desi

Деси Нико: Една книга живее три живота

desi2

Представяме ви Деси Нико – нейната книга „Алиса в петък вечер“, дълго очаквана, беше представена на Коледния панаир на книгата в НДК. Ето какво казва тя за себе си:
На 30 съм, завършила съм Факултета по журналистика в Софийския, сега уча режисура в НБУ. Работила съм в медии, но предпочитам да се отдам на художествено писане, творчеството ми да зависи лично от мен.

– Има един спешен въпрос, с който трябва да започна, защото касае живот и смърт. Става въпрос за благотворителната инициатива в сряда, в която участваш, за набиране на средства за животоспасяващото лечение на едно дете. Какво още ще кажеш за събитието?

– Момченцето се казва Мони, на 9 години е и има най-сладката оптимистична усмивка… Напук на тумора и на факта, че в момента не вижда. Не искам да натъжавам хората прекалено с подробности – Мони вярва, че всичко ще се оправи, аз го вярвам, нека просто всеки, който има възможност, помогне това да се случи. Благотворителното събитие ще бъде изключително приятно, аз и още трима млади автори ще четем, прекрасни вокалисти ще пеят. Няма да има вход, задължителни продажби, нищо такова. Не си позволяваме да слагаме цена на човешката доброта. Всеки ще може да допринесе с каквото може.

– Дай Боже това дете да се оправи и да порасне, дай Боже животът на всички ни продължава. Ще ми се да прочета твоя книга за него. Сюжетът ѝ да описва най-лошия и най-добрия възможен сценарий от днес насетне за детето. В уменията ти, в духа ти е да съчетаваш антагонистични алтернативи, за да създадеш една по-убедителна проекция на събитията, които ни се случват от тази, която сме свикнали да забелязваме. Така е и в „Алиса и петък вечер”. Помогна ли ти търсачката Алиса, експериментатор по душа и сърце, да откриеш някои истини и за теб самата?

desi4

– Самата реалност ги съчетава тези коренно различни алтернативи. Едни и същи събития, ситуации могат да доведат както до фатални, така и до съвсем идилични развръзки. А дори резултатът да е един и същ, личността може да го изживее по крайно неочакван за околните начин. Например, ако аз и ти сме имали подобни травматични преживявания в детството, точно този опит може да е превърнал теб в изключително силен човек, а мен – в социална развалина. Затова и смятам за излишно възпитаването на деца според строго определени схеми. Един родител никога не може да бъде сигурен как методите му, колкото и правилни да изглеждат, ще се съчетаят с всички останали фактори, изграждащи характера на хлапето. Много ми е интересна цялата тази плетеница от безброй възможности, така че „Алиса и петък вечер“ със сигурност няма да бъде последният роман, в който се опитвам да боравя с нея.

– Колко години живя с Алиса? Има ли шанс след издаването на книгата тя да те напусне, да те обсеби друг герой?

– При мен и Алиса връзката автор-герой представляваше по-скоро обратното. Аз я бях обсебила. Бях на 24, когато написах по-голямата част от книгата в първоначалния ѝ вариант. Изпитвах нужда да се отърва на хартия от себе си, от собствените си преживявания, емоции, чувства… Не позволявах на Алиса да направи дори крачка встрани от онова, което в действителност ми се е случвало, от собственото ми отношение към света. Последва дълъг период, в който не пишех, а междувременно и много се промених. И без това вече не бях същото изгубено момиче, така че при редактирането и довършването на книгата оставих Алиса да бъде повече себе си. Сега ми е по-вълнуващо да се оставям да ме обсебват герои, родени в главата ми, отколкото да вселявам себе си в персонажите.

desi

– Редактираш ли много?

– Да. Много. Според мен една книга живее три живота. Първият е, докато е съвсем твоя. Вдъхновение, пишеш задъхано, бързаш, изливаш, дори за секунда не мислиш как ще се възприеме написаното. Струва ти се, че създаваш нещо гениално. Вторият живот е по време на редактирането. Вече работиш с идеята да доставиш максимално интелектуално и емоционално удоволствие на читателя. Подсилваш сюжета, уплътняваш героите, систематизираш някои по-объркани моменти. И най-вече, съкращаваш – според мен почти всяко хубаво нещо в изкуството може да стане още по-хубаво, ако се съкрати. Третият живот на книгата е след излизане от печат. Вече не е твоя, а на хората, води си свой собствен живот. Могат да я разберат по неочаквани за теб начини.

– За мен това е философски роман. Преди всичко останало, което е. В това отношение бих те определил като постмодерен екзистенциалист. И с това определение, разбира се, да огранича във формализми живота, който кипи в страниците. Затова и го правя с уговорката, че като всяко определение, и това е съвсем условно. Героинята търси смисъл в живота, не го открива, но тя самата е смисълът; без да си го казала, читателят го възприема. С няколко думи небрежно обобщих екзистенциализма, а постмодерното е най-вече симбиозата между самоизключващи се тези. Реалността и съмнението в нея, в което – там някъде, е истината. Изобщо – четиво за мислещи хора, сериозно четиво, но въпреки това през цялото време предизвиква спонтанна усмивка, на моменти през сълзи, но все пак усмихва. Чувството за хумор е уникално. Проявяваш ли винаги такова в живота?

– Проявявам, но не винаги гласно. Понякога съм изцяло отворена към другите хора, интересно ми е да говорим на философски теми, да чоплим живота, да споря, да се съгласявям и с чужда гледна точка, да провокирам и забавлявам. Друг път нямам желание да влагам толкова енергия в общуването. В такива моменти изпитвам нужда да водя разговорите със себе си, предпочитам да бъда сама или ако съм сред хора, да слушам и наблюдавам моделите им на поведение.


desi1

– Ясно е колко много са рискували изследователите на света във времето на Великите географски открития, но какво би бил съвременният свят без тях, а и без да са си давали сметка какви последици за цяло човечество ще имат авантюрите им, са открили, преди всичко останало, себе си. Рискува ли по-малко изследовател на непознатото в своята душевност, като Алиса? Сама съзнава ли го? Винаги?

– Да се ровиш в дълбините на собствената си душевност е по-опасно от това да си пъхаш носа където и да било из външния свят. Да, той може да те убие физически: ако си изследовател на кораб, океанът може да те погълне; диваци могат да решат да те изядат; или пък може да се окажеш неудобен за властта и това да те погуби… Все чужди, външни влияния. Но единственият път към духовна смърт е да се вгледаш толкова дълбоко в себе си, че да откриеш онова, което ненавиждаш в другите хора и света като цяло. Алиса е наясно с тези рискове през цялото време, но страхът не е в състояние да я спре. За нея той е по-скоро движеща сила.

– Тя е уникална, но е и типична. Няма да се намери точно като нея – същата, но много ще се познаят в нея. Алиса не е ли състояние? Поне донякъде. Не е ли дух, който обсебва? А за да го утеши, всяка постъпва различно?

– Хубаво го казваш! И за мен Алиса е състояние. Дух, който се опитваме или не се опитваме да утешим. Това е неспокойният дух на вечно търсещия човек, който изпитва непрекъсната жажда да види още и още, да страда още и още, да постигне още малко, за да се почувства щастлив. Да пътува, да задава на себе си и на света непримиримите въпроси за смисъла. Луис Карол е превърнал името Алиса в епитом на този тип личност. Затова избрах да кръстя и моята героиня така. Да, банално е, образът на момичето от Страната на чудесата и Огледалния свят е преексплоатиран, но реших да поема този риск заради невероятната възможност, която дава името Алиса. Още от заглавието читателят знае коя и каква е неговата Алиса. И предварителната му представа никога не може да бъде твърде грешна, може само да се дообогатява чрез моето повествование.

desi3

– Ако животът ѝ бе протекъл иначе, примерно – не беше започнало съзряването ѝ от онази студентска бригада в САЩ, не беше продължила живота си в най-различни среди на столичния ъндърграунд, а в по-спокойно място и ситуация, щеше ли да бъде пак Алиса?

– Животът не тече някак си точно определено. От това какви сме ние самите, зависи по кой ръкав ще поемем и дали ще плаваме с лодка, или ще се държим като полуудавници. Именно защото е Алиса, на моята героиня ѝ е интересно да се напъха точно в тези среди, вместо да се оттегли на някой по-безопасен бряг. Целта ѝ е да утеши търсещия си дух с адреналинови приключения, за да може някой ден да оцени и Спокойствието.

– Критична е към съвременността. Вероятно и ти. В какво е надеждата?

– В глобален мащаб мисля, човечеството страда от същите болести, които от хилядолетия тровят живота му: фанатична вяра в определени религии или принадлежности, жажда за територии, влияние, подчиняване, налагане на собствените принципи. Не бих си и помислила, че точно аз сега ще измисля как да се излекува светът. За мен в XXI век няма място за ожесточено делене на такива и онакива, пътят е в умението да знаеш кой си и откъде идваш, без това непременно да те кара да не харесваш другите и да се опитваш да ги променяш. Но в човечеството са заложени определени черти, които едва ли някой ден ще ни позволят да живеем в мир. Що се отнася до съвременния човек като единица, според мен основният му проблем е, че в повечето случаи той действително има възможност сам да оформи съдбата си. Колкото и да обвинява външния свят за неуспехите си, вътрешно знае – отговорността е негова. Това го фрустрира ужасно. Една възможна надежда е способността да не се вманиачаваме прекалено в конкретни неща, да взимаме приятни елементи от най-различни посоки.

– Разкажи нещо за себе си. Любими книги, хоби, увлечения, ежедневие…

– Мога да се влюбя в книга от всякакъв жанр, стига стилът ѝ да ме докосва, да ме кара да плача, да се смея, в най-добрия случай и двете. Но най мои чувствам творби в двете крайности: цинични, като Буковски и „Естествен роман“ на Георги Господинов, например, или изящни, по детски наивно-романтични, като „Малкият принц“ на Екзюпери и книгите на Фредрик Бакман. Предпочитам да не поставям определени творби на пиедестал за вечни времена, по-скоро чета, чета, търся книгите, които са точно за мен в конкретния период от живота ми. Може след години да не ми въздействат толкова силно. Такова четиво в момента ми е „Елегантността на таралежа“ на френската писателка Мюриел Барбери. Извън литературата, мечтая да се занимавам и с режисура. Чувствам нужда да изразявам и неща, за които думите не стигат.

– Какво мислиш за електронните и хартиените книги, кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Аз все още предпочитам да чета само на хартия. Но не мога да не уважавам електронните книги – поради факта, че благодарение на електронните си четци много хора се ентусиазират да четат, дори и да са били изоставили това занимание за голям период от живота си. Прекрасно е! Вярвам, че в бъдеще масовото увлечение по изкуството няма да намалее, напротив. И тъй като толкова много е вече правено, вече видяно, ще се появяват все по-интересни форми!

Comments

comments

Leave a comment