (Един закъснял, но необходим отговор)

По принцип тежко понасям конфликтите между творци, но в този имаше нещо хубаво – от отговора ти научих някои подробности за българската фантастика, които ми се губеха. Имаш впечатления и много да разказваш. Мислил ли си за книга по история на българската фантастика?

– Въпреки че дипломната ми работа беше върху проблеми в съвременната българска фантастика, никога не съм мислил за такава книга и въобще не се чувствам подготвен за подобно начинание.

– Какво мислиш за електронните и хартиените издания?

– Преди няколко години една студентка в Университета по библиотекознание и информационни технологии сподели с мен, че според прогноза на Римския клуб последната хартиена книга в света щяла да бъде издадена през 2050 година. Поне така им били казали… Това толкова силно ме впечатли, че дори написах разказ на тази тема – „Билет за подземната железница“. Дано тази прогноза никога не се сбъдне! Въпреки че електронните издания имат своите предимства като компактност, мобилност, екологичност, по-ниска цена и т.н., за мен усещането да държа в ръце хартиена книга, при това не съвсем нова, а леко употребявана, е неповторимо!

Comments

comments

Leave a comment