miroslav1-1

Мирослав Петров: Как е възможно всеки да върви, забол нос в някаква плоска кутийка?!

miroslav1-1

Мирослав Петров е роден през 1978 г. в Русе, семеен. Завършва магистърска степен по Счетоводство и контрол, понастоящем разработва докторска дисертация в областта на икономиката към Русенски Университет. Настояща месоработа: ЦПЗ – Русе – ЕООД, служител статистик към административното звено.

Твори от 2000 г. Писател-любител и сценарист на комикси. Любим жанр, предимно „Фентъзи“. Освен приказните истории, експериментира и непрекъснато си поставя сам „литературни предизвикателства“ в различни области – крими, уестърн, приключенски.

Обича пътуванията, историческите възстановки и приключенията – не само литературните, а истинските, които оставят дълбоки спомени в сърцето и душата. Фен на хубавата рок и хеви-метъл музика. Обича да слуша любимите си състави, докато пише.

– Не знам дали сам си даваш сметка, най-вероятно не, но си една от колоритните личности в новата българска литература: уж не следя, а сам си нямам представа колко не знам за теб. Знам за книги, знам за комикси с продължения, но знам също, че и нещо ми се губи. Представи накратко всяка от реализираните си творби.

– Здравей, и първо благодаря за възможността, която ми предоставяш да дам това интервю.
Досега определено не ме бяха определяли като колоритна личност, но пък отстрани нещата явно изглеждат по-друг начин.
Да, занимавам се с писане на художествени произведения и с комикси – една много забавна, но в същото време изискваща много енергия и внимание задача. Да се направи хубав сценарий за комикс е почти като да се измисли такъв за филм. Още по-важното е да се намерят и правилните хора, които да уловят духа на историята и да я нарисуват, както аз, сценаристът, я виждам през моите очи.
В студиото за комикси, към което някога бях започнал работа като сценарист, през 2006-а се запознах с талантливия художник, и впоследствие превърнал се в един от най-добрите ми приятели Веселин Чакъров от Варна.
С него имаме реализирани в екип комикс проектите „Румена войвода“ – 26 страници, графичната комикс-новела „Шино“ – 88 страници, разказваща история за средновековна Япония и два враждуващи рода; графичната комикс новела „Катана и пиратите от лунното езеро“ – 46 страници – завършена тази година и очакваща своята поява на бял свят, надявам се, през 2017 г.

miroslav

Писал съм сценарии и за други реализирани комикси като „Нечиста кръв“ – поредица от 4 самостоятелни книжки, за комиксите „Хайдут Велко“ и „Вълчан войвода“, и още няколко по кратки комиксови епизода. Това са завършените неща и видели бял свят под една или друга форма.

dasterqta-na-oganq

Книжното ми творчество – реализирано и издадено, в момента се изчерпва само с един фентъзи роман – „Дъщерята на огъня“, издаден през далечната 2005 г. , включването ми в сборниците на българското фентъзи „Звяр незнаен“ и „Мечове в морето“ и няколко публикувани разкази, последните от които на страниците на регионалния вестник за североизточна България „Форум“. Няма да се спирам по отделно на всяко едно от тях, тъй като трябва да напиша с моята словоохотливост цял роман, ще кажа само, че тепърва започвам да реализирам в книжен вариант художествените си произведения – романи и разкази.

zvqr-mechove

– А сега за последната, тази, която току-що завърши и ще очакваме издаването й, с която привлече вниманието ми сутринта и ме накара импулсивно да те потърся за интервю.

– Тук ще направя малко уточнение. „Случаите на ченгето-трол“, с която привлякох вниманието ти, още не е съвсем завършена, въпреки 140-те написани за месец и половина страници. Там ще има още малко, защото, както обичам да казвам често, героят има още какво да ми разкаже.

Но книга  скоро ще има. Става дума за проекта, който бях започнал миналата година и тази ще види бял свят. Тя се нарича „Сказание за железноръкия воин“ – една история с главен герой български багаин, развиваща се на фона на Първото българско царство след издигането на Плиска за столица и вплитаща в себе си история, мистика и фантазия. Книгата носи в себе си много приключенски дух и е с авторска корица и илюстрации, направени от Веселин Чакъров. Надявам се те да я направят още по-привлекателна за читателите и те да почувстват духа на епохата и историята освен чрез писаното слово, и чрез картините в нея. Ако трябва да я определя като жанр, бих използвал думата „историческо фентъзи“, защото е на границата между историята и фантазията.

– В творбите ти има много приключения. Вероятно си обичал да живееш чрез въображението си в тях още в най-ранна юношеска възраст. Кои автори и творби най-силно са ти въздействали, грабнали са сърцето ти и разбунили фантазията ти?

– Всъщност, още от детството. Няма дете, което да не харесва приключенията и пътешествията до знайни и незнайни приказни земи. Като се почне с приказките, мине се през прекрасни книги като „Пипи дългото чорапче“, „Малкият принц“, и се стигне до вълнуващите романи, отвеждащи ни до далечни страни, на Емилио Салгари, Рафаел Сабатини, Карл Май, Робърт Луис Стивънсън, Жул Верн и още много други. И не би могло да бъде другояче. Във времето, в което аз съм израснал, се четеше много и книгите, особено редките, бяха търсени, пазени, разменяни срещу сериозни обещания. Още си спомням как убедих един приятел – съученик да ми даде да прочета романа „Шогун“ – едно много старо издание, в един единствен том. Книгата си беше истинско съкровище, защото по него време се намираше трудно. Сигурно съм го убеждавал поне година и накрая я получих, като докато я четох, му дадох отчасти като залог, отчасти за да се радва и той, един пистолет-реплика в реални размери на истински хайдушки пистолет, който и до ден днешен се  пази някъде. Въпросното оръжие издаваше много внушителен звук когато изщракаше петлето, на което се сложеше барут от кибритена клечка.

Аз също съм треперил над книги, като например едно луксозно издание на „Тримата мускетари“ със златни букви и чудесни илюстрации, което напускаше дома ми само за най-верни приятели.

– Пълноценен ли е животът без полет на въображението. Как виждаш това от страни?

– Категорично не. Поне за мен. Въображението ни дава възможност да запазим младежкия дух в себе си, по-лесно да преминаваме през изпитанията, да оставаме деца. Благодарение на въображението си на моменти аз вкъщи съм и по-голямо дете от сина ми, особено като тръгна да разказвам и измислям приказки преди сън, или пък като конструираме разни неща и се занимаваме с играчките му. Именно въображението ни дава сили и се превръща в спасителното островче, на което да се оттеглим, когато ежедневието с неговите проблеми и сивота заплашва да ни погълне.

– И сега за бита ти, за твоя живот без творческата му страна, без литература. Що за човек си, с няколко изречения да се опишеш.

– Ами нормален човек съм, работещ. Имам семейство, две котки. Работя като икономист и понастоящем пиша докторска дисертация по икономика. Освен писането, обичам много пътешествията и разходките сред природата когато се отвори възможност. Понякога ми се е случвало дори и само при един почивен ден просто да не си остана вкъщи и да поема нанякъде. Не обичам излишно да стоя пред телевизора, въпреки че харесвам киното, и когато има заслужаващи вниманието си филми, ходя и ги гледам. Работата и ангажиментите ми поглъщат голяма част от времето, поради което в последните години нямам толкова време, колкото ми се иска, за четене на книги. Ако намирам такова, то е да пиша основно. Но пък ако трябва да използвам един икономически израз – такава е „цената на избора“. Времето на човек е ограничено и понякога волно или неволно трябва да се поставят приоритети.

– Обичаш възстановките. Приемаш историята от сърце. Вживяваш се в отдавна отминалото, ако примерно живееше в античността и някакъв бъг във времето те беше изхвърлил днес, кое най-силно би те озадачило?

– Така е, историята винаги ме е вълнувала и привличала. Заради неопределеността, заради тръпката, която носи в себе си, и кой знае, може би защото в нея някои неща са били малко по-прости и ясни. И най-вече, защото хората са вярвали и спазвали определени ценности, които днес, в съвременното електронно поколение са се изгубили и размили.

Ако бях човек от античността и попаднех в сегашното време, какво би ме озадачило ли – ами как е възможно всеки да върви, забол нос в някаква плоска кутийка, и защо хората не се виждат, а дори и за обикновено кафе се налага да пишат с часове в чата. Имам предвид изкривените представи за общуването, съпоставяйки го и с моите наблюдения в детството. Тогава, като ти трябваше някой, просто отиваш на вратата и звъниш. В редки случаи се ползваше телефон. А сега – чат, чат, непрекъснато писане в месинджърите, по-малките са като залепнали и всеки споделя „велики“ статуси, които после следи с нетърпение колко хора са му ги лайкнали. Един античен човек със сигурност би бил озадачен защо хората просто не си говорят.

– А ако имаше машина на времето, коя е първата епоха, в която би се отбил?

– Златните години на пиратството в Карибско море. Винаги съм харесвал приключенията и разказите за морски пътешествия, битки, съкровища, за подвизите на личности като Хенри Морган, Тийч Черната Брада, Капитан Кид. Бих искал, ако съществува машина на времето, да се озова в Тортуга и Ямайка и да видя що е то пиратски живот .

– Всеки исторически урок е безценен, никой не бива да се забравя, но все пак забравяме, дори често повтаряме историческите грешки като фарс. Забелязваш ли днес да се повтаря някоя конкретна?

– Може би една единствена, съществуваща от зората на времето. Нездравият стремеж за власт и световна хегемония на една раса или един народ. Всички народи и владетели, които са опитвали да постигнат това, неминуемо са стигали до крах, и онова, което уж са съградили, е изгаряло в пожарищата на войни, бунтове и революции.  Тъжната истина е, че никой не може да притежава абсолютна власт над целия свят, опитите да се постигне това ще е гибелно за него.

– А коя историческа грешка, ако повторим, ще е гибелна за човечеството?

– Човешката алчност и жажда да се притежава повече, отколкото е нужно за нормално съществуване.

– Вдъхновява те митологията, ако можеше да попаднеш в мит и да избереш един митологичен приятел, с когото да споделите приключенията си нататък, кой щеше да е той.

– Може би феникс – защото са мъдри, вечни и огнени, носещи в себе си живота и знанието за света.

– Задавам въпроса на всеки фантаст: вдъхновявал ли те е сън?

– Сънищата си рядко помня, но се е случвало да се събудя с усещането за нещо особено вълнуващо, което съм сънувал, което след това е отприщвало творческото вдъхновение. В самия процес на писане понякога се е появявало така нареченото „творческо дежа-вю“,  т.е. имал съм усещане на моменти, като пиша, че определени откъси като че ли са се появявали в съня.

– Ако трябваше да прекараш живота си в самота, но имаш право на седем книги, кои би избрал?

– На този въпрос не бих могъл да дам еднозначен отговор. Може би защото тепърва има книги, които да чета и откривам, а и също така защото не съм от хората, които харесват самотата. Пък и седем книги са твърде малко за цял живот на самотен остров.

– Литературата е за теб… (в три думи)?

– Изкуство, призвание, болест.

– Истината е за теб…  (в три думи)?

– Истината е истина…

– Щастието е за теб… (в три думи)?

– Здраве, сигурност, семейство.

– Пречка за писане ли са или вдъхновение житейските изпитания?

– Това зависи от самия човек/автор. С житейските изпитания – неволи и проблеми, и радостите на живота се сблъскваме непрекъснато. Понякога има баланс, понякога няма. Често те влияят върху писането негативно, друг път дават тласък на писателя да преоткрие себе си и да напише най-хубавите си книги. Всеки е различен. И всеки решава по своему какви емоции би искал да изрази с историите, които разказва на останалите, като в повечето случаи тези разкази са породени от неговия вътрешен свят и състояние на дух.

За мен лично житейските изпитания са по-скоро стимул да не спирам да пиша и да продължавам напред. Писането лично на мен много ми помага често да се справям с много от така наречените житейски проблеми, откъсвайки се за момент от действителността.

– За електронните и хартиените книги. Кои предпочиташ? Как виждаш бъдещето?

– Аз съм традиционалист. Предпочитам и държа на хартиените книги и копия. Дори когато някой приятел ми праща свое произведение за четене, често ги разпечатвам и така си го чета.

Това не означава, че не чета електронни книги. По лесно се пренасят, не заемат много място и е по-удобно понякога, примерно когато човек трябва да ходи на почивка или да пътува занякъде, където не може да помъкне цяла торба с книги.

Електронните книги навлязоха много бързо в нашия живот и продължават да завоюват сериозни позиции. Дали ще изместят хартиените, не мога да кажа. Истината е, че една книга на хартия дава по-различно усещане, а и все още има голяма част от хората, които купуват и четат книги, а и което ме радва, забелязвам, че се възпитава отново онази любов към книгите у много от подрастващите деца и юноши. Нещо, което малко се беше поизгубило в онези мътни години на прехода към така наречената демокрация, когато израснаха цели поколения, за които книгата е нещо чуждо и странно, отживелица.

В бъдещето се надявам и хартиените, и електронните книги да присъстват трайно и да поддържат желанието за четене у хората. А под каква форма, вече всеки сам ще си реши.

Comments

comments

Leave a comment