lubara5

Любомир Николов: На високото само пътят пред теб има значение

lubara5

Любомир Пламенов Николов е роден на 05.01.1952 г. в София. През 1977 г. завършва ВИСИ – специалност Промишлено и гражданско строителство. От 1982 година до сега живее във Велико Търново. От 1992 г. не работи по специалността си. Имал е еднолична фирма, работил е като търговски представител на две места, от години е на свободна практика. Негови разкази са публикувани в списания “Пламък” и ”Кула”, и във вестниците ”Искра”, ”Борба”, ”Янтра-днес”, „Дума”. Два негови разказа са излъчвани по Инфо радио. Разказът „Дом за светли души” бе излъчен по Радио „Христо Ботев” преди десетина дни. В края на 2009 г. издава сборника с разкази ”Лодки през зимата”, а в края на 2013 г. – “Дом за светли души”. Личният му блог е lubopnikolov.blogspot.com.

lodki

– Един спомен от премиерата на книгата ти „Лодки през зимата”. След нея с един човек, с когото не сме си особено симпатични, и с няколко общи приятели седнахме в едно барче наблизо. Говорихме за много неща, забравили враждебните си чувства. Естествено стана въпрос и за теб, той с уважение те нарече: „Много земен човек!”, същото си мисля и аз. Тук с него нямаме спор. А ти? Сам определяш ли се като земен?

За мен да си земен човек, значи да си разумно практичен. Аз не съм такъв. По-скоро съм естествен и открит. Малко шашав, малко нестандартен, понякога и наивен. Както съм написал преди осем години: „Какво повече мога да искам от живота? Да мога да се катеря из Стара планина, да се радвам на вятъра, на мириса на мащерката и цвета на кантариона, да пия студена бира на 2000 метра височина, сетивата ми да имат своята чувствителност и да си казвам, все пак съм късметлия. Може да не съм толкова, но е хубаво да си заблуден малко в това чувство, дори малко наивност не е излишна.”

– Рисунъкът ти е реалистичен, не само ти, героите ти са земни и въпреки това винаги се улавя някакво магическо чувство – това са непознатите страни на човешката душевност, които се проявяват дори в най-познатите ни ситуации. Обичаш човешкото, човещината, но какво не харесваш у човека?

Преди всичко незачитането на чуждото мнение и демонстрирането на високо самочувствие. Също притворството, което винаги е съпътствано с неискреност.

lubara2-1
„Созопол, когато бях на двадесет и пет…“


– Кои са нещата, които най-много се измениха в последните десетилетия и тази промяна не ти допада?

Винаги съм казвал, че застрояването на нашето Черноморие е болната ми тема. Това най-вече си личи от тази част от моя „ Летен спомен”.

„… По това време, в края на август 97-ма бях в хотел „Смокините“, над Каваците. Не беше зле. Пясъкът гладък, чист и още топъл. Морето синьо, медузите не даваха знак, че са живи. Бялото вино вечер беше студено. Имаше едно капанче, ”Барабското” го бях кръстил. На северния край на плажа, на едни дървени скари се беше разпростряло. Вечер вълните шумяха, светлините на хоризонта говореха за закъснелите рибари, вятърът навяваше дъха на узрелите смокини, които късах сутрин. Това, че созополските лелки добре ги продаваха, ме караше да приспадам кило на ден от цената на нощувката. Синът ми щеше да започва следването си в Университета, жена ми все още се надяваше, че бизнесът ми може да литне нагоре. И да станем богати.
Понякога ходехме пеш до Созопол, почти винаги. Когато се свечеряваше изкачвахме големия баир и пред нас лъсваха белите зайчета на вълните, разбиващи се в широкия бряг на Харманите. Нямаше ги хотелите, които сега са нацвъкани през шосето. Лозята от ляво, морето от дясно, Старият Созопол направо. Просто и ясно. Единственият въпрос, който стоеше беше какво да бъде, бяло вино или бира. Малко сложен въпрос, но винаги бяхме единни в избора си. Църквата в центъра на малкия парк, художествената открита галерия с картините, изложени до полунощ. Къщата на баба Денка, в която бяхме на почивка, когато синът ни беше на десет, най-загубената в Стария град, но скъпа със спомена за младостта ни. Летният театър с Аполонията и кръчмата „Стела“, сякаш кръстена на жена ми.
Беше вълнуващо лесно и прекрасно.”

– Обичаш природата, върховете, преходите. Изпитанията, на които подлагаш тялото, за да проявиш силата на духа, или природната красота е онова, което те привлича?

Може би от двете по равно. Но все пак с предимство за красотите, които там горе, са величествени. Имам един приятел от детските години, до скоро блъскаше железа в душни тренировъчни зали, където много по-млади от него хора едва ли не му се възхищавали. Не го разбирам. „Излез навън, качи се поне на Витоша, направи тринадесет часа ходене из Стара планина или Пирин, и тогава ме се обади”, така винаги съм му казвал.

lubara1

„Под връх Купена, лятото на 2006-та. След този преход
нещо се чалнах и прописах.“


– За теб какви са приликите между туризма и литературата?

Много нестандартен въпрос ми задаваш. Мисля, че единствената прилика се намира в края на прехода или на написания разказ. Някак си се отделил от себе си, главата ти е замаяна, колената ти треперят, но чувството в душата е неповторимо. И неописуемо, затова не мога да кажа нищо повече.

– Би ли избягал от света в едно от двете? Да речем, решени са всичките ти проблеми, които те свързват с цивилизацията. Можеш да избираш между нея – цивилизацията, с най-красивите кътчета на планетата, и в същото време си изпълнен с вдъхновение – имаш силата и енергията да пишеш без да спреш, но трябва да се дистанцираш от всичко и всички, за да имаш времето…

Въпросът ти е много далеч от моето ежедневие. Искам по-често да бъда в планината. Но това е трудно осъществимо, няма да изброявам причините…Те са прозаични. Затова, доволен съм и на това, което имам. След месец отново ще бъда в Централна Стара планина, която е любимата ми. Където на високото само пътят пред теб има значение. Не колко пари и имоти имаш, млад ли си или вече си превалил баира, колко книги си написал и колко често те канят в медийното пространство. Значение има само това, което в момента е пред очите ти, една неземна красота, която си е на нашата, българска земя!

– Кое най-силно те вдъхновява?

Ще ти отговоря отново с цитат, той е от предговора на първата ми книга.

„Защото една среща, един поглед или дъха на вятъра, бягащ по брега на морето или горе в планината, това може да го носиш години в себе си. И когато започнеш да омотаваш думите около събитията, които са станали за миг или понякога за половин живот, тогава се раждат истории.”

– Кое не ти харесва в литературния живот?

Медийното въздигане на гребена на вълната на определени автори. Преди осем години кандидатствах за сценарист в Националната телевизия. Тогава бях предложил в предаването, което предстоеше да се излъчва всяка седмица, да се представят повече непознати имена, които творят литература, достъпът до тях не е проблем. Това предложение, разбира се, не беше прието с ентусиазъм…

lubara3

Преди три години, на чаша вино след представянето на
„Дом за светли души“


– Вярваш ли в настоящето?

Мога да кажа кратко, не се оплаквам. Някои мои приятели отдавна не са сред нас…

– А в бъдещето?

Ех, тези цитати… „Та Пламене, сине, имам две желания. Ако стигна седемдесет, да се качим с теб до връх Вихрен. За тогава ще си купя нова наколенка, тази, която сега слагам, няма да издържи до тогава.

Но имам още едно желание, по-амбициозно.

Ако стигна осемдесет, да се качим на връх Мусала, и то да сме вече трима. Аз един старчок, ти един мъж малко над петдесетте, и един младеж, той ще бъде тогава на двадесет и две. Никола  моят внук, твоят син. По пътя ще почиваме, но ще бъдем устремени само нагоре, покрай Леденото езеро, покрай камънаците и под облаците, които ще са свидетели на моето щастливо изкачване.”

– Искам внимателно да избереш седем заглавия от твои творби. Най-скъпите ти.

Няма да ми е трудно. Започвам с първия истински мой разказ, който написах преди почти десет години Смокиновото дърво. 2. Дом за светли души – това заглавие дадох на втората си книга. 3. Пясъчните лилии на лунния бряг. 4. Монах Селестиян. 5. Старата къща. 6. Вино от баберка, като кръв тъмночервено. 7. Песента на старата латерна.

Това са разкази, в които всичко е измислено. Единствено в „ Старата къща” съм се опрял на скъпото за мен лято в Созопол, преди много години…

– А сега заглавията на седем книги от световната литература, които най-силно са ти въздействали.

Започнах да чета и пиша много рано, дори нямах пет години. Дядо ми беше тогава млад пенсиониран учител, с брат ми, който е по-голям, му дължим любовта си към словото и книгите. Но най-силно впечатление са ми направили книги, които прочетох, когато бях на възрастта на главните герои. Холдън от „ Спасителят в ръжта” и Реймънд от „ Златният храм”. На трето място са разказите на Дж. Селинджър „Очите ми зелени, устата ми хубава”. Все си мисля, че преди петдесет години първото издание на български език беше това, а не „Устата ми хубава, очите ми зелени”. Въздействието на тези три книги мога да сравня с летен гръм сред необятна планинска шир. Следват „Марсиански хроники” на Рей Бредбъри, брат ми ми подари тази книга за рождения ден, преди… точно петдесет години. Все още си я пазя. На пето място поставям „Един ден на Иван Денисович”, прочетох я много отдавна, преди цензурата у нас да я изземе от всички библиотеки. Никога до тогава не бях се замислял колко малък и нищожен, дори в собствените си очи, може да бъде човек. „Дон Кихот” на Сервантес ме караше да се просълзявам, съчувствайки на този смешен и наивен мечтател в неговите винаги загубени битки. На последното място поставям „Старецът и морето”, скоро я прочетох отново. Не съм забравил как преди много години, още не бях чел книгата, баща ми заведе цялото ни семейство на едноименния филм. „Е, какъв извод си направихте”, попита ни след прожекцията. Майка ми мълчеше, аз разсмях баща си, като казах, че съм разбрал какви големи риби има в океана. Брат ми, като по-голям, спомена за човешкия несломим дух и така ни отсрами.

– И седем любими книги от българската литература. За предпочитане съвременни, може и да не са медийно бомбастични заглавия и да са малко познати на родния ни читател, но да си заслужават, според теб.

  1. Започвам с Недялко Йорданов „118 песни”
  2. Деян Енев с „Внукът на Хемингуей”
  3. Деян Енев с „Българчето от Аляска”
  4. Михаил Вешим със „Стари хипари”
  5. Мирослав Пенков с „На изток от запада”
  6. Захари Карабашлиев с „Кратка история на самолета”
  7. Стефан Бонев, за съжаление отишъл си така рано, с „Пред прага на храма”

– Обикновено въпроса задавам на фантастите, но знаеш мнението ми за творчеството ти, казах го и нагоре; без фантастични елементи има нещо чудато, за това те и питам: Вдъхновявал ли те е сън?

Не. Понякога в съня си си казвам, тази сънуваната история е толкова чудесна, но на сутринта дори не си я спомням.

– Кои са най-важните за теб житейски ценности?

Да си честен, почтен и да се стремиш да радваш най-близките си хора, до колкото можеш. И да ги обичаш.

– Кое не ти харесва в масовата култура?

Е, не искам да захващам тази тема. Ако погледнем телевизионните предавания, различните реалити и участващите в тях, до втръсване на зрителя лица…

– Кое не ти харесва в съвременната българска литература?

Не ми харесва понякога грубия и безпардонен език на водещите имена в нашата литература. Животът е твърде прозаичен и дори жесток, за да го отразяваме едно към едно в написаното. За мен книгите трябва да ни правят по-добри, колкото и тези думи да са клиширани. Нека да има повече поезия в прозата, а в поезията да я няма онази проза, която всички виждаме в ежедневието си.

– Мнението ти за електронните и хартиените издания. Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

Тук съм неподготвен. Не познавам възможността на електронните издания. Но съм участвал, а и продължавам, в някои известни литературни сайта. По този начин съм се запознал с много хора, обичащи литературата. И тези срещи са ми донесли само добри емоции. Такъв си ти, Стефане. Беше удоволствие да отговоря на въпросите ти. Защото в тях усещам личното ти отношение към мен и одобрението към това, което пиша. А това става, когато имам вдъхновение. Днес нещо ми пробягва в мислите, някакво чувство може би, или някакъв спомен изскача внезапно. Сядам, пиша и никога не коригирам написаното. Каквото се получи, това е.
За оказаното ми внимание, силно ти благодаря!

Comments

comments

Leave a comment