Вирджиния Блак: Забравили сме да живеем шарено и да се смеем

Гергана Дечева, с творчески псевдоним Вирджиния Блак, е завършила английска гимназия в Бургас, английска филология с бакалавърска степен „Английска и американска литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“.
Работила е  като преводач и преподавател по английски в Кипър, Малта, Англия и в Австрия, където в момента превежда художествена литература и преподава английски. Превела е 53 книги. Работи за издателства „Бард“ и „Егмонт България“. С Гергана Дечева разговаряме за книгата й „Къщата на светулките“ (издателство „Монт“), средствата от продажбата на която имат благотворителна цел; за децата, за живота по света и у нас, за масовата култура и за много други неща.

– Ана от „Къщата на светулките” е много интересен персонаж. С много богата сетивност и самобитна мъдрост, особено очарователен с харизма като истински човек. Има ли си реален прототип?

-Да, има. Това съм аз като дете. Бях много мълчалива и в детската градина три години не говорех. Причините са вече ясни за мен. Но тогава, като оставах сама, играех на игрите на Ана и си представях нейния свят. В него имаше само светулки и една птичка. Знаеш ли, в един момент книгата я пишеше по-скоро Ана, не аз.

– Детето, от което големият учи. Трябва ли да го търсим до себе си, в своя живот? Или по-скоро да го открием в самите себе си?

– В себе си, задължително в себе си. За да бъде цял, човек трябва да излекува детето в себе си. Дори хората с щастливо детство носят в себе си рани, нанесени им от задължителната адаптация със социалната среда. Най-големите ни травми са дълбоко бутилирани от деца.  С времето не се превръщат в отлежало вино, а в кисел оцет и когато един ден гръмнат, тогава трябва да се изправим пред демоните си и да помогнем на детето в нас. И то ще ни се отплати, ще бъдем цели и ще можем отново да обикнем себе си. Как може да обичаме друг, ако не обичаме себе си – такива, каквито сме?

– Средствата от продажбата на книгата имат благотворителна цел, разкажи по-подробно за нея.

– С парите от продажбите от първите три представяния на книгата в България успях да купя всичко нужно за първия учебен ден за децата от първи, втори, трети клас и малко за по-големите деца в Центъра за настаняване от семеен тип в Благоевград.  Последното представяне в Бургас, за чието разгласяване ми помогна и община Бургас, както и лично кметът, успях да събера средства предимно за санитарни нужди на Центъра за деца с увреждания в Бургас. Купих и три печки за по-студено време, когото парното все още не работи или има профилактика. Имат нужда от памперси. Памперсите на месец са около 600 лева. Бюджетът стига до около септември. Представянията ми в Австрия в Грац, Линц и Виена ще са за събиране на пари за памперси. Децата са от осем до осемнадесет годишни, изключително мили и препълнени с любов и благодарност. Колкото мога, каквото мога. Самата аз нямам спестени пари да купя. Но всички знаем две неща: бедните помагат и писател къща не храни 🙂 И ще продължавам да помагам. За мен не са анонимни деца, те са мои приятели.

– Наскоро си открих Академия за творческо фантазиране с една-единствена студентка и асистентка, племенницата ми Ларка, която скоро ще тръгне на училище, а книгата ти ще е едно от задължителните четива в нашата Академия. Сигурен съм, че детето ще я оцени не по-зле от мен, а за мен книгата е също толкова полезна, колкото за нея. Кои са по-скоро адресатите ти: малките или големите?

– Големите. Ние сме забравили мечтите си от детството си, забравили сме да живеем шарено, палаво, дръзко и по неутъпканите пътеки. Ние сме забравили да се смеем от сърце, загубени сме в сметки и грижи за оцеляване, а понякога детето в нас може би има най-правилото и най-лесно решение, защото ние, с натрупаните си знания, някъде по пътя сме замразили детската си мъдрост. Ако не успеем да се върнем към детето в нас, можем да изживеем тази приказност чрез децата си, но без да нагазваме с кални ботуши в детската душа, а само да я наблюдаваме и да си водим записки.

Да, книгата може би ще се хареса и на по-малки деца, защото героите са доста колоритни и смешни и има доста ситуации, които едно дете би разбрало по-добре.

– Как би нарекла възрастен, който е престанал да се учи от децата?

– Сив, объркан, изгубен.

– Какъв е животът на деца, които нямат около себе си възрастни?

– Липсата на родител води до огромни ями, нелечими травми, кошмарно настояще и трудно бъдеще. Но родител, който си е оставил детето, не заслужава да бъде в живота на това дете. И все пак се намират хора, които да ги обичат. Деца, които са останали без родител(и) поради трагични събития, се научават сами и в тяхната ранно придобита мъдрост има нещо така нежно и докосващо. И ако това дете отиде при някой роднина или в дом за сираци? Те градят огромни стени за самозащита, до тяхната душевност се стига трудно, но с любов всичко се постига. Но никой не може да измести любовта на майката, така нужна на детето. И като си помислиш колко майки пренебрегнат децата си, за да градят кариери.

– Колко време работи по „Къщата със светулките”?

– Около година, но просто защото имах малко време. Реално ми отне два месеца.

– Редактираш ли много?

– Не. В книгата съм пипала малко от първоначалния вариант, просто защото се доверявам на първия си инстинкт. А и докато пиша, никога не знам какво става после и това е най-интересното. Героите сами се развиват. Аз само ги наблюдавам, понякога – с почуда.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Да. Сънувам много, всяка вечер, и в книгата има елементи от реални сънища.

– Живееш из Европа, какво е за теб България? Знам, че въпросът е банален, донякъде нелеп. Трудно може да се отговори на него, аз лично не бих могъл. Но с две три изречения, първите неща, които са ти на сърце.

– Моят дом. Това е България за мен. Останалото е като живот под наем. В България ми е познато, уютно. Навън се свиква. Или в моя случай не се. Затова се местя често. Обичам да пътувам, да прекарвам по няколко години в някоя страна и после да се преместя. Затова е светът – да се види и да се опознае и да разбереш, че по-хубаво от дома няма. Може да не е лъскаво и наредено като в Европа, но си е мое. Наше.

– Преводач си. Професионалното ти мнение за масовата култура?

– О, тук мога да изпиша още един роман. За жалост парите са тези, които управляват културата. Произвежда се и се лансира всичко, което допада на масовия вкус. Стойностни произведения остават в забрава и се откриват след години, десетилетия, ако изобщо се открият, след като масовката е нанесла непоправими поражения. Меркантилността е първият и последният фактор в човешката деградация. Превеждам книги, в много от които има нула художествена стойност и са бестселъри заради елементарна интрига, елементарното писане и факта, че се четат от тийнейджъри до баби заради някаква не чак толкова интересна история. Хората, които нямат радост в живота, прибягват към съпреживяване на нещата, които им липсват. Колко тъжно, че дори младите търсят това съпреживяване в книга, вместо да го изживеят сами.

– А личното?

– Лично и професионално – все е едно. Само като автор, ако мога да се нарека такъв, никога няма да се продам. Едно голо достойнство ни остава, за да не пишем това, което ни казва издателят ни. Парите няма да са повече, а срамът, с който ще се гледаме в огледалото, по-голям.

– Кой от двата девиза би избрала: „По-добре човек да чете, каквото и да е, отколкото изобщо да не чете” или „По-добре човек да се занимава с нещо друго, отколкото да чете глупости.”

– Когато човек чете каквото и да е, все има шанс да изгради свой вкус, но лично аз не го правя. Когато човек си е изградил свой вкус към определен вид литература и ако няма нищо за четене под ръка, което да му харесва, по-добре да препрочита или наистина да прави нещо друго, нещо, което го радва. Но пък и често човек хваща нещо, което не му е харесало преди години и се оказва, че е дозрял. Така че, за мен и в двете становища  има по малко истина.

– Седемте автори, които най-силно са ти повлияли?

– Достоевски, Борис Виан, Чарлз Буковски, Хенри Милър, Джон Кенеди Туул, Емил Чоран, Е. Б. Уайт.

– Имаш ли нови творчески планове?

– Пиша „Къщата на дъждовете” и се надявам да излезе догодина. Книгата е продължение на „Светулките“, но в друга реалност.

– Какво е мнението ти за електронните и хартиените книги. Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Аз здраво се държа за хартиените издания и нямам електронен четец. Обичам да седна, да отворя, да усещам книгата в ръцете си. Мразя електрониката, а станахме толкова зависими от нея. За бъдещето? Страхувам се от него. Заради всички нас.

Comments

comments

Leave a comment