Елена Павлова: Човечеството е собственият си най-голям враг

Елена Павлова е писател на научна фантастика, хорър, фентъзи, книги-игри и преводач. Използва псевдонимите: Лени Кинг, Ким Нюмън, Върджил Дриймънд, Елайджа Джауити Кристофър МакдоуелОще биографични данни тук

– Заслужава си да започна напомняйки за някои събития преди десетилетия, защото те вече са исторически факти, позабравени от широката общественост, а са много любопитни – меко казано. От нещата са, които лично мен винаги ме изпълват с надежда, също и с национална гордост повече отколкото успехите на наш състезател, просто защото са ми по-близки. Става въпрос за книгите-игри, за Върджил Дриймънд. Група млади и още по-млади ентусиасти с будно въображение и писателска дарба успяхте да създадете наша българска вълна от автори в жанра, която напълно задоволи читателските потребности и просто нямаше никаква нужда да се превеждат автори. Де, да можеше това да се получи и в други жанрове, да не говорим за кино или за телевизия. Бях ви фен и като си го спомням, настръхвам. Пак ме изпълва надеждата, че и в България може с талант…Най-интересното, което си спомняш от онези времена.

– Велики времена бяха и оставиха огромна следа в душите на няколко поколения. Книгите-игри са научили много деца да четат и да обичат четенето, което е несъмнен плюс. Научиха ги и да общуват в писмен вид: получавахме безумни количества писма. Тогава нямаше интернет и пощата идваше истинска, в плик, на хартия… Сутрешните купчинки надминаваха на височина по една педя; непосредствено след нови броеве на „Мега“ бяха и двойно-тройно повече. И бяха страхотни писма – поне повечето; колкото и да си уморен или тъжен, десетина стигаха да ти повдигнат настроението и да вдъхнат работоспособност!

Позволяваше ни се да експериментираме свободно и да „еволюираме“ чрез обратната връзка с читателите. Помня как един ден Пепи просто ми връчи първия страт на Джордж и ми поръча да му направя същото такова нещо, понеже това е бъдещето на книгите-игри… Жалко е, че нямахме поне още една година за проекти и развитие – все си мисля, че книгите-игри прекъснаха цикъла съвсем близо до някакъв преломен момент, когато конкуренцията с тогавашните компютърни игри щеше да доведе до качествено нов продукт. Но не би.

– Към коя своя книга от онзи период имаш по-голяма слабост?

– Откровено се колебая между „Дракони, напред!“ и „Талисман“. И двете са новаторски системи; и двата свята са ми здраво вкоренени в душата…

„Драконите“ и продължението им, „Варвари-нашественици“, са част от Галтейския цикъл, който съдържа няколко разказа и въпросните стратове, и по план трябваше да има общо девет части, към които накрая да върви изцяло нов страт, обединяващ и деветте в една огромна карта, на която може да се играе от край до край.

„Талисман“  е част от Тилдарските хроники, в които има няколко книги-игри, няколко разказа и три недовършени романа. Самият страт трябваше да е част от поредица от четири.

Обичам си и поредицата за „Водопада на дъгата“, но тези двете са ми специално любими.

– Може ли да се получи същото и в други жанрове и области на изкуството? Преводач си и най-точно можеш да отговориш на този въпрос, защото имаш впечатления от качеството в цял свят и у нас.

– Всъщност дори в момента наблюдаваме един такъв процес в развитие: „новата“ българска вълна автори, които се издават основно извън големите издателства и за своя сметка. „Самиздат“ принципно е малко по-друго нещо; не съм съвсем съгласна и с определението на колегите за „ъндърграунд“ литература, понеже тя просто не е мейнстрийм.

Факт е, че немалка част от тези издаващи се сами автори продават много прилични тиражи само с реклама в социалните мрежи и от уста на уста. Книгите им не се срещат в книжарниците или почти ги няма там. Без абсолютно никаква подкрепа от издателства и без „външна“ реклама, тези хора си разработват фенска маса и реализират нелоши продажби, които растат с времето. Явлението не е само българско, разбира се, навън зачестяват случаи „амазонски самиздатки“ да бъдат купувани и преиздавани от големи издателства. Но тиражите на този тип издания растат и у нас.
Ще ми се да се надявам, че скокът няма да е само количествен, а ще доведе и до по-сериозна конкуренция между авторите и до подобряването на качеството на предлагания от тях продукт – ще има еволюция.

За другите области на изкуството нямам опит и познания да говоря, но дори и този процес на мен лично ми стига да кимна доволно, че българската „жанрова“ литература – в смисъл на фантастика, фентъзи и хорър – е все по-търсена и харесвана през последните няколко години. Всъщност дори се стигна дотам, че сериозни, големи издателства взеха да обръщат внимание на български фантасти: „Изток-Запад“ издаде моя сборник „Две луни“ и скоро на пазара ще бъдат няколко други уникални български книги, „Сиела“ извади „Софийски магьосници“ и крои още планове, „Фаетон“ пусна „Ламя ЕООД“ на Марин Трошанов и продължението й, „Артлайн“ също отскоро застава зад български имена и има много интересни идеи… все успешни издания, които се продават добре и това – само в рамките на няма две години. Подобен период в българското книгоиздаване не е имало досега.

– Най-скъпият на сърцето ти превод?

– Доскоро щях да кажа „Черният отряд“ и продълженията на Глен Кук – твърдо и безапелационно – а съм фен и на Анита Блейк, но ми е изключително мила и наскоро излязлата „Четирите цвята на магията“ на В.Е.Шуаб. Всъщност нямам „нелюбим“ превод, дори „Фън шуй за дома“. Изключение прави може би един епистоларен любовен роман, но по-добре да оставим труповете да си гният добре заровени.

– А сега за „Истории от някога”, от години траят вече тези конкурси: много са интересни и пак събират в едно енергията на единомишленици и таланти…

– „Историите“ на Ники Козия са може би най-доброто, случвало се на българската жанрова сцена от поне десет, ако не и петнайсет години. Конкурсната, състезателна част ежемесечно дава възможност на много хора да се изявяват и ги стимулира да пишат, пък и самият формат на къси разкази за четене на глас е много по-различен от разказите „за четене на хартия“ и изисква развиване на специфични умения. Златна е и възможността човек да види реакциите на публиката в реално време.

Отделно, това е и мероприятие, което обединява по невероятен начин и феновете на българските автори. Днешният свят е такъв, че вече позволява директна и пряка връзка, но слагането на лице към духа от социалните мрежи все още е нещо специално.

Накратко: „Историите“ ще растат тепърва. Стискам им палци!

– Вярваш ли, че е възможен хубав фантастичен български франчайз? С филмите му, сериалите му, книгите от различни автори?

– Съвсем честно казано – не. Българинът просто не е такова животно.

На практика е в развитие и едно точно такова явление: „Българ“ и книгите-игри във вселената му, писани от „гости“, но имам чувството, че то доста бързо се поизчерпи откъм потенциал. Дано не съм права.

– Ще представиш ли с по няколко изречения „Две луни” и „Белязани лебеди”?

– Сборниците, за които разправям, че са „добрият и лошият близнак“.

Добрият, дело на „Изток-Запад“ и с редактор Калин Ненов, дойде като тотално неочаквано и непредвиждано от мен предложение на собственика на издателството. Подбрахме един като цяло топъл и жизнеутвърждаващ сборник. Корицата е шедьовър на Петър Станимиров. Името, впрочем, е резултат от анкета в бг-мама. (пауза за смях)

Злият сборник ми хрумна един ден след нелепа „реч на омразата“ по повод „Писъци“, на клуб Lazarus. Имах нужда да си изчистя наистина старите разкази от системата. Един дори бе спасен от ненадминатия Иван Атанасов, понеже нямам копие от него… Всички подбрани разкази са абсолютно актуални и днес. Винаги съм искала да публикувам и стихосбирка, сега имам три в едно. Корицата е дело на Живко Петров, редактор е Ганка Филиповска.

Споменавам художниците и редакторите не само защото една книга не е дело само на автора си, но и защото, преди да я хвърлим в ръцете на читателя, задължително трябва да мине през професионален редактор – а това липсва на повечето издаващи се дори през издателства автори. Корицата пък е костюмът на книгата. Облечем ли я в скърпоч на фотошопчиту – дотука беше, колкото и да е гениална отвътре. Но и най-прекрасната дрешка няма да й донесе хубави отзиви, ако книгата е пълна с правописни и стилистични грешки, а сюжетът й е на големи дупки.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Да. Един харесван мой стар разказ – „Теранският начин“ – е написан по сън. Не влезе и в двата сборника, но си го обичам.

Доста по-често се вдъхновявам от илюстрации. От едно време са ми любими албуми с корици на фантастика и фентъзи, редовно наобикалям и DeviantArt, където има абсолютно невероятни красоти. От „картинка“ е роден и самият „Две луни“, дал заглавието на едноименния сборник.

Впрочем, съвсем скоро предстои да излезе и също вдъхновеният от илюстрация „Храмът на Дионисий“ (от цикъла „Станете!“ ООД) по проект на Петър Станимиров и автори от клуб Lazarus.

– Кое предпочиташ повече: технологията или магията?

– Май технологията. Но, както гласи Третият закон на Кларк: „Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магия„.

Факт е обаче, че във фентъзитата ми магията отсъства или, където я има („Пръстенът на нибелунга“ например), тя е предимно технологична.

– Космически кораб или дракон за полет?

– Дракон. Обожавам дракони. Но не бих отказала и „жив“ космически кораб.

– Седемте любими фантастични книги?

– Ха сега де. Не непременно в този ред:

„Звездна вълна се надига“ на Дейвид Брин

„Какавидите“ на Джон Уиндъм

„Враг мой“ на Бари Лонгиър

„Сърца в Атлантида“ на Стивън Кинг

„Нощна стража“ на Тери Пратчет

„Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс

„Американско другаде“ на Робърт Джаксън Бенет (American Elsewhere, не е издавана у нас)

Разбира се, подборката в никой случай не може да се изчерпи само със седем. Може би по-скоро с топ 30 и пак няма да успее да обхване всички наистина силно обични книги.

– Седемте автори, най-силно повлияли на Елена Павлова?

– Без да броим традиционните от рода на Саймък, Шекли, Хайнлайн, Зелазни, Азимов, Кларк, Дилов – класиците, понеже от тях не можеше да се избяга, нали?

Твърдо – Иван Ефремов. Чела съм го преди „Соларис“ на Лем или по едно и също време и останах завинаги впечатлена.

Братята Стругацки. „Пикник край пътя“, „Обитаемият остров“ и „Трудно е да бъдеш бог“ са ми оставили неизгладим белег.

Иван Мариновски. Мисля, че ми се е отразил повече от Любомир Николов, макар че е трудно да избера между двамата.

Джон Уиндъм. Все още любим разказвач с уникални книги.

Фредерик Пол. Може да не споменах „Гейтуей“ в топ 7, но това е авторът, преобърнал най-силно представите ми за фантастиката.

Уилям Гибсън. Другото голямо откровение в живота ми. И все още безумно го харесвам.

Стивън Кинг. Още от самото начало – за мен сложено от „Живата факла“ – винаги съм го виждала като сродна душа и ментор, от който всеки с акъла си трябва да се учи на писане.

– Много ли редактираш?

– Зависи. Понякога – много. Уча се да гледам критично на нещата си, но печалната истина е, че гредата в чуждото око винаги се вижда по-добре от сламката в своето.

– Приемаш ли космоса за последната граница?

– От научна гледна точка: привърженик съм на хипотезата за мултивселените, така че – не. От духовна гледна точка: войнстващ атеист съм, не признавам и духовно-астралните щуротии. Така че – да.

– Възможно ли е пътуване във времето?

– Ако приемем, че живеем в холографска вселена, би трябвало да е възможно. Истината е, че нямам представа.

– Кое най-силно заплашва човечеството?

– Човечеството е собственият си най-голям враг. Вярвам, за съжаление, че се намираме на ръба на предизвикан от самите нас апокалипсис. Шестото измиране е в разгара си и напредва с бесни темпове, а човек трябва да е слепец, за да не го забележи дори днес, точно сега, точно тук. Ето само няколко примера: боровите гори в България умират. Цикадите изместиха щурците почти напълно. Жабите са толкова малко, че тази година не съм видяла нито една сгазена, а си попътувах доста из страната.

– Мнението ти за електронните и хартиените издания, кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Откровено предпочитам електронната си книга, дори и само защото не ми тежи в чантата и може да ме забавлява неограничено време – при пътуване хартиените книги винаги са ми били проблем и голяма част от багажа. Последната, с която пътувах, беше „Прилив“ на Даниел Суарес. С нея летяхме за Москва и като я дочетох на път от летището за града, извадих нукчето и дотам. Плюс това част от живота си прекарвам в бъдещето – доста редовно ми се случва да чета книги, които не са излезли още. От доста време насам в повечето случаи те се предоставят като файлове.
Което не ми пречи да купувам на хартия книгите, които са ми харесали и въобще книги, но спрях да ги трупам у нас. Редовно се отчитам на библиотеката с по двайсет-трийсет новоизлезли хартиени книги, най-страшното май е, че се водя най-голям дарител…
По този повод, ето и моите пет стотинки по темата за „безплатните“ пиратски книги: на издателството или автора една книга струва доста пари. Ако тази инвестиция не се върне, то те няма да имат средства, които да вложат в друга книга и съответно няма да я издадат. Ето защо не е честно да се пиратстват книги и да се пускат за безплатно разпространение, особено пък седмица или месец след като са стъпили на пазара. Нека издателите си върнат вложеното, преди книгата да бъде пусната на свобода! (А и много от новите книги се намират по библиотеките, ако финансовият ви проблем е толкова ужасен.) Честно е, като си свалите пиратска книга и я харесате, да си я купите. Така удряте два заека с един куршум: стимулирате издателя да издава хубави книги и му давате в ръка парите за тях.

 

Comments

comments

Leave a comment