zahariev

Калоян Захариев: Позволете да бъдете изненадани от самите себе си

zahariev

Калоян Захариев е роден на 29 януари 1987 г. в град Генерал Тошево. Отраснал е в сърцето на Добруджа. Завършил право през 2010 г. във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Като свой първи творчески успех той определя разказа „В мрака“, участвал в конкурс, организиран от Masthead studio през далечната 2007 г. Първият му роман – комичното фентъзи „Ех, магесническа му работа“, излиза през декември 2014 г. и бързо достига до широката публика. 

– Пишеш хорър, трилър, фантастика, чел съм и твой исторически разказ, а със заявката си тази година за конкурса “По стъпките на лятото” на “Буквите” (бях член на журито, категория “Проза”, и за щастие, нямаше как да го пропусна), ме просълзи. “Кръв и сол” е не просто разтърсваща историческа драма, а и дълбока философска новела. В цялото разнообразие от проза, която умееш да пишеш, имаш ли си предпочитания към конкретен жанр?

– Спокойно мога да кажа, че фентъзито ми е най-любимият жанр и през последните три-четири години не съм спрял да му се наслаждавам – и като читател, и като творец. Обичам светове и истории отвъд възприетото за нормално и обикновено. Разбира се, от време на време обичам да поразнообразявам и в такива моменти нищо не ми е чуждо – фантастиката, историческата проза, криминалетата и какво ли още не.

– ”Магесническа му работа” е фентъзи роман. Отличен беше на конкурс и издаден на електронен носител. Кажи няколко думи – за романа, за конкурса.

– Конкурсът се организира от издателство „MBG Books“, специализирало се в издаването на изцяло фентъзи литература. Има две издания, надявам се само засега, бял свят видяха и няколко прекрасни фентъзи романа, дело на български творци. Тук е мястото да споменем „Приказка за магьосници, физици и дракон“ на Геновева Детелинова и „Песни за Отвъд“ на Радостин Нанов – все млади и изненадващо добри автори, които доказват, че качественото българското фентъзи е нещо повече от далечна фантазия.
„Магесническа му работа“ е случаен и напълно неочакван продукт от един разказ, излязъл от контрол. Забавното е, че ми се искаше да е със силни елементи от българския фолклор. Проучването по този въпрос обаче се оказа убийствено откъм време и усилия, затова се отказах и писах за това, което знаех, без да съм сигурен доколко си кореспондира с дебелите и скучни учебници на фолклорна тема. Крайният резултат изненада и мен самия и в крайна сметка ми помогна да оформя подход към писането, който използвам и до днес, а именно: ако не знаеш нещо, измисли си го.
„Магесническа му работа“ успя да грабне вниманието на момчетата и момичетата от „Човешка библиотека“, с чиито усилия видя живот в електронен формат. Първи роман, първи успех. Не е зле, нали?

zahariev2

– Сюжетите ти са не само грабващи, но и много добре разработени. Процес ли е идеята, или внезапно творческо озарение?

– По-скоро внезапно озарение, примесено с щипка творческа лудост. Идеите за сюжет имат навика да ми хрумват внезапно. Често пъти минават дни и седмици, в които искам да напиша нещо, но идеята отказва да дойде. Докато в един миг, без да се вълнува от това къде съм и какво правя, тя връхлита. Сядам пред компютъра, няколко часа бясно писане и историята вече е оформена. Трябва само да поизгладя ръбовете с малко размисъл и планиране и… ами… готово.

– В “Обикновеното лице на злото” направи своето, за да изкупиш греха, който има изобщо изкуството към човечеството. Отдавна е създаден стереотипът да възприемаме злото като драстично грозно, очебийно, забележимо или бляскаво, жестоко в красотата си. Дори в библейските филми сатаната е представен като звяр и обратно – чрез известни със завидната си визия актьори. В библейския контекст, разбира се, това има някакъв смисъл, но в реалността злото не е нито толкова красиво, нито толкова грозно, а това го прави много по-опасно. Стереотипите в изкуството ни пречат да възприемем тази проста истина. Има ли някои други стереотипи днес в съвременната масова култура, които създават подобни заблуди и които атакуваш с творбите си?

– Никога не съм си поставял за цел да бъда от актуалните автори, които стискат за врата нещо обществено-крещящо и като някакви крайно гротески творчески вампири смучат от него слава или поне се опитват. Има и такива пишещи колеги и често ги виждаме в телевизионни студия или четем за тях във вестници и списания. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно и жалко. Пиша за онова, което харесвам, което ми допада, онова, което разбирам и което мога да покажа на другите. Надали някога ще седна да пиша сърцераздирателна история за манекенка, продукт на пластични операции и перманентен глад, която се опитва да пробие в музикалната среда, използвайки тялото си, мачкайки безскрупулно конкуренцията, дрогирайки се, пиейки и т.н, и т.н. Да, звучи много актуално, много интригуващо за широката публика, закърмена с подобни глупости. Тези неща ги оставям на горепосочените колеги.
И да, не мога да скрия, че чудовищата в човешка кожа ме интригуват. Психологията във всички ѝ форми е безкрайно интересна и ужасно неточна неука, като предполагам, че второто е причина за първото. Винаги ме е вълнувала онази тъмна част от съзнанието на човек. Онова, което прави лошия лош. Какво ги мотивира, какво ги кара да „правят“ злото, какво печелят от това. Искам да разбера какво е онова грозно, уродливо демонче, което живее в душата им и да го покажа на хората – дотолкова, доколкото самия аз го разбирам.

zahariev3

– Характерно за теб е да описваш ситуации, от които читателят го побиват тръпки, но докато се ужасява, може и да се тресе от смях или най-малкото да се усмихва. Черното чувство за хумор е дарба. Проявяваш ли го в живота?

– То е неделима част от мен и не пропускам възможност да го демонстрирам, което обяснява и честите странни погледи от колеги и приятели. Но, хей, иначе животът би бил толкова скучен.

– Кои са любимите ти автори в световната литература?

– Обожавам Ърнест Хемингуей и Джек Лондон, на които съм изчел всичко издадено в България. Не мога да не отбележа и страхотните Стивън Кинг и Александър Бушков, както и твореца на ужасяващи и същевременно невероятни светове Дмитрий Глуховски. Към плеядата невероятни творци, които не спират да ме радват, трябва да добавим Реймънд Чандлър, Джордж Р.Р. Мартин и Крис Бънч.

– А в родната?

– От класиците съм запленен от Цончо Родев, Антон Дончев и Димитър Талев. Изключителни творци, чиито произведения не са станали по-малко интригуващи с времето. От съвременните спокойно мога да каза, че чета с несъкрушимо удоволствие Михаил Вешим, Елена Павлова и Николай Пенчев. Не мога да скрия и приятната изненада от младите български автори, за тези които тепърва ще чуваме по един или друг повод – Димитър Запрянов, Геновева Детелинова, Валентин Попов, Гери Йо, Радостина Нанов. Убеден съм, че ще продължа да откривам още и още български таланти, които заслужават техните книги да бъдат прочетени и харесани.

– Над коя от книгите най-дълго работи?

– „Обикновеното лице на злото“ ми отне най-много време. Почти цяла година писане и една мащабна редакция, която много промени романа. Усилията обаче си струваха. Получи се хубава история.

– Отличен си в множество конкурси, кой беше най-важният за теб?

– Безспорно първият конкурс за фентъзи роман на MBG books, заради който на бял свят се появи „Магесническа му работа“. Той ми доказа, че съм творец, който все пак може да напише роман, достатъчно добър, за да бъде издаден. Вля ми много кураж, от който имах наистина голяма нужда. Освен това доведе до едно сериозно развитие на света, в който се развива действието на „Магесническа му работа“, като в крайна сметка написах още пет романа за Долната земя и в момента работя по шестия.

– А сега за обикновеното лице на автора. Нещо, което няма как да знаем от книгите му. Какъв е Калоян Захариев в ежедневието? Извън книгите какво обича да прави, какво никак не обича да прави?

– Извън писането съм освежаващо скучен човек. През свободното си време обожавам да играя компютърни игри и да гледам анимета. По образование съм юрист и работя като такъв. Като студент мразех специалността си (какво да кажа – противоречива личност съм си), но с годините професионален опит съм развил някакъв стокхолмски синдром към него и не мога да си се представя да се занимавам с друго. След две-три десетилетия може би ще започна дори да го харесвам. Разнообразявам времето си с правене на музика и игри за Android… почти ми се получава.

– Какво е за теб истината? В три думи.

– Мога и с една – цел.

– Какво е за теб свободата? В три думи.

– Тук също мога с една – всичко.

– Останал съм с впечатлението, че основната тема при теб е човещината. Какво е за теб тя? В три думи.

– Интригуваща. Недостижима… блян.

– Героите ти са дръзки, донякъде индивидуалисти. Смели, често греховни, но по своему добродетелни (изключвам злодеите). До колко характерът на автора се отразява в героите, е сложен въпрос, но виждаш ли понякога себе си в тях? Случва ли ти се да се уловиш, че си правил несъзнателно свой автопортрет или си описал някои свои черти?

– О, въобще не е несъзнателно. Умишлено влагам по нещо от себе си във всеки главен герой. Това му е хубавото да си писател. Ти си богът на една малка вселена. Творецът. Великият и всемогъщият. Защо да не си поиграеш и не увековечиш самия себе си? И не само себе си имам навика да пресъздавам. Като прототипи на героите ми почти неизменно служат мои приятели, често без тяхното позволение или изричното им мърморене на тема „ама аз не ща“. От една страна е наистина забавно, но от друга е доста практично. Изграждането на пълнокръвен, жив образ е трудно дори за опитен творец. Използването на „жив“ човек като прото-образ спестява много усилия. Пък и срещите с приятели стават доста по-интересни, а темите за разговори – още по-разнообразни. (Спокойно, Стач, в този роман не планирам да те убивам, въпреки че съм изкушен.)

– Кое в масовата култура най те дразни?

– Именно нейната масовост. Музика, филми, „звезди“ и дори книги… не можеш да се отърсиш от грозното усещане, че всичко е направено на конвейер, като просто са сложени нови етикети. Досадно е. Човекът все повече се превръща в любопитна сврачка – лъскавото и блестящото го привлича, без да се вълнува какво всъщност представлява.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Да. Сънищата ми са странни. Понякога ми се е случвало да опиша цели сцени благодарение на нещо безкрайно шантаво, което съм сънувал. Имена на герои, места, ситуации. Затова понякога, когато се събудя записвам съня си. В такива моменти се получават наистина интересни неща. Смущаващи. Неочаквано, на моменти дори леко зловещи. Странно нещо е човешкото подсъзнание.

– Много ли редактираш?

– За щастие – не. С времето успях да си изградя навика да редактирам в хода на самото писане. Но за мен тя никога не е била някакъв проблем. На редакцията не бива да се гледа както на демон, който наднича над рамото на двореца. Тя е по-скоро онова дребничко ангелче-пазителче, което търпеливо чака своя миг, за да направи творбата още по-добра.

– Какво ще пожелаеш на читателите си?

– Четете и се забавлявайте. Дайте си шанс и опознайте онова, което досега не сте докосвали, което смятате за необичайно и дори странно. Не бъдете скучни, позволете да бъдете изненадани от самите себе си.

– Какво мислиш за електронните и хартиените издания? Кое предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Аз лично не мога да разбера защо хората трябва да избират между двете. За мен те са отличен екип. Имам електронен четец, който винаги нося със себе си. У дома пък ме чака купчинка старомодни хартиени книги за четене. Някои произведения трудно се намират на хартия, докато други издания ги няма в електронен формат. Има моменти, в които не съм сигурен дали си струва да купувам хартиено издание, защото не познавам автора, затова правя пробно „електронно“ кръгче. Друг път ми се иска да притежавам самата хартиена книга. Когато пътувам, ми е трудно да нося раница с книги, а електронният четец е толкова компактен.
Наистина, пред мен никога не е била дилемата четец или хартия. Да, беше ми трудно да си купя първия четец, воден от убеждението, че традиционното издание е най-добро, но предразсъдъците вече ги няма. Сега ги съчетавам перфектно.
Бъдещето го виждам не по-различно от това, което е днес – електронни и хартиени издания рамо до рамо, готови да отговарят на вкуса на всеки читател. Хубаво е човек да има избор, нека му го дадем, без да го сочим с пръст и обвиняваме, че е или старомоден, или модерен еретик.

Comments

comments

Leave a comment