Иван Величков: Хората биват заробвани благодарение на собствения си непукизъм

strugacki-1– Доста интересни събития има около теб напоследък – конкурс, алманах – ще стигнем и до тях, но първо разкажи за клуб „Стругацки”. От години чуваме за него, а той е в центъра на тези събития. Какви хора се събрахте, как се случи, кога?

– Клубът го има от 41 години, мисля че е третият такъв, създаден в България, след тези в Русе, който уви в момента не е активен, и София. Аз членувам в него сравнително от скоро, няма и пет години. Това, с което мога да се похваля е, че участвах активно във възстановяването му, след като сбирките бяха прекратени за почти две години. Ала ако трябва да се похваля като наследник на дълга история, бих споменал, че сред многото му гости е присъствал и самият Аркадий Стругацки – по време, когато не съм бил замислен още 😀

– С времето променя ли се интересът на българина към фантастиката? В положителна или отрицателна насока?

– Самата фантастика се променя, а с нея и интересите на читателя. Стилът на повечето произведения олекна, насочи се към мътни утопии и олекотена обстановка, според мен защото повечето автори, взимайки пример от старите пушки от златните години, не могат да надвият сингулярността на днешното дигитално ежедневие, но има няколко имена, за жалост малко или въобще не превеждани на български, които успяват да се справят с този проблем. На прима виста ми идват имена като Питър Уотс и Кори Доктроу. Цялостната насока не ме радва, но бисерите, които изскачат, си заслужават.

– Творчеството на Стругацки е силно ангажирано. С човекът, човечеството, движещите и разрушителните сили на света, със свободата и най-вече ограниченията. Те са школа, но няма ли тенденция фантастиката през последното десетилетие да „олеква”, да се лишава от сложната проблематика и има ли техни последователи, чието творчество би препоръчал?

– Ха ха, явно сме на една вълна, подхванах го въпроса, още в отговора на предишния. Тук вече говорим за друго, обаче. Има страх от социално ангажираната фантастика, най-вече защото, както при техниката, социалните норми също се променят буквално всекидневно, обаче се оказва, че да си на гребена на вълната не се харесва на заклетите читатели, проиграли тези модели още преди години с любими произведения. Не смятам, че в момента има смели експериментатори като братята, Хайнлайн, ле Гуин…

Обаче социални модели се промъкват доста убедително в другите поджанрове като фентъзито и хоръра. Един Баркър, например след като прегърнеш мрака в произведенията му, има много какво да каже по въпроса.

– Как смяташ – хищни ли са вещите на века ни?

– Хищни са хората и тяхната вещомания и стремеж към празни химери и изкуствени притежания. Смятам, че точно тази книга („Хищните вещи на века“, бел. р.) е пророческа и идеално описва мечтата на презадоволената част от човечеството, но самите вещи – те не са виновни.

– Най-любопитното, свързано с клуба, което се е случило през годините?

– Гледаме постоянно да разнообразяваме програмата. Освен задължителните сбирки за обсъждане на книги и автори, през годините сме организирали театрални представления, художествени изложби, викторини за учениците от гимназиите, аудиопиеса, кино вечери, астрономически вечери с телескопи, виртуална реалност. Имали сме десетки гостуващи автори от страната и чужбина, правили сме наши конвенти, както и сме били домакини на национални такива. Творчески вечери, фензини, абе всичко, което ни е дошло на акъла и сме решили, че ще предизвика интерес и ще накара в крайна сметка един човек да прочете една хубава книга.

strugacki

– И малко повече за личното ти творчество?

– Ох, много съм млад още, като писател – и доста несериозен. Все още търся стила си и даже не съм си направил труда да събера произведенията си на едно място – пръснати са из цялата мрежа. Работя по няколко съвместни проекта с колеги, които да си призная системно пренебрегвам. Имам няколко публикувани разказа – в списание „Тера фантастика“, „Сборище на трубадури“ и естествено в антологията „Писъци“ на клуба на писателите на хорър  „Лазарус“, чийто член съм. До края на годината мой разказ ще излезе и в антологията  „ПО крилете на гарвана“ на издателство Гаяна, за разкази, вдъхновени от Едгар Алан По. Слабичко действам, по-добре да си поговорим за истински писатели.

– Кое от мрачните пророчества на братята се сбъдва?

– Смятам, че сюжетът на „Второто нашествие на марсианците“ се сбъдва с бясни темпове. Хората биват заробвани благодарение на собствения си непукизъм, страх от заемане на позиция и животински инстинкти и това се случва пред очите ни, всекидневно. Страшно е. Точно това винаги сме се опитвали да променим в клуба – да накараме хората да мислят, а от там ще дойдат и действията. Даже когато са го основали в далечната 1975-а, са имали един девиз – „Който не иска да промени света, няма работа при нас“. – Сега не е точно така, но правим каквото можем.

– Имената на седем любими световни автори и произведения? Без братя Стругацки.

– Като цялостно творчество? Хм…

  1. Шантавите хибридни и дълбоки светове на Роджър Зелазни
  2. Вярата, че магията съществува, само ако повярваш в нея в произведенията на Чарлз де Линт.
  3. Дълбоките фантастични и фентъзийни светове в произведенията на Лоис Макмастър Бюджолт
  4. Студената пресметливост на Алфред ван Вогг.
  5. Стряскащо реално звучащите антиутопии на Дейвид Уингроув.
  6. Внимателно и детайлно изградените сюжети на Дан Симънс.
  7. Митологично легендарните, но безкрайно човешки герои на Майк Резник.

– И седем любими български книги, издадени през последните години. Знам, че не са част от бомбастичните медийни заглавия и колкото повече се говори за тях, толкова по-справедливо е.

– Тук може да съм пристрастен, не че до сега не бях 🙂

  1. „Сянката“ на Сибин Майналовски – перфектно балансиран сборник от ужас, хумор и класическа фантастика, който се чете на един дъх.
  2. „Две луни“ на Елена Павлова – очаквано с години събитие, което може да служи за еталон на всеки творящ в жанра човек.
  3. „Слънчогледите“ на Явор Цанев – книгата, която ми върна вярата в българския кратък остросюжетен разказ.
  4. „Априлска жътва“ на Бранимир Събев – пример за перфектно полирана и изчистена проза, без нито една забележка.
  5. „Неподвластните“ на Божидар Грозданов – прекрасни етно фентъзи истории, написани с дълбоки познания, любов и неробуващи на бързо създалите се клишета в поджанра.
  6. „Синьото мънисто“ на Нели Цветкова – красива и човечна книга, която прави читателите си по-добри.
  7. „Далебор – синът на кладенеца“ от Стефан Кръстев (да не кажеш, че ти правя четки сега) – невероятен свят, нарисуван със замах, по чиито магически реалности висят като кърлежи най-наболелите въпроси на съвременното общество.

aprilska
– Каква антиутопия не ти харесва? Може и със заглавия, може и общо.

Като произведения? Не ми харесват съвременните извинения за антиутопия, недоизградени логически и служещи само за фон на лигава юношеска история, които превзеха жанра с агресивна реклама. Пречат на хората да се замислят и не оправдават главната цел на този тип литература – стряскащото предупреждение за поетия курс на човечеството.

– Трябва ли във фантастиката да бъдем реалисти?

Като цяло да, но е хубаво да си позволяваме малко волности за подслаждане на четивото, иначе има техническа литература и публицистика.

– А не е ли по-реалистична от реализма?

Често изглежда така, но това е само ако четеш по малко и препоръчани произведения, доказали се през годините. Хората имат склонност да забравят, че на едно фантастично произведение, изпреварило времето си и уцелило определена истина за развитието на човечеството, се падат 100, които са се разминали жестоко.

– Правиш ли паралел между прогресорите и съвременните износители на демокрация?

Не. Модерните изедници не са свръх развита мистична раса, изпреварила ни с векове и с вековен план. По-скоро са дребни човечета, задоволяващи дребни, безсмислени прищявки, дори и най-големите конспиратори са такива.

– Има ли място в света, което би нарекъл „Обреченият град”?

Конкретно място няма, но във всеки един по-голям град има такъв град в града, в който цари непрестанен мрак, различни хора идват и си отиват, без да оставят следа и на всяка една случка, извън установените правила, се реагира по абсурден начин. Картоненият град в токийското метро, където вечер изникват хиляди кашони, в които спят бездомници, е един чудесен пример.

– Кажи нещо за себе си. Извън литературата, извън фантастиката?

Ох, няма по-нормален човек от мен. Бачкам от осем до пет, после се прибирам при жена си или пия бири с приятели. В края на седмицата обичам да отида в планината, без амбиция за походи и разглеждане на забележителности, просто да полежа на някоя ливада. Обичам да чета, много и всякаква литература. Обичам да готвя понякога. Нищо особено.

– Живеем ли в антиутопия?

Тук съм по-скоро оптимист. Когато се загледам назад в мрачната история на човечеството, съм по-склонен да кажа, че живеем в утопия, но критериите ни са абсурдно завишени от хищните вещи.

– Какви са най-големите ти опасения за света?

Нямам особени притеснения за света, но ме е яд, че забравихме да гледаме към звездите и все още сме затворени на нашата малка планета. Бредбъри не можа да доживее стъпването на човек на Марс, вече си мисля, че и аз няма да го доживея.

– А за България?

Вярвам в силата на народа, колкото и клиширано да звучи. Каквото и да ни се сипе, ще устискаме, може и да ни е много тежко, но вярвам, че ще се справим.

– В какво откриваш надеждата?

В очите на хората, с които съм се оградил неволно и незаслужено – борбени, добри, мечтаещи личности.

– Кога си най-вдъхновен?

Когато ме захапят на тема незначителността на българската литература. Тогава, под влияние на бяса, изкристализират всичките образи, витаещи хаотично из подсъзнанието ми, и получават глас. Започват да крещят „Давай! Закови ни на листа! Покажи им на всички!“

– Въпрос към всички фантасти: вдъхновявал ли те е сън?

Рядко. Имам точно три истории, породени от сънища, които помня ясно, въпреки изминалите години. Написването им постоянно се протака и смятам да влязат в книга, когато преценя, че са достатъчно добри за такава.

pisaci– А сега за антологията. От какви разкази е съставена? Как беше направен подборът? Колко време работихте над нея?

Тук ще трябва да започна малко по-отдалеч. Антологията „Писъци“ (нарочно не я включих в горния списък, за да й отделим повече място) е проект на клуба на хорър авторите „Лазарус“. Беше запланувана още преди основаването му в началото на годината. Целите й са няколко:

  • Да бъде начало на взаимното сътрудничество между различните автори, членуващи в клуба.
  • Да представим на родната книжна сцена различните лица на доста пренебрегвания жанр – хорър.
  • Да направим заявка за бъдещите си планове със сборник качествени родни произведения.

Разказите бяха изцяло от членове на клуба, подбора извършиха председателят Бранимир Събев и заместник председателя Сибин Майналовски, а сборникът беше отпечатан от русенското издателство Гаяна, чийто собственик Явор Цанев също членува в клуба и е почетен председател.

– Конкурсът? Как се проведе? Къде? Какви бяха мащабите му? Победителите? Твоята оценка за качеството му? Ще има ли още?

Конкурсът започна като на шега. Просто решихме и го направихме, защото на всички в клуб „Стругацки“ ни се четеше твърда родна фантастика. А нашите домакини от Младежкия дом в гр. Пазарджик скочиха с двата крака в инициативата. Поканихме си и външни оценители в журито, за да не бъдем обвинявани в непотизъм (шуробаджанащина – бел. р.). Получихме 56 разказа, от които решихме, че ще има само един победител, а най-любимите ни 20-25 ще издадем в сборник под логото на „Тера фантастика“. Победител е Явор Цанев с разказа си „Пейнкилърите“ и да, познавам го, както познавам 2/3 от участвалите в конкурса. Личната ми оценка, е че имаше много добри разкази, няколко прекрасни, но нито един, който да ме „гръмне“. Липсва ми размаха на фантастичния разказ от 70-те и 80-те години, но момчетата и момичетата са много добри, а аз просто съм станал много капризен в четенето. Надяваме се да стане традиция веднъж в годината да организираме подобен конкурс. Нека да издадем първо сборника до края на годината, пък тогава ще му мислим.

– И няколко имена на други клубове по фантастика и техни инициативи, които заслужава да се споменат.

Клубовете останаха малко, но за сметка на това всички са дейни и заслужават споменаване. Първи брой на новото списание „Фантастични светове“ на колегите от клуб „Соларис“ в гр. Пловдив, което има амбицията да възроди традицията на преводните фантастични разкази, доказали се през годините, излезе преди две седмици. Ежегодните събирания „Таласъмия“ на колегите от старозагорския клуб „Уибробия“, както и етно фентъзи сборниците им „Таласъмя“ винаги си заслужават. „Теракон“-ите на софийския клуб „Иван Ефремов“, както и фензина им „Тера Фантастика“ и едноименната поредица книги. (Тук има спорове техни ли са или наши, защото през годините сме си смесили членовете (ха-ха) до хомогенност). Колегите от бургаския „ТераФантазия“ издадоха в края на миналата година едно сборниче само с бургаски автори, за съжаление не мога да се сетя името. Има и още и всеки прави по нещо, за да поддържа искрата жива, просто в момента блокирах, ама никой да не ми се обижда 🙂

– Какво да очакваме от Клуб „Стругацки”?

strugacki2От другия месец започва новият сезон на клуба. Подготвили сме представяния, филми, изложба, гостувания на съвременни автори, дискусии и много други неща.

– Отворен ли е за нови членове? И ако някои прояви интерес, на какъв адрес да ви потърси?

Всеки е добре дошъл. Хората малко се плашат от това гръмко фантасти, мислят ни за зазяпани в звездите книжни плъхове, които ще им създадат комплекс за малоценност. Редовно ми казват: „Ама, аз не съм я чел тази книга, какво да правя при вас?“ Ами целта ни е точно ако не си я чел, евентуално да се заинтересуваш. Плюс десетките други неща, които правим, нямащи общо с фантастиката, или свързани бегло.

А адресът и времето са едни и същи от 40 години – Младежки дом – гр. Пазарджик, петък вечер.

– Какво мислиш за електронните и изданията на хартия? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

Тук ще си позволя да бъда малко по-многословен. Чета и в двата формата. Предпочитам електронната книга за чуждоезичната литература заради улесненията, които предлага. Най-вече вградените речници, на разстояние един клик с пръста. От там нататък нищо не може да замени хартията. Как ще научиш децата си да обичат четенето, ако нямат пред погледа си полица с книги? Защо литературата трябва да е зависима от електричеството? А, най-голямата беля – в „1984“ на Оруел имаше една сцена, в която стотици хора пренаписваха хартиените произведения на класиците. С електронните книги и особено ако навлезе масово тъй наречения облак, това може да го свърши един човек за малко време. Даже имаше един два скандала покрай Амазон по този въпрос миналата година.

 

Comments

comments

Leave a comment