Александър Драганов: За душите ще трябва да се потрудим

Александър Драганов е роден на 10.10.1984 година в София. До 7-ми клас учи в 7-мо СОУ „Св. Седмочисленици“, средно образование завършва в НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“. Бакалавър по културология и магистър по политически мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише от малък.

– „Тъжно е. Всяко вълнуващо приключение свършва рано или късно…” – ще извадя тези думи от контекст, твои са. Цитирам ги, защото сами по себе си имат голяма сила, макар да говорят за край, могат да бъдат прекрасно начало не само на ревю, каквито са в оригинала, или на интервю, както ги използвам сега, а и на безброй книги, филми, сериали, на почти всяко житейско размишление, за всеки край и преди всяко ново начало. Ти си един безкрайно отдаден на художествените приключения и приключенията на духа човек и това, че още изпитваш тъга при края на всяко приключение, макар да си я изживял хиляди пъти като преводач, писател, ценител на фантастиката, е радостно. Надежда е, че нови вълнуващи приключения ще продължат да се случват, че Страната Фантазия няма да изчезне въпреки бруталността, с която понякога битът ни се налага. Как опазваш младите си чувства? Има ли рецепта или е въпрос на дух?

– Хубави думи, но чичо Гугъл ми подсказа, че не са писани от мен, а за мен – макар да е за книга, която не съм превеждал! Верни са обаче и наистина не само за книгите и филмите. Признавам си, че напоследък ми е малко трудно да запазвам оптимизма си и все повече се връщам към стари любими неща или към произведения от предишни времена, рядко се случва новите произведения да ми направят впечатление, може би защото са повече продукти и по-малко творби. Но винаги има изключения, понякога точно там, където най-малко ги очакваш. Поредицата екранизации по комиксите на „Марвел“ например е синоним на комерсиализма, но тази година гледах два страхотни техни филма, „Пазителите на галактиката 2“ и „Спайдър-мен: Завръщане у дома“, които са направени с толкова сърце, че няма как да не ме трогнат. В такива моменти младите ми чувства се пробуждат отново. Това е най-сладкото чувство.

– Вече сме правили едно интервю. Оттогава досега се случиха много интересни неща. „Мечове във времето”, поредния алманах от поредицата „Мечове”, книгата ти „Сказания за ледената планина”, а сега очакваш и нова, отново издание на „Гаяна”. Представи ги с по няколко изречения.

– „Мечове във Времето“ е последната антология от поредицата на клуба. Възприемам я като кулминация след темите, които разгледахме в предишните книги, като започнахме от класическо епично фентъзи („Мечове в Леда“), минахме през съвременно („Мечове в града“), приключенско („Мечове в морето“) и дори галактическо („Мечове в космоса“), жанрът на „Междузвездни войни“. От доста време мислех да изследваме и темата за пътешествията във времето, но когато си припомних филма „Интерстелар“, където това се засяга накрая, разбрах, че това е естествената кулминация на труда ни и подходящ край на серията. Мои приятели искаха да направим и пародиен сборник, но аз не си падам по това направление, затова „Мечове във Времето“ е финалът. В него приключват и приключенията на Тримата пазители, които създадох, за да може и българите да си имаме непобедим екип супергерои.


„Сказания за Ледената планина“ е сборник с два разказа и роман, които писах преди години във форума на сайта. Считам ги за моя по-зрял опит за епично фентъзи, след „Хрониките на Ралмия“, които са трогателни за мен като автор, но от дистанцията на времето трябва да призная, че са малко по-детински. Сказанията са и моят опит да открия доброто у онези, които хората нарочват за лоши момчета, по-саможивите, по-аристократичните по дух хора, които не стават лесно част от масата. Затова избрах вампир, вещица и тъмен елф за главни герои и ги изправих срещу не една, а две фанатични религии, като в същото време освен лицемерието, което въплъщават въпросните, се опитах да си представя и еманацията на чистото зло, което е извън човешките възприятия и така създадох Пилигримите на тъмното начало. Мисля, че крайният резултат се получи много добре и смятам, че повечето читатели, които посегнаха към моята книга, останаха доволни от нея. Това ме радва много, тъй като аз отдавна преодолях юношеските си блянове за пари и слава и написах „Сказания за Ледената планина“, за да споделя нещо лично от душата си с читателите. Историята обаче не е довършена, развръзката тепърва предстои в „Черната корона“, където моите герои ще трябва да се изправят срещу истината за себе си, за да успеят да спасят света. Според мен тази тема винаги ще е актуална, тъй като това е пътят ако не към щастието, то поне към умиротворението и всеки трябва да го измине, дори да не се налага да спасява света от извънземно зло или от тотална война, както е в книгата ми.

– Ще заблестят ли в близко настояще нови „Мечове”?

– Както казах по-горе, има голямо желание за още книги. Мои приятели автори искат да направят пародиен сборник „Мечове в Бурето“. Други колеги искат още приключения за Тримата пазители. Аз обаче мисля, че поредицата „Мечове“ вече е затворена страница в историята на клуба, а дали ще отгърнем нови, само времето ще покаже.

– Лично на мен групата „Цитаделата” ми е едно от най-интересните места във фейсбук. Почти няма ден, в който да не науча нещо ново за най-съвременните художествени образци в областта на фантастиката. Кои са трите филма, които представи през тази година с най-голямо удоволствие?

– Благодаря много за високата оценка. Тя е ценна, когато идва от автор, известен с това, че не прави компромиси с качеството нито на това, което пише, нито на това, което чете и гледа. „Цитаделата“ е моят поглед към фантастичното, а групата приемам като доказателство, че има с кого да споделям това, което обичам, а това ме радва много. Може би е рано да правя класация за цялата година, тъй като до края остават няколко месеца. Все пак обаче, ако трябва да откроя три, това ще са:

  • ~ „Трансформърс: Последният рицар“
    Защото това е първият филм от поредицата, който гледах с отворени очи. Предишните четири бях просто зрител, но след „Ера на изтребление“ се запалих и минах всички анимации и анимета по темата, което ми позволи да се насладя на петата част по съвсем друг начин, не просто да гледам експлозиите и ефектите, на които Майкъл Бей е майстор, но и да се вълнувам истински за любимите си герои Оптимус Прайм, Бъмбълби и Хот Род.
  • ~ „Дюнкерк“
    Кристофър Нолан е любимият ми режисьор и всеки негов филм е събитие за мен. Като цяло не си падам по военни истории, но „Дюнкерк“, за разлика от останалите, е много личен, много човешки и лишен от патетиката, стандартна за тези сюжети – историята за оцеляването на група момчета, чиято съдба наблюдаваме върху влудяващо просторни кадри, които по куриозен начин създават усещането за клаустрофобия. „Дюнкерк“ е творба на артист, а не на занаятчия, което винаги има значение.
  • ~ „Валериан и градът на хилядите планети“
    Отидох на този филм с много резерви, тъй като не знаех какво да очаквам, но останах очарован от невероятно красивата визия. Аз съм от хората, които са израснали с „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас и ги обожавам, като за разлика от повечето зрители, предпочитам трилогията за Анакин пред тази на Люк, най-вече заради красивата визия. Поради това останах и крайно разочарован от продълженията на „Дисни“, които са сковаващо неоригинални в начина, по който имитират кадрите от старата трилогия и потискащи с налагането на съвременната политическа коректност в сюжета. „Валериан и градът на хилядите планети“ ме върна към онези „Междузвездни войни“, които аз харесвам – с невероятно красива фантазна реалност, населена от чудновати същества и с очарователни актьори в главна роля, фен съм както на Дейн ДеХаан, така и на Кара Делевин. Макар като усещане и жанр да е противоположен на „Дюнкерк“, „Валериан и градът на хилядите планети“ ми остави същото впечатление от работа на майстор, а не на занаятчия, за което свалям шапка на Люк Бесон.

– Вярваш ли, че космосът е последната граница?

– Не. Ако си спомняш финала на „Мъже в черно“, там се оказа, че цялата наша вселена е едно от безбройните топчета за игра на невъобразимо голямо извънземно дете. Това, разбира се, е проява на хумор, но ние няма как да знаем дали не е истина. Напълно е възможно цялата наша вселена да е атом в друга. Да няма край на все по-големите и невъзприемчиви размери. Като вярващ човек аз възприемам Твореца като последната граница, Онзи, който наблюдава случващото се извън него. Мисля, че само духовно може да обхванем вселенския безкрай, ако опитаме да го прекосим технологично, най-вероятно ще се задавим още в опита си да тераформираме Марс.

– Какво мислиш за кибер модификациите в човешкия организъм? Технологичният трансхуманизъм само риск ли е, или би могъл да е спасение за цивилизацията? Пак ще спомена, просто защото бях един от най-яростните критици на тези модификации, че благодарение на импланти в тялото си живея. И промених много отношението си, без да преставам да отчитам рисковете. Има ли за теб някаква граница, до която човек може да се кибер-модифицира и премине ли я, да изгуби най-скъпото от същността си?

– Смятам, че е шанс да подобрим здравето и качеството на живот на хората, който трябва да прегърнем с две ръце. Едновременно с това намирам за крайно наивни очакванията, че това може да доведе до безсмъртие тук на Земята. Оставям настрана това, че дори най-здравата технология след време се изхабява, а животът на самата ни планета, а вероятно и на Вселената, е краен. На финала на филма „Чапи“ гледах с удивление как героите се радват на това как са прехвърлили съзнанието си в други тела, при положение, че по мое впечатление те единствено превърнаха спомените си в копиран файл. Затова смятам, че кибер модификациите са шанс да спасим телата си, но за душите ще трябва да се потрудим повече.

– Технологиите вече хвърлиха във войните ни дронове. Скоро воюващите страни ще започнат да пускат едни срещу други трансформърси. Какво смяташ: войната се превръща в игра или играта става война? Като не се окопаваме, не се мушкаме с щитове, не се режем с мечове, по-малко ужасна ли ще бъде войната? Или напротив: крие по-голям риск.

– „Трансформърс“ е приказка, в която силите на доброто и на злото се борят помежду си, представена през по детски чистите фантазии за роботи, които според мен нарочно наподобяват и чисто външно идеализирания образ на рицарите. Това, което виждам като дронове и бойни роботи, ми напомня повече на картините от „Робокоп“ и „Терминатор“. Наистина в краткосрочен план човешките жертви могат да намалеят на 0.0 (както е в легендарния надпис след престрелката с полицията в „Денят на Страшния съд“), но в дългосрочен можем да се озовем в повестта „Нямам уста, че да викам“ на Харлан Елисън, и вместо Рай, да построим Ад на Земята. Даже Елън Мъск наскоро каза, че компютърно изчисление за превантивен ядрен удар може да сложи край на човешката история. Затова не бива да се предоверяваме на технологиите. Все пак и те са създадени от хора.

– Възможно ли е пътуването във времето извън изкуството?

– Мисля, че с машина няма да стане. По-скоро ще е както в „Скитникът между звездите“ на Джек Лондон, освобождаване на съзнанието от оковите на материята.

– Ако постигнем технологично безсмъртие, по-свободен ли ще бъде човек?

– Пак нещо няма да ни достига и накрая дори може да полудеем. Според мен истинското безсмъртие не може да се постигне на този свят, тъй като той целият е тленен.

– Успех в новите начинания.

– Благодаря – връщам пожеланието.

Comments

comments

Leave a comment