Димитър Цолов: Не съм привърженик на многотомните хилядостранични фентъзи саги

– Робърт Хауърд, Фриц Лейбър и Саймън Грийн – споделяш, че това са преките вдъхновители на новата ти книга „Хрониките на Чистника и Шепичката“. Става ясно, че това е фентъзи – героично фентъзи, популярно още като „меч и магия”. Дълго в България това беше низвергнат жанр, нашето поколение израстна без него, в случая говоря от името на тези, които сме едва с десетилетие по-възрастни от това, с което си израснал и ти, но падането на една стена не е достатъчно, за да създаде култура и вкус. Необходимо е време, за да се превърне в част от характера на културата ни. Така че си от пионерите и колкото и да изглежда преситен на някои книжния пазар с фентъзи, всяка издадена книга от жанра е полезна, а всяка, която е от български автор е безценна. Стига да е качествена, разбира се, а за твоите книги, съдейки от прочетеното до сега, мога да кажа категорично, че са такива. Какво ще кажеш за скептиците към жанра, тези които автоматично изричат: „О, не чета такива неща”, но все пак проявяват някакво любопитство и ще проче.тат?

– Хм, едва ли мога да се нарека „пионер” в жанра. През годините излязоха доста книги от родни автори, обхванали всички разклонения и вариации на фентъзито, включително „меча и магията”. Да вземем великолепната книга „Разторг” на Антон Фотев, победител в първия конкурс за фентъзи роман на MBG Books… И въпреки това в по-широк аспект е вярно, така наречената „стена” изолира (с много редки изключения, на прима виста се сещам за „Магьосникът от Землемория“, излязла през 1984 в „Галактика”) българския читател, а празнината между стожерите на фентъзито (Толкин и Хауърд) и съвременните актуални имена (Абъркромби, Сандърсън, Ротфус, Мартин) на книжния ни пазар все така съществува. Липсват ми качествено преведени и подробно издадени някои от емблематичните фентъзи фигури от средата на миналия век – Лин Картър, Л. Спрег Де Камп, Пол Андерсън, Майкъл Муркок, Фриц Лейбър…, с които съм имал предимно инцидентни срещи, но пък попадалите ми техни неща винаги доста са ми се услаждали. Може би звучащи наивно от съвременна гледна точка, ала на практика осъществили ренесанса на жанра през шейсетте години на ХХ век. Този дух се опитах да уловя и в моите „Кървави песни” – с тематично навързани динамични истории, в сравнително кратък текстови обем, защото не съм привърженик на многотомните хилядостранични фентъзи саги. С други думи, за пореден път „писах това, което ми се четеше”, забавлявах се на максимум, а дали съм постигнал крайната си цел, ще реши Н.В. Читателя. Но, забележи, читателят – фен на фентъзи. Далеч съм от мисълта, че тепърва ще променя нечий вкус или пък ще вкарам „скептик” в руслото на жанра.

 

 

– Ти си лекар, призванието ти изисква рационалност, а фентъзито обратно – описание на вселена и морал подчинени на свръхестествени, ирационални сили. Как съжителстват двете начала в теб?

– Никога не е имало конфликт на интереси. Зад екрана на компютърния томограф съм рационалният ум, който за броени минути трябва да се справи с поредния медицински казус, а художествената литература (в частност фентъзито) я ползвам за релаксиране в свободното си време. Хобито ми също е свързано с книги. Колекционирам фантастичните поредици, излизали преди прехода и през деветдесетте години на миналия век – Библиотека „Галактика” на издателство „Георги  Бакалов” (напълно събрана), серия „Фантастика на Издателство „Отечество” (напълно събрана), SF-Трилър на ИГ „Неохрон”, Колекция „Орфия” и т.н, и т.н. 

– Има ли нещо, което прави тази книга по-специална от другите ти книги за самия теб?

– Е, как?! Редактор – Елена Павлова, художник – Петър Станимиров, двамата главни „виновници” оригиналните истории на Робърт Хауърд за Конан Варварина да видят бял свят, събрани в хронологичен ред, с нов превод и в изящен двутомник на издателство „Изток-Запад”. Това, мисля, е достатъчно да покаже каква гордост изпитвам в момента.

– Ако можеш да направиш творческа ретроспекция, представяйки с по едно изречение, хронологично, всяка от книгите ти…

– „Космическото пиле/”Пет приключения на Витек Диман” (2013, „Рал Колобър”) – двулицевата хаотична шарения, с която „опипах” почвата.

„Клиника в средата на нощта” (2014, „Гаяна”) – първият ми по-сериозен (но все пак достатъчно несериозен) литературен опит –  ърбън-дистопията, положила началото на Колекция „Дракус”.

„Приключенията на Найден-Намерения” (2016, „Гаяна”) – приказка за малки и големи, уловила духа на родния фолклор, също влязла в Колекция „Дракус”.

„Проклятието на Белиал” (2017, „Гаяна”) – продължението на „Клиниката”, доста по-„барнато”, отново под шапката на Колекция „Дракус”.

Сиреч, аз съм единственият към момента автор с цели три заглавия в тази чудна колекция и нямам никакво намерение да спирам (усмихвам се, докато го пиша, ама съм съвсем сериозен)!

– Кой ти е любим от героите ти? Всъщност можеш да не се ограничиш с един. И защо имаш слабост към него и към тях?

– А сега де… Нямам фаворит като че ли. Диман и Найден са по детски наивни и праволинейни, много си ги обичам. Доктор Арчибалд Кимерия, известен също като Ангел Китанов – Ачи от Паралел, напротив, е противоречива личност, която не се свени да изцапа ръцете си с кръв, пък и да прояви крайна жестокост, как да не му се изкефиш, прави неща, които ти не би посмял. Но хайде, ще посоча наемника Рент Чистника и магьосника Блър Шепичката за мои фаворити или първи сред равни, защото и в момента преживявам техните приключения и по всичко личи, че ще има продължение, да-а…

– Какво рискува човек, който се отрича от фантазиите си, който се бои от собственото си въображение и го смята за слабост? Типичен ли е в нашата реалност?

– Няма как да знам. Постоянно се спъвам по тротоарите и подминавам познатите си, защото не спирам да фантазирам прозаични сюжети или да въртя римувани глупотевини в ума си.

– Какво липсва най-вече в съвременната българска литература?

– Качествен контрол, категорично. Всичко живо прописа, у нас „чукча отдавна вече не читатель”. Бързам да вметна, че и аз съм продукт на горепосочения феномен и не се приемам за някакъв у-а автор, поне в това отношение съм здраво стъпил на земята. Все пак старая се да пиша грамотно (тук не визирам препинателните знаци) и не спирам да чета, да чета, да чета. Това поставя писателя над драскача.

– Имаш ли в плановете си и научно-фантастични произведения?

– На този етап – не. За „твърда” фантастика се изисква „подкованост”, каквато не притежавам, пък и тя винаги леко ме е отегчавала. Да кажем, че харесвам жанровите размивания на Айзък Азимов и Клифърд Саймък, но така и не успях да се спогодя с Артър Кларк и Станислав Лем… Разбира се, изчел съм доста произведения от споменатите, за да стигна до това заключение, а с мнението си не искам да ангажирам никого, съвсем субективно е. Но и обяснимо донякъде – след тоновете медицински буквари, които съм прехвърлил през годините и продължавам да прехвърлям до ден днешен, търся по-леки неща.

– Ако можеш да избереш между пътешествие с дракон или с космически кораб, кое би предпочел?

– Пътешествие с космически кораб до планета, населена с дракони.

– Мислиш ли за космическо приключение в някоя от следващите книги?

– И на този въпрос към момента ще дам отрицателен отговор.

– Космосът? Последна граница ли е?

– За развинтеното въображение граници не съществуват. А Космосът едва ли е последна такава…

– Възможно ли е пътуване във времето?

– Хм, тук ме хвана съвсем по бели гащи. Да кажем, че вярвам във възможността за пътуване от една алтернативна реалност в друга.

– А телепортация?

– Категорично да! Често, застанал над чашата в кръчмата, миг по-късно се озовавам в леглото у нас, ха-ха. А сега сериозно – мисля, че телепортацията би могла да стане реалност, за разлика  от „чистото” пътуване във времето. Но последната дума и по двата въпроса, така или иначе, имат квантовите физици.

– И да се върнем на свръхестественото: какво е то според теб – все още необяснено научно или наистина нещо различно и превъзхождащо естеството?

– Като хорър и фентъзи автор винаги ще взема страната на превъзхождащото естество.

 

 

Comments

comments

Leave a comment