Кръстю Мушкаров: Най-любими са ми темите за доверието и разбирателството

mushkarov1Кръстю Мушкаров е на 47 години, живее в София. Професионално се занимава с компютри, интересува се от наука и технологии. Пише приключенски и фантастични разкази, които разпространява безплатно в интернет. Автор е на романите „Мъртва магия“ и „Сълзите на дракона“. Разговаряме с него за книгите, технологиите и живота, за неговите виждания за книгоиздаването, за съвремието и бъдещето на човека и на света.

– Романът „Сълзите на дракона” излезе наскоро, кажи няколко думи за него. Ти не издаваш често на хартия. Напротив, избягваш го, но този път си го направил. С какво „Сълзите на дракона” се различава от останалите творби?

– Сюжетът на първия ми роман – „Мъртва магия“, съчетава двата ми любими жанра – фантастика и фентъзи. После написах няколко къси научно-фантастични и фентъзи разказа, един от които беше „Сълзите на дракона“. И макар че след него продължих да пиша други разкази, така и не можах да забравя вещицата Алгира и приятеля й – дракона Риналу. Отначало слаби и уязвими, изпълнени с болка и гняв, те успяват да се доверят един на друг и заедно да оцелеят в жестокия свят. Още докато работех по историята, написах една много хубава сцена – на първия им полет заедно. И макар че не влезе в разказа, защото щеше да развали финала му, тази неизползвана сцена ме подтикна да напиша втората част от приключенията им – „Защитна магия“. После продължих да се връщам към тях, защото ми ставаха все по-близки и просто не можех да ги оставя. Постепенно светът им се разрастваше, а разказите ставаха все по-дълги и, поне според мен, все по-интересни. Вещицата и драконът си намериха приятели, но се сдобиха и с могъщи врагове, които искаха да ги разделят и унищожат. И така разказите станаха пет, а страниците – 177. Но със сигурност ще има и още.

Всичките си творби разпространявам безплатно на сайта https://deadmagica.wordpress.com/. Не пиша за пари, а за да намеря нови приятели и хора, които споделят моите ценности и моя мироглед. Но все пак се надявах да издам някой от романите си на хартия, защото много хора не могат или не искат да четат в електронен вид. Опитах с „Мъртва магия“, но не успях. По-точно – не харесах условията, които ми предложиха. Искаха от мен да платя отпечатването, а и да предоставя авторските си права за три години (т.е. да спра да разпространявам романа си безплатно). А това беше неприемливо за мен. Вече се бях примирил с електронното разпространение, защото все пак намирах читатели, които харесваха нещата ми и ме окуражаваха да продължа да пиша. И тогава случайно попаднах на Петьо Русинов и неговото издателство „ИвиПет“, които повярваха в мен и в героите ми. Те ми предложиха да отпечатат „Сълзите на дракона“ с техни средства и на техен риск. И, което е по-важно за мен – съгласиха се да продължа да го разпространявам безплатно в електронен вариант.

mushkarov2

– Споменах вече, че не издаваш често на хартия, а обичаш да пишеш. Правиш го по-интензивно и от някои приемащи се сериозно като писатели. И това дава немалко положителни резултати и в качеството на историите ти, но защо, защо само в краен случаи произведенията ти стигат до хартиен носител?

– Що се отнася до издаването на хартия, не мога да кажа много хубави неща за родното книгоиздаване. Писал съм по много пъти на много издателства – и известни, и малки. Повечето изобщо не си направиха труда да ми отговорят. Все пак съм благодарен на тези, които ми казаха, че по принцип не се занимават с фентъзи/фантастика, да опитам другаде. Но за мен това са жанровете, които обичам. Това чета и за това искам да пиша. Така стигнах до извода, че за да издадеш творбата си, трябва сам да си платиш отпечатването й. А пък тогава можеш да издадеш каквото си поискаш. Т.е. не е важно дали има какво да кажеш, а дали имаш пари, с които да го кажеш. Много бих се радвал да греша, но така виждам нещата.

– Имаш ли основни теми в творчеството ти? Забелязал съм, че проблемите на човечеството те интересуват, сериозно се отнасяш към всички предизвикателства. Кое е най-наболялото в нашето съвремие? Може ли фентъзито да бъде огледало на тази проблематика?

– Едни от най-любимите ми теми са тези за доверието и разбирателството. И двата ми романа, а и някои от разказите ми, започват със сцена, в която главните герои, изхождайки от негативния си опит, се гледат с недоверие. Едва след това успяват да го преодолеят и да видят приятел в този, когото са смятали за заплаха. Смятам, че хората твърде лесно се плашат и твърде често са склонни да реагират с насилие. Един от любимите ми цитати е една мисъл на Айзък Азимов, изречена през устата на героя му Хари Селдън: „Насилието е последното средство на некомпетентния“. Мразя насилието във всичките му форми и се опитвам да го избегна в сюжетите си. Това обаче не винаги е възможно, а и не смятам, че библейският принцип „обърни другата буза“ е работещо решение. Човек трябва да е готов да защити себе си и тези, които обича. Именно това, заради което сме готови да се жертваме, ни определя най-добре.

Като цяло съм песимист за бъдещето на света, в който живеем. Твърде бързо и безогледно го отравяме, убиваме и унищожаваме. Големите корпорации, медиите и рекламите постоянно ни карат да консумираме все повече стоки и услуги. И не се замисляме, че изразходваме огромни, но все пак – ограничени ресурси. И че в един момент те ще свършат. Не харесвам реалността, в която живеем и се опитвам да избягам от нея в по-чисти, красиви и справедливи светове. Мисля, че Добротата не е чужда на хората, че те все пак могат и трябва да се научат да поемат отговорност за своите действия. И основната роля на изкуството е именно тази – да направи своите читатели, слушатели и зрители поне малко по-добри.

– Член си на МЕНСА, в кои случаи интелектът не е решение и прибягваш до други качества на човешката същност?

– В идеалния случай преди всяко решение имаш достатъчно информация, за да направиш т.нар. „информиран избор“. Да прецениш, претеглиш и решиш. Понякога обаче нямаш достатъчно информация или пък време. Тогава се налага да разчиташ на интуицията си. Тя всъщност представлява натрупаният житейски опит, който ти подсказва какво трябва да направиш. Или пък – какво не трябва. Колкото и странно да звучи, специалистите по изкуствен интелект учат компютрите на интуиция. Използват се невронни мрежи, за да се изградят системи от правила, които да дават „правилните“ решения. Но понякога такива решения просто няма. И се налага да се избере по-малкото Зло. Това е много тежък избор, свързан с много компромиси с моралните принципи на всеки човек. И всеки такъв избор неминуемо прави човека по-лош.

– Кога пишеш?

– Пиша в свободното си време, нямам график и не си поставям срокове. Винаги нося със себе си химикал и листчета хартия, за да си записвам мисъл, идея, реплика или сцена. Често нямам търпение да завърша историята, но нещата се получават по-добре, когато не бързам. Когато се „вживея“ в дадена сцена, започвам по-добре да усещам детайлите, които липсват, за да я направят по-жива и истинска. И макар че историята е измислена, много държа на достоверността и „поверваемостта“. Понякога се налага да махна или преработя нещо, което изглежда красиво, но не се връзва с останалите неща или просто не е на място. Например, беше много съблазнително да „въоръжа“ Алгира с експлозивни стрели. Също така исках да я „обуя“ с панталони, защото никак не е лесно да се язди (пък било то и дракон), ако си с рокля. Но реших, че във времената, в които се развива действието, това би било нереалистично и недопустимо.

– Кои са авторите, повлияли ти най-силно? Седем имена.

– Айзък Азимов, Клифърд Саймък,  Артър Кларк, Рей Бредбъри, Карл Сейгън, Станислав Лем, братя Стругацки.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Не помня сънищата си. Но те определено са важни за мозъка, защото му дават възможност да организира и подреди опита, натрупан през изминалия ден. В един от разказите си – „Пробуждане“, изграждам връзка между сън и реалност. Хареса ми как се получи, но едва по-късно разбрах, че има състояние, наречено „будно сънуване“ („Lucid dreaming“). При него сънуващите осъзнават, че сънуват. Това, което смятах за своя фантазия, се оказа реалност.

– Много ли редактираш?

– Мисля, че около половината от времето ми отива за редактиране. Обикновено ми е относително лесно да напиша изречение или абзац. Понякога искам да използвам по-нестандартен изказ или интересна гледна точка. Тогава се случва едно-единствено изречение да го „въртя“ половин час и накрая да го оставя, за да се върна пак към него по-късно. Но пък когато стане както трябва, удовлетворението си струва. Понякога избързвам и пиша цели сцени, които са далече напред, или дори в края на разказа. Всъщност, финалът често е готов много преди средата. Но това води и до „брак“, до сцени, които не влизат в крайния текст, защото междувременно сюжетът се е развил в друга посока.

– Вярваш ли в бъдещето на човечеството?

– Много искам да вярвам. Ставаме все по-могъщи и имаме невероятен усет за красивото. Ако загърбим дребните си различия и заедно тръгнем напред, ще сме способни на чудеса. Ако използваме уменията и технологиите си да строим, вместо да разрушаваме, да си помагаме, вместо да се избиваме, ще станем наистина стопани на малкия ни син свят. За съжаление в момента се държим като крадци в собствения си дом. Бутаме, събаряме и горим всичко по пътя си, улисани в преследването на малки късчета безполезна хартия. Само за последните 50-ина години сме унищожили хиляди животински видове, а много повече сме докарали на ръба на оцеляването. Безсмислената ни алчност и лакомия трови и убива общия ни дом.

– В технологията или в духовното е лекарството за оцеляването му?

– Технологиите не са решение на проблема. Те са просто инструмент в ръцете ни, като ножа, например. Можем да го използваме за дърворезба или за убийство. За съжаление, технологиите винаги са се развивали по-бързо от мъдростта, необходима за тяхното правилно използване. И няма технология, с която да не е злоупотребено. Решението е в нас самите, в нашата морална преценка, в посоката, в която изберем да се развиваме като раса. Накъдето и да поемем – към съзидание или към унищожение, технологиите ще ни помогнат да стигнем там по-бързо.

– Какво мислиш за пътуването в космоса? Космосът ли е последната граница?

– Да, определено. За хубаво или за лошо, разстоянията между звездите в една галактика са невъобразими, дори и за светлината. Казвам „за добро“, защото съществува сериозна опасност да напуснем Слънчевата система не като изследователи, а като пирати, тръгнали да търсят нови звезди за плячкосване. Тогава тези разстояния могат да се окажат последната надежда за спасение на някоя миролюбива раса.

От друга страна, скоростта на светлината може би не е чак толкова непреодолима. В средата на 20-и век е наблюдаван един интересен феномен, наречен „сплетени частици“ („entangled particles“). Става дума за двойка елементарни частици (например фотони), които някак са свързани помежду си. И колкото и далече да са, си „предават“ промените в своето състояние. А това, поне теоретично, отваря доста широко вратата пред различни технологии за телепортиране и мигновения пренос на материя на произволно разстояние. Да, пътят от фотон до цял човек е огромен, но може би един ден ще можем да „копираме“ хора и да ги „изпращаме“ до други звездни системи.

– Какво мислиш за пътуването във времето? Ще бъде ли възможно някога?

– Мисля, че дори теоретично това е невъзможно. Като „вечния двигател“, например. От една страна това пътуване пряко противоречи на Закона за запазване на масата/енергията. Обектът, който пътува във времето, трябва да изчезне от тук. И да се появи някъде, или по-точно – някога. И двете неща поотделно са невъзможни. От друга страна, за разлика от пространството, времето просто не съществува. То е само „метрика“, начин за измерване и съпоставяне на скоростта, с която протичат различните процеси. И затова няма как да бъде манипулирано, разтягано, свивано, или обръщано обратно. Поне доколкото знаем, всяка ядрена реакция винаги протича за едно и също време. Времевият интервал, който наричаме „секунда“, е дефиниран като определен брой такива реакции. За да можем да управляваме времето трябва да създадем област от пространството, в която скоростта на тези реакции да е различна. А това просто не е възможно.

– Какво, освен книгите, обичаш? Що за човек е Кръстю Мушкаров?

– Много обичам загадките, проучването, приключенията. Обичам шеметните преследвания и бойните сцени, наподобяващи елегантна танцова хореография. Обичам препускащи коне с развети гриви, или делфини, носещи се със скокове по водата. Обичам гледките, разкриващи се през погледа на високо реещ се орел. Обичам да търся и да се наслаждавам на красивото. И смятам, че ако то е по-достъпно, ако може повече хора да се докоснат до него, те ще станат по-добри. А това би трябвало да е и основната цел в живота на всеки – да стане по-добър, да направи нещо за другите. Нещо, което да го надживее.

– А сега протоколният въпрос, с който завършвам всяко интервю, с теб темата се въртя около него, но все пак: Какво мислиш за електронните и хартиените книги? Какво предпочиташ, как виждаш бъдещето? 

– Още от времето на разказите, предавани от уста на уста, хората са имали нужда от носител на тези истории. С развитието на технологиите този носител е претърпял много метаморфози. Минали сме през стенни рисунки, въжета с възли, глинени плочки, папируси, или хартиени книги. Днес е електронен файл, утре ще бъде нещо друго. Това е прогрес и той не може да бъде спрян. Хартиените книги са изместили папирусовите свитъци, защото са по-удобни и леки. И въпреки носталгията, ще бъдат изместени от електронните – пак по същата причина. За мен лично електронните книги дават възможност за пряка връзка между автора и неговите читатели. Лесно и напълно безплатно може да се предостави откъс, или дори цяло произведение. Освен че създаването и разпространението им не струва нищо, електронните книги имат още няколко предимства пред хартиените. Например в тях се търси и от тях се извлича цитат много по-лесно. Актуализирането и отстраняването на грешки също е много по-лесно и отново – принципно безплатно. Не заемат никакво място и можете да вземете със себе си цели библиотеки. А ако имате достъп до интернет – дори и това не е необходимо. Цялото човешко познание, всичко, което някога е написано, един ден ще бъде достъпно онлайн. Защото то е създадено за всички хора и е безполезно, ако не стигне до тях.

Comments

comments

Leave a comment