Атанас Славов: Най-голямото вдъхновение е търсенето на изхода

Slavov1 (2)

 

Атанас Петков Славов е роден на 29 юли 1947 г. в Бургас.
Инициатор и основател на един от първите в България клубове на любителите на фантастиката „Терра Фантазия“ през 1968 г. в Бургас.
Един от създателите на клуб „Иван Ефремов“ и негов дългогодишен художествен ръководител (1974–1989 г.).
През 1981 г. е инициатор, съставител, автор на предговор и 4-тата част в колективната монография „Прогностика, фантастика, светоглед“ – първата по рода си изследователска книга в България. Активен организатор на „Фестивалите на фантастиката“ в София и Пловдив, а по-късно и на конвента „Булгакон“.
През 1990 г. участва в създаването на издателство „Орфия“, първото частно издателство след промените, ориентирано изцяло към фантастичната литература. Негов президент е през периода 1991–1992 г.
Основател и главен редактор на списанието на английски език ORPHIA.
Един от съставителите на сборниците „Модели 1“, „Модели 2“, „Модели 3“, „Модели ’89“, „Нова българска фантастика ’91“, „Моделириум“, „ВИРТ“.
Инициатор и един от съставителите, автори и лектори на „Курса по фантастология“, проведен в клуб „Иван Ефремов“ през периода 1980–1990 г.
От 2000 година издава електронното списание „Фентернет“. Избрани материали от списанието излизат на хартия в ограничен тираж.
През 2007 г. заедно с Калин Ненов учредява фондация „Човешката библиотека“. Като част от дейността на фондацията съставя и издава алманаха за фантастика и бъдеще „ФантАstika“, чийто пилотен брой „ФантАstika 2007“ излиза през 2008 г.
Въпреки че, по собствени признания, не обича литературознанието, е публикувал над 40 статии по фантастология. Най-значимите от тях са представени в библиографията.
Изявява се като художник-фантаст. Има две любителски изложби на компютърни графики, в които използва собствена технология, основана на фракталната математика. Съставител е на три албума на клубни графици и живописци (първите два съвместно с Калин Николов): „Клубове прогностика и фантастика“ (1980); „Млади художници-фантасти“ (1981); „Образите на фантастиката“ (2006).
Междувременно е работил като сондьор, техник по кислородни инсталации, строител, журналист, мебелист, логик и др.

Вижте още

as

– Значимо име в българската фантастика си далеч преди постоталитарните промени. Тогава като че ли темите бяха по-различни. Какво се промени – за добро, а и за лошо?

– Закономерно се промениха. Но има закономерности, а има и закономерЗости :-). Почти изчезна класическата научна фантастика, посветена на открития и дерзания. Фентъзито превзе пазара. От една страна това доведе до положителното зачезване на слабите от художествена гледна точка НФ съчинения, построени върху рецитации и статийност. Сега дори и най-първите опити на авторите са психологизирани и с художествени похвати. Но от друга страна затихна една от най-важните функции на science fiction – да вдъхновява, да бъде интелектуално смела и първопроходческа. Разплодиха се безкрайни подражания и подобия на определени автори и сюжети. В произведенията стана доминиращ социалният модел на феодализма. Разбира се, така е по цял свят, но у нас нещата са изострени и от катастрофалното изтичане на научно-инженерните ни мозъци в чужбина, както и от социалния песимизъм, към който ни тласка нас, останалите в България. Докато в развитите страни, въпреки пазарното преобладание на фентъзито, активно пишат и се четат автори на търсещия дух – експериментатори на социалното, космологично и футурологично моделиране. И талантливи литератори при това.

– Жанровите разновидности тогава бяха доста ограничени. Хорърът, фентъзито – почти непознати. Сега имаме пълната гама произведения, които могат с известни уговорки, или без уговорки, да се нарекат фантастични, но в това няма ли и минус? Не е ли настъпила известна профанизация, не само във фантастиката, а и литературата изобщо? Тежка ли е цената, която философията плаща на пазара?

– Да, днес десетки нови автори дебютират направо с фентъзи трилогии, което говори добре за самочувствието им. Хорърът разцъфна около списание „Дракус“ (и поредиците му) и се появиха много активни автори, някои от които подаващи сериозни надежди. Въобще оценявам това списание като радостно явление и му желая дълъг живот. Не съм изчел всички тези книги, за да разсъждавам за профанизация, но мога отбележа нещо – наскоро прочетох романа на един интелигентен и много ерудиран млад автор в жанра на алтернативната история (толкова рядък у нас!). Прекрасна мистификация на българска реалност, сочен език, оригинални политически алюзии и находки, и като затворих томчето, ме обзе огромно недоумение –  защо е написана тази книга? Как този талантлив човек, който прекрасно познава световната фантастика, от всички богатства на жанровете и възможни светове е избрал тази „мъртвородена вселена“, където безинтересни субекти се опитват да функционират като човешки същества, но им е отнета тази възможност? Въобще забелязвам, че новите автори прекалено много се кланят на „постмодерния антигерой“, който е зает с авторефлексия и се страхува да има цели и идеи извън оцеляването.

– Освен че си писател, ти се занимаваш с издателска дейност. Няма как да прескочим онези прекрасни алманаси „ФантАstiка“, големите и луксозните, които и в обществените библиотеки изпъкват и привличат читателския поглед с класата си, а феновете впечатляват със съдържанието си. Разкажи за алманасите и за други важни проекти в делото ти на издател.

– Алманахът е трибуна на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, което имам честта да ръководя. В него публикуват не само членовете на ДБФ, но и във всеки брой има по трима дебютиращи млади автори. Преводните произведения са подбрани от световната сцена така, че да носят нови гледни точки. Навярно не е случайно, че на Еврокон през април 2015 г. нашият алманах получи отличието „Best Magazine“ – най-добро периодично издание за фантастика в Европа. Във всеки брой има една своеобразна „офшорна зона“, територия, защитена от цинизъм (рубриката „Изгревът на следващото“), където да намират място размисли за едно позитивно бъдеще. В стотиците периодични издания по света няма да намерите нищо подобно. Особено съм горд, че моят въвеждащ текст бе публикуван в списание „Фанданго“ и бе обявен за програма на новата рубрика „Футурум“ там.

Тази година издателство „Сиела“ преиздаде алманаха 2014-15 в голям тираж. Смятаме и за в бъдеще да го правим всяка година.

f1– Любими поджанрове?

– Киберпънк, социална алтернативна история, космическа фантастика (не войни, а пътешествия), хомо футурус, тайм фантастика.

– А към кои от поджанровете си скептичен?

– Във всички поджанрове могат да се създадат ярки и значими произведения, ако авторът съдържа такива ценности у себе си. Но не уважавам хорър, написан единствено за да плаши. Може и да съм старомоден, но считам, че изкуството трябва да води диалог с душата и ума на читателя, а не с неговите физиологични страхове от разчленяване и изяждане. Р. Матисън, Ан Райс, Кинг, Кунц, Д. Симънс и Геймън са истински творци, защото правят много повече от това.

Също така съм скептичен към фентъзита, написани единствено за да дадат на пъпчивия тинейджър илюзията, че е „избран“ (без да има никакви заслуги за това) и да си остане един „вътрешен емигрант“. Както и тинейджърката, която живее в романтичен блян с някой „несмъртен“. Великият Толкин не би ги и погледнал.

– Кои са първите имена от световната фантастика, които те впечатлиха в най-ранна възраст и спечелиха душата ти?

– Ефремов, Стругацки, Лем, Саймък, Шекли, Светослав Минков, Емил Манов.

– Ако трябва да се обзаложиш, че имат бъдеще седем съвременни автори, кои имена би изброил?

– Нийл Геймън, Виктор Пелевин, Питър Уотс, Бернар Вербер, Сергей Лукяненко, Николай Теллалов, Янчо Чолаков.

as1– И сега, леко носталгично и заимствано. За втори път задавам този въпрос в интервютата си, но при теб просто е немислимо да го прескоча. Списание “ФЕП” отдавна не излиза, но всички любители на фантастичното от средна възраст нагоре помним култовия въпрос: Ако те очаква дългогодишен космически полет, кои седем книги би взел със себе си?

– Като съставител на 1-2 брой на списание ФЕП и аз не бих прескочил тоя въпрос 🙂 Фантастичната седморка книги са: „Часът на бика“, „Хиперион“, „Кибериада“ „Трудно е да бъдеш бог“, „SNUFF“, „Дамата с рентгеновите очи“.

– Бягство ли е писането, или по-скоро е преосмисляне на реалността?

– Зависи от човека. Някои са мислили, че бягат като пишат, а читателите им твърдят, че са им помогнали да преосмислят живота си, а други са сядали с твърдото намерение да преосмислят света, а се оказало, че само бягат от живота си.

– За технологична революция се говори още преди два века, но сякаш в последните десетилетия разбрахме какво е технологична революция. Всеки ден има някакво нововъведение в живота ни, дори могъщ ерудит, гений в евристиката, би допуснал сума неточности, опитвайки се да предвиди какво ще е след няколко години. “Джони Мнемоник” беше доста авангарден филм в киберпънка, далновиден, но за героите му гигабайтите бяха огромно количество информация. По-малко от десетилетие след филма всяко дете вече си има компютър, за който терабайтите не са достатъчни. Това не затруднява ли научно-фантастичното? Изисква ли се по-голям кураж да се пише научна-фантастика сега, отколкото преди деветдесета година миналия век?

– Вярвам в могъщата функция на НТР не заради непрекъснато плодящите се гаджети, с които заливат пазара, а заради способността ѝ да генерира „черни лебеди“ (непредвидими и неочаквани феномени), които са единствената надежда за друго развитие на човечеството. Тривиалната логика, узаконявана днес като „единствено възможна“, сочи задънена улица. Прекрасен пример за неостаряваща информатична фантастика са повестите на Георги Малинов и романът на Григор Гачев „Ортодокс“, защото те и двамата като професионално подготвени компютърни специалисти знаят, че литературата е „за хора“, а не за машини, и произведенията им са образец на „човешка литература“.

– Припомни ни любимата твоя книга от миналия век.

–  „Трудно е да бъдеш бог“ на Стругацки. За мен това си остава универсалната история за трагедията на творческия, интелигентен и чувствителен човек в зловонната среда на консумативното конформистко общество.

– Кажи няколко думи за любимата си книга от настоящия.

–  „SNUFF“ на Виктор Пелевин. Тъкмо бях решил да престана да чета антиутопии, и този роман ме преобърна. Изуми ме как авторът в картината на напълно катастрофирало деградивно бъдеще е успял да втъче позитивна възможност за изход.

– Въпрос, който задавам на всички фантасти: вдъхновявал ли те е сън?

– Да, има такъв единичен случай.

– Много ли редактираш?

– Не. Аз съм предимно селекционер и съставител. За щастие винаги до мен са такива приятели и вдъхновени редактори като Александър Карапанчев и Калин Ненов.

– Кое най-много те вдъхновява?

– Търсенето на изхода.

– Коя тема е по-честа в творчеството ти: човекът или човечеството?

– Човечеството, разкрито чрез образа на отделния човек.

– Какви са тенденциите в развитието на новото поколение автори?

– Когато избухна демокрацията, правих такава прогноза. Обявих предстояща пълна доминация на фентъзито, защото бях сигурен, че разочарованието на масовия човек от научно-техническото развитие е вече факт. За моя радост обаче, се появиха „черни лебеди“ като Николай Теллалов („Нано“), Г. Малинов („Хакери на генома“), Григор Гачев („Ортодокс“), Мартин Петков („Те не вярват в приказки“), Иван Попов („Хакери на човешките души“).

Иначе, в развитието на фентъзи и хоръра не се съмнявам. Ще се множат светостроителски фантазийни многотомници, защото са изключително привлекателни за талантливите разказвачи, които ще се появяват и за в бъдеще. Но шансът някой от тях да си постави като задача нещо повече от „борбата на добро и зло“ е минимален – няма откъде да дойде такова мислене. Критичното и аналитично съзнание не се възпитават и толерират.

– Кой е най-сериозният риск за света?

– Растящата вълна от агресивно невежество в двете му форми: а) конформисткото дебелоочие в развитите страни; б) религиозният фанатизъм в архаичните страни, на които насилствено бе трансплантирана демокрация, която сега повръщат.

– Какво мислиш за електронните и хартиени издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

Чета много от екран, но само защото нямам достъп до тези книги. Иначе си обичам хартиената книга. Смятам, че една книга у нас все още не е социален факт, ако няма хартиено тяло. В бъдеще смятам, че хартиената книга ще си остане, но само за ценителите ѝ. Милоните, ако четат, то ще е от екран.

 

Comments

comments

Leave a comment