Мариян Петров: Смехът, дори и през сълзи, е по-здравословен от всичко останало в света

 

Мариян Петров е роден през 1961 г. в Добруджа, зодия Лъв. Завършва Факултета по славянски филологии при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност „Българска филология”, магистър.
Работил e като редактор в предаването „Господари на ефира”, редактор и автор в съботния подлистник „24 гафа” на вестник „24 часа”, редактор в ТВ „Еврофутбол” и сценарист в „Star Machine”. Също така – на Марс, Венера, Епсилон от Еридан и други близки и далечни места (:-).
Има издадени три романа под псевдонима М. С. Стоун и осем разказа под непсевдонима Мариян Петров, от които един е преведен на испански и руски. Още за него.

– „Обаждане от ада” е заглавието на новата ти книга. За какво иде реч в нея, ще я резюмираш ли накратко?

– Това всъщност е сборник с разкази. В тях се случват много и най-различни неща. Преди всичко заглавието, което е и наименование на последния разказ в сборника, е подвеждащо. Винаги съм казвал, че не мога да пиша хорър. Когато опитам нещо в този жанр, винаги се получава… хумор. Пак е с „х”, нали? В сборника обаче са включени не само „смешни” разкази. В него има и доста от „по-сериозното” ми творчество. Например един различен поглед върху събитията от 11 септември 2001 г. Или предупреждение за някои опасни аспекти в технологическото развитие на човечеството. Дадена е възможност за реванш в битката на Каталунските полета на хан Атила, но в космически мащаби. Не липсва, разбира се, и борбата между Доброто и Злото, като не е много сигурно кое какво е. И още много други неща. Доколкото съм запознат, някои литературни критици са изненадани от тази страна на творчеството ми, защото ме познават предимно от „смешната” ми страна. Но ти каза „накратко”, така че да спрем дотук. Който иска, може да прочете сборника и сам да прецени дали му харесва.

– Главен герой в значителна част от творчеството ти е Меф ист О’Фел, може ли да се каже, че това е любимият ти герой?

– Не само че е любимият ми герой, а както често се случва, колкото и клиширано да звучи, в известна степен той е самият аз. Най-вече – в светогледа си. Затова и когато ми кажат: „Ти си добър човек”, отвръщам с въпроса: „Сигурни ли сте?”. Това – в рамките на шегата, разбира се.

– От една страна, Меф ист О’Фел е развитият до такава степен интелект на цивилизацията, че за него е рутинна работа да извършва подвизи, достойни за богове, от друга страна, той е служител на един бюрократичен апарат, към който се отнасяш с голяма ирония. Как мислиш, неизбежно съпътстващи ли са развитието на човечеството типичните му слабости?

– Понякога си мисля, че човечеството е поредната „грешка” на природата. Като динозаврите например. Примерите за това са много, както и доказателствата за противното. Темата е много голяма, затова не можем да се разпрострем тук върху нея. Част от доводите „за” и „против” човечеството може да се намери в моите произведения.
Това обаче не означава, че съм човекомразец. Ако променим обекта в известното стихотворение на Вапцаров, то думите му съвпадат напълно с отношението ми към човечеството: „За него… направил бих всичко. – // Летял бих // със пробна машина в небето, // бих влезнал във взривна // ракета, самичък, // бих търсил // в простора // далечна // планета”.
А слабостите няма как да не съпътстват развитието на човечеството, защото те са част от него.

– Навремето с разказа си „Паднал от Марс” спечели наградата на Марсианско общество – България, целта на тази институция е да събере единомишленици, които в зависимост от способностите си да допринесат за каузата – полет до най-близката до Земята планета. Лична твоя прогноза: кога полетът до Марс ще е възможен, а и осъществен?

– Не съм сигурен, че съм спечелил наградата на Марсианско общество, но щом казваш… Мисля, че просто участвах с този разказ в конкурса им…

– Съжалявам, грешката е моя… Минаха години оттогава, помня участието ти…

– А полет до Марс ще има. Доколкото знам, НАСА готви такъв някъде около 2033 г. Дори и тогава да не успее поради редицата пречки, които изброяват учените, рано или късно ще се случи. Ако иска да оцелее, човечеството трябва да овладее космоса. Друг път пред него няма.

– И в този ред от мисли, приемаш ли девиза: „Космосът – последната граница”.

– Не. В този девиз границата е локализирана пространствено. А времево? Все пак знаем още твърде малко за времето като такова. Освен това – защо да няма паралелни светове например?

– Кое е по-голямото предизвикателство за човечеството – нравствено-етичното или технологичното развитие?

– Нравствено-етичното. Технологичното развитие вече е „детска игра”. Та нали само за няколко десетилетия стигнахме до електричеството, радиото, телевизията, леките коли, мобилните телефони, самолетите, ракетите… Кой сега възприема „Около света за 80 дни” и „От Земята до Луната” на Жул Верн като фантастика? А тогава са били такава. Или, както гласи любимата ми сентенция: „Фантастиката днес е реалността утре”.
По-трудно обаче е да се справиш със самия себе си. Да надмогнеш себе си, както се казва.

– Ако можеш да избираш, с кое би пътешествал: с космически кораб или с дракон?

– Аз съм, така да се каже, ако използваме отново клише, „динозавър” и в литературата, и в живота, така че предпочитам… космическия кораб. Все пак той предлага известни удобства, с които цивилизацията ни е разглезила, а и може да ме отведе доста по далече от дракона.

– Вярваш ли, че ще влезем в контакт с братя по разум?

– Силно се надявам да стане. Не си го представям обаче в общоприетия смисъл, а именно – че те ще мислят по същия начин като нас. И физиологично, и абстрактно. И точно там ще е трудното.

– Смяташ ли, че пътуването във времето е възможно?

– А защо не? Кой едно време е мислил, че летенето е възможно, ако изключим Дедал и Икар?

– Ще оцелее ли човечеството? И с какво най-вече рискува да доведе до края си?

– Силно се надявам да оцелее. По-горе вече казах, че едно от условията е да се разсели из галактиката. А рискува да се самоунищожи преди всичко с начина си на мислене. Много неща трябва да се променят в него. По въпроса обаче има хиляди изписани страници от известни и неизвестни фантасти. Може би е време и социолозите да се вгледат по-внимателно в тях, както го правят инженерите.

– Винаги се шегуваш, но шегите ти са сериозни. Може ли човек да оцелее изобщо без хумор в този живот?

– Може и да може. Свят – широк, хора – разни. Аз обаче не съм опитвал. А и не мисля да го правя. Смятам, че смехът, дори и през сълзи, е по-здравословен от всичко останало в света.

– Кое е последното изживяване, което те вдъхнови?

– Тук вече ме затрудни. Повечето ми произведения възникват от случайно хрумнали мисли, след което, когато седна да ги пиша, вървят по свой път, който дори и не съм предполагал, че съществува.
Последното нещо, което ме впечатли обаче, бе срещата ми очи в очи с онази с косата. Дори, както се шегувам, станах герой на медицинска статия.
А иначе, отдавна се канех да напиша роман по една легенда, която прочетох някога в „История на Волжка България” на Гайнетдин Ахмеров. Много „хляб” има в нея. И току-що го завърших за един конкурс за исторически роман. Да видим какво ще се получи, защото все пак пиша предимно фантастика.
А вдъхновение получавам винаги от семейството си, от успехите на малката ми дъщеря в областта на музиката, на голямата – в областта на кариерата ѝ и на жена ми – в областта на науката.

Comments

comments

Leave a comment