Калин Ненов: Само човечеството може да спаси човечеството

Калин Ненов e преводач, редактор, автор на фантастична и нефантастична проза, поезия и есеистика, литературен агент, популяризатор, издател и фен. Творчеството си подписва като Калин М. Ненов. Подвизава се и с никовете Кал, kalein или просто k.

– И така, разкажи за „Копнежите“, тоест за конкурсите, които ЧоБи периодично организира. Колко станаха до този момент? От позицията на отминалото време, резултатите от кой Копнеж оценяваш най-високо, най-скъп ти е като сантиментална ценност, свързан със спомен в личен план?

– Най-дългогодишен – и най-зареждащ ме – е Копнежът за растящо (първоначално: ученическо) творчество, който се провежда ежегодно от 2012-а. В него търсим творби от автори до 27 години, без значение от жанра или тематиката им. Тези, които грабнат най-много умове и сърца в журито ни, публикуваме в сайта, а с авторите аз водя писателски миниработилници. Целта на „растящите“ Копнежи е да осигурим мост от спонтанно творческата възраст на ранните класове до времето след университета, когато младият човек получава първата си голяма възможност да излезе от коловозите и да оформи бъдещето си. Не знам какво се случва в университетите, но ни е правило впечатление, че най-малко участници имаме от възрастовата група 19-22 г. След това хората пак прописват… поне някои. Тази „бездна“ обаче често поглъща талантите или вече натрупаните умения и неведнъж сме попадали на големи (25+) пишещи хора, които сякаш започват от нулата. (Казвам го без пренебрежение – самият аз съм подобен случай.) Тъй като една от мисиите на ЧоБи е да помага в порастването на ярки творци, прокарването на мост над бездната се получи естествено. А енергиите и щурите хрумвания на младите ни автори са страхотна опора, когато тоя мост вземе да се клатушка…
През 2015-а за първи път обявихме тема на Копнежа за растящо творчество – „Как спасяваме света?“ – и събрахме отличените текстове в книга. Тя се явява малка сестричка на антологията „За спасяването на света“, за която ще стане дума по-долу… и поне аз мисля, че „каката“ има какво да научи от нея. Въобще, хубаво ми е да слушам човеците, които идват след мен. В ЧоБи си мечтаем за Следващото… и то вече е пред очите ни.
За останалите Копнежи няма да се впускам в подробности – каня ви да ги разгледате сами тук. Че и да участвате в следващите. Най-лесният начин да разбирате за тях е като се абонирате за мейлинг листата ни „Приятели“.

– „Зелени разкази (ама наистина)” – разкажи повече за нея. Как започна? През какво премина?

– С Атанас Славов си мечтаем за антология с екологична фантастика поне от десет години, а започнахме да събираме „кандидати“ за нея преди около осем, черпейки от опита си с българската, англо- и рускоезичната литература. Междувременно Министерството на околната среда и водите организира съставителството на три антологии „Зелени разкази“. Те включват почти всичките големи български писатели в момента. Прочетох два от разказите в първата антология, ядосах се, ухилих се… и се върнах да търся текстове за нашата.
(За ядосването искам да поясня: Участвам в природопазещи организации и дейности от 2001-ва. Мъчно ми е колко малко хора разбират взаимовръзките, които крепят света ни – осигуряват основата, върху която градим лично щастие, дом, приятелска среда и всичко друго, без което не можем. За да напишеш нещо смислено в „зелен“ цвят, са нужни и много познания, и много чувствителност. Как са съставяли МОСВ трите си антологии? На какъв принцип са подбрали авторите? След като нашите „Зелени разкази“ излязоха, изчетох първата и третата от техните антологии – и не мога да си отговоря на тези въпроси. А ресурсите, с които проектът им е разполагал, както и видимостта му, са в пъти по-големи от нашите. Моето желание да се грижа за околната ни среда е свързано с желанието ми да оптимизирам: да не хабим ресурси, да правим всичко по-умно, по-ефективно. Ядосвам се, когато видя ресурси да се пилеят – независимо дали природни или парични, или творчески.)
Когато натрупахме достатъчно опит с останалите издания на ЧоБи (и вече бяхме събрали десетина сериозни предложения за бъдещата антология), обявихме Копнеж за зелени разкази (ама наистина). (Вече знаете с кого се закача наистина. 🙂 От Копнежа помня ярко, че: 1) участваха сравнително малко автори – 50-ина; 2) журито хареса наистина малко от текстовете им. (Хак ни е с това наистина…) Трудна тема си е (както размишлявах и в послеслова); и ако правим антология продължител, ще изчакаме поне 5-6 години. Да могат зелените идеи да поузреят. 😉
А това, което ме вдъхнови най-много, е, че трима от одобрените автори бяха между 13 и 15-годишни. Нали ви казах за Следващото?

– Какво е Човешката библиотека? Предполагам, че няма български любител на фантастиката, който да не знае отчасти, но все пак… За тези, които сега съзряват и тепърва навлизат във фантастиката; търсят българско четиво или къде да намерят съмишленици, да предложат творби. А и ако има нещо, което можеш да кажеш, а не е известно дори на нас, които от години следим инициативите.

– ЧоБи е покрит мост-лабиринт. Оставям на собствените ви въображения да си го нарисуват и разтълкуват. (И се замислям дали да не обявим някой Копнеж за най-вдъхновяващо тълкувание…)
Това, което ми е най-важно да знаете, е, че Човешката библиотека е винаги отворена към вас: хората, които дишат, поят се, хранят се с книги; и са готови да протегнат ръка към други подобни хора и нещо да правим заедно. Обърнете внимание на безличната дума „нещо“. В случая тя не е безлична, а… безпределна. Веднъж събрани в ЧоБи, можем да правим заедно всичко.
… А? Кой там отзад каза „революция“? Ей сега ще звънна на Ники Теллалов да призове змейовете, Йоан Владимир – авлиите… ти, Стефане, кои твои сили ще ни дадеш?
А най-лесният вход за влизане е оттук.

– Упражнявате активна издателска дейност. Колко книги вече издадохте? Кои са най-значимите издания?

– Май станаха 25. Ако включим и алманаха „ФантАstika“ – минахме трийсетака. Лелеее… остаряваме.
„Зелените разкази“ и „Как спасяваме света“ ги споменахме, „За спасяването…“ иде след малко. От останалите на мен най-свидни са ми (ама е мъчителен тоя въпрос…):
„Последният еднорог“, който първи развя гриви сред нас и продължава да ни припомня, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим обратно.
„Слънце недосегаемо“, което не е (да подчертаем дебело 🙂 завършек на змейския цикъл на Николай Теллалов, но е връх в него – а според мен и в цялата ни литература, фантастична или не, след 89-а. Николай смее да мисли и да мечтае за приятелството, любовта, войната, мира, смисъла на живота – големите теми, които правят един голям роман; и за разлика от моето банално изречение тук, го прави по начин, който добавя към тия големи теми, разширява ги, еволюира ги. Ако нищо българско не ви се чете, поне на „Слънцето“ дайте шанс. Най-малкото за да видите България и нас, българите, през един змейски – обхватен, осезателен и добронамерен – поглед. (А ако на мен понякога не ми се чете нищо българско, то е, защото ми липсва точно такъв поглед, особено в новата ни литература. И скърбя. И приемам препоръки, ако вие сте го откривали. Копнея за тях.)
„Пентаграм“, който подбира най-ярките текстове от целия творчески път на Атанас Славов. Наско е един от моите духовни татковци, батковци и верни другари. Най-хубаво обяснявам защо „Пентаграм“ ми е важен тук.
… Ами „За змейовете и вампирите, за Марта и потомството“ на Величка Настрадинова? Ами колективните романи на Светлини сред сенките, „Приказка за магьосници, физици и дракон“ на Геновева Детелинова и „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев – поредните примери, че Следващото е под носа ни и просто ни чака да спрем да блеем в звездите? Не, не, и аз спирам, преди да съм се разкъсал…

И искам да отделим специално внимание на „За спасяването на света“, беше проект и грандиозно изпълнение. Творби на значими автори, които вече са част от българската класика, но и по-млади. Колко време работихте над нея, как подбирахте авторите, кои бяха най-големите трудности, някои от имената, които не можеш да не споменеш, и изобщо всичко, което ти е на сърце…

– Ох, ох, не изчерпахме ли мястото вече? 🙂
Цялата работа по сглобяването на „За спасяването“ (която ще представя само с този линк – нали радея за умното ползване на ресурсите, включая ресурса време 😉 трая една година – от първите имейли в търсене на съратници съставители, до финалното оглаждане на електронното издание. Това ще да е била най-наситената година в живота ми. Гледам, че само списъкът с творческите участници – автори, редактори, коректори, художници, оформители, съставители – надхвърля 80 души, а с голяма част от тях съм си писал кажи-речи всеки ден… всъщност обемът на организационните имейли надхвърля неколкократно обема на самата антология (която е близо 1300 стандартни страници). В предварителния подбор кои автори и текстове да поканим участваха 11 души, сред които Янчо Чолаков, Дилян Благов, Александър Карапанчев, Йоан Владимир, Атанас Славов, Григор Гачев. Обичам да се шегувам, че съставителството на тая антология сюблимира 200 години читателски опит. Журито, което изчете окончателните стотина предложения, беше осемчленно… и слава Богу, не сме се хващали за косите или гушите. Почти.
А ако някой ден съберем достатъчно опитен екип да направим и хартиено издание (трудно е, понеже отделните текстове си имат полиграфически особености), ще ни трябват поне още три месеца. Честно да си кажа, досегашните резултати от „За спасяването“ – броят читатели, които са си я поискали, броят отзиви (например в Goodreads), даренията, които сме получили – не ме вдъхновяват да изтръгвам чак толкова от дроба си. И понякога си приказвам с Космоса (нали съм освидетелстван луд ;): „Космосе, ако такива усилия са оправдани, моля те, стори чудо и ни го докажи. И тогава ще направим „За спасяването на света, отново“…“
(За да не бъда съвсем безпочвен луд, съм поставил и количествени параметри – брой сваляния на „За спасяването“, брой оценки в Goodreads, сума дарения – които ще ми покажат, че такъв момент е назрял.)

– Човек си, чийто живот е като сърфиране по торнадо. Много динамика, много инициативи, най-вече алтруистично насочени. Освен „Човешката библиотека“, Копнежите, многобройните преводи, и силна обществена активност – най-вече засягаща проблемите за екологията и природата, а това е особено интересно за един фантаст. И пак се връщаме до това: Какво ще спаси човечеството? Технологията би ли могла да е решение за свръхнаселеността, изчерпването на земните ресурси, глада? Какво е онова, което считаш, че трябва да е балансът между технологията и природата?

– Благодаря! „Сърфиране по торнадо“ е зашеметяващ образ – може ли да си го изпечатам на тениска? 🙂
Понеже технологията е инструмент, според мен човечеството може да го спаси само човечеството. Всъщност така наречените природозащитниците защитават пак нас – човечеството. Природата спокойно може да мине без хора, нито ѝ трябва реална защита от хората. Ще разкърши рамене, ще кихне веднъж-дваж, ако ѝ се наложи, даже ще започне на чисто – на ниво бактерии. Ние без нея можем ли?
Мечтая си да виждам как порастваме. Почти всичките ми най-любими, най-мои книги – от „Реквием за хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел до „Повече от човешки“ на Стърджън и „Приказка без край“ на Михаел Енде – показват различни пътечки към това порастване. С технологии, без технологии – но преди всичко вътре в нас.

– С какво не би направил компромиси?

– Мисля, че Стърджън беше авторът, който за пръв път ми обърна внимание, че в етиката няма абсолютни правила. Всяка ситуация идва със свой контекст и ако я насилим да се съобрази с някакви неизменни принципи, най-много да я счупим… или да счупим себе си. Впрочем, има една серия в Star Trek: The Next Generation, която разглежда такъв казус блестящо.
И все пак: принципно не бих предал доверие, което някой ми е оказал. (Доверието е един от най-големите дарове, който можете да ми дадете.) Не бих се облагодетелствал (съзнателно) за сметка на друг. Не бих направил/допринесъл за Национални фантастични награди, които (умишлено) облагодетелстват една група за сметка на друга. (Тук се закачам, но съм чувал това обвинение по мой адрес, и ми горчи.)
И още доста работи. 😉

– Възможно ли е според теб пътуване във времето?

– Григор Гачев ме впечатли с мисълта, че е възможно свободната воля да въздейства както на бъдещето, така и на миналото. Че не съществува само едно минало, а множество, което се разклонява все повече, колкото по-назад се връщаме.
Така че: ако решите да пътувате към миналото, внимателно изберете кое минало. 😉

 

– Дългогодишен преводач си. Трите най-важни твои превода.

– Дългогодишен… но не особено продуктивен. От сърфиране по торнадото не ми е оставало много време за която и да е едничка дейност. (Това е проблемът на multi-class персонажите в ролевите игри.) Отделно, че най-важните ми преводи (като „Последният еднорог“) са работени бавно и с много съмишленици, за да стигнем до „щастие за всички и нека никой да не бъде пренебрегнат“. Специално „Еднорога“ сме го обсъждали с другите преводачи Владимир Полеганов и Желяна Пеева, двамата ни основни редактори Дилян Благов и Николай Светлев, плюс още един билюк помощници над година. Е, Бийгъл го е писал повече…
Други два превода, които си обичам най-много, са „Бленуващите кристали“ на Стърджън и… не мога да избера един-единствен от разказите на родни автори, които съм превеждал на английски. Ха! Знаете ли, че току-що уредихме антология (кръстена на алманаха „ФантАstika“) с част от тези преводи? 500 страници българска фантастика на английски език! (Добре де, само 400 – останалите 100 са картини от наши художници фантасти.) Благодарностите и хвалебствията – към идейния ѝ двигател Наско Славов. 🙂 А сега таим дъх кога тя ще стигне до световните книжарници…

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Много рядко помня сънищата си. :/ Но помня:
– че в един от тях написах цяла книга-игра. И като се събудих и я забравих, много ме беше яд…
– че със спътницата ми Илка написахме разказ (на английски), в който предлагаме фантастично обяснение за функцията на кошмарите. Виж, кошмарите си ги помня…

– Много ли редактираш?

– Уха! „Ех, магесническа му работа“, дебюта на Калоян Захариев, сме го мъчили – авторът, аз и още трима редактори – двайсет месеца. Ама какво да направя, като Калоян пише толкова много? 😀
(Теб обаче не можахме да те измъчим. Или… те измъчихме прекалено много, от самото начало? Давам си сметка, че успешното сработване на автор и редактор зависи от „творческия им темперамент“ – и по-точно от творческото им темпо, скоростта, с която създават текст, и срока, в който искат да го видят завършен. Та извинявай, ако нашите скорости и срокове са те спънали лошо.)
Целият този садизъм (Неее! И мазохизъм, и мазохизъм! – крещи вътрешният ми редактор) е свързан пак с мечтата на ЧоБи да помогне на творците ни да заблестят – толкова, че като ги сложиш до световните им колеги, да не те хване срам. Затова в моите редакции присъстват и обсъждания на логиката и постройката на една история. Типичният български редактор глади само стила – тогава става три пъти по-бързо.

– И въпросът, с който по традиция завършвам всяко интервю. Какво мислиш за електронните и хартиените книги. Кой формат предпочиташ? Как виждаш бъдещето?

– Аз чета на екран от 2001-ва, когато за първи път открих сериозните пиратски сайтове. 😉 Отдавна не ми прави впечатление от какъв носител поемам една книга. Подозирам, че с настройките за размер на шрифта и страницата електронно чета по-бързо. Дали е по-качествено… не знам.
От хартиените си книги запазих само тези, които някой ден бих дал на деца – моите или такива, с които правим нещо (значи пак моите :). Така сведох библиотека от ~1000 книги до ~300. Имах и по-егоистична причина, де: след третото преместване в нова квартира реших, че лумбагото и дископатията може да почакат малко…
Е-книги имам повече, отколкото ще успея да прочета в тоя живот. От години насам трудното не е да си намирам четива, а да реша с кое да започна…
Бъдещето, което виждам, съдържа всякакви книги – хартиени, електронни, аудио, холо, интерактивни, синкретични – обединяващи текст, илюстрации, музика, анимации… Знаете ли например за визуалните романи (visual novels)?
Ние от две години работим по един такъв. 😉
И – да припомня най-важното – като всичко останало в ЧоБи, екипът ни е отворен, винаги. Чака ви.
Идвате ли?

Comments

comments

One Comment Showing 50 most recent
  1. Кал

    Стеф, още веднъж благодаря за интервюто! Мисленето по въпросите ми подари два изключителни часа, докато пътувах от Търново към София. Отдавна не си бях напрягал мозъка – и припомнял най-важното – толкова наситено…

Leave a comment