За „Самотата спи на възглавницата ми“ на Иван Богданов

bogdnov4

С думи не можем да достигнем до ново разсъждение за самотата, всичко е отдавна казано, но с думи още можем да нарисуваме нов неин образ, а този образ да ни каже много. С безмълвието и усещането между редовете. Това е „Самотата спи на възглавницата ми” – картина. Много реалистична и детайлна картина. С живи образи, реални обекти, които на места могат да се приемат и като алегория, ако читателят е настроен да ги приема и като алегория. Боги Иванов е за Иван Богданов, нещо каквото е Чинаски за Буковски. Авторът е бил свой модел, докато е създавал този художествен образ. Автор и герой имат сходни преживявания, сходни проблеми, близък характер и изобщо – приличат си, но приликата е привидна, защото и Боги Иванов, и Чинаски напомнят за авторите си само с най-външната линия, а под тази външна линия е прибран духът на цяло едно време и съсловие; под привидния образ – обобщен психологическият профил на хиляди мъже, в който се отразява емоционалният дух на епохата. Гледайки се в огледалото, авторите са рисували не себе си, а своето време. Споменах Буковски, но всъщност в родната литература си имаме традиция, много по-стара, още от зората на българското книгопечатане. Описвайки патилата на Поп Стойко в „Житие и страдание грешнаго Софрония”, Софроний Врачански, уж пишейки мемоари, създава един литературен образ, кой го знае колко далечен от реалния, при всички случаи по-трагичен, а и по-комичен; при всички случаи с много художествена измислица между фактологията, но именно тази художествена измислица по-силно от фактологията ни помага да възприемем истината, реалността за онова смутно време. И след зората на печатните ни книги, ето ни отново с подобен герои в зората на електронните книги. В един по-улеснен привидно свят, в който проблемите са различни. Пак става въпрос за аутсайдер, но аутсайдер в личния живот. Крикигоров естет – донжуан, болен от опасната близост с красотата; човек деен. От една страна заплетен от множеството си социални контакти и почти без избор, защото се озовава точно на мястото, определено му от историческата необходимост: зараждането на българската литература в интернет, от друга – както често се случва: самотен. От една страна е житейската му роля, образът му за света, формиран от множество изпитания, като ответна реакция. От другата е неизявеното в него, сантименталното, отдадено на изкуството, изолираното от детството заради прекомерно развития интелект. Но всичко това е само схемата, в нея е по-интересното, в нея е финият рисунък. В нея е „любовта в края на кабела” – тема, по която също като за самотата, уж не може да се каже повече, защото всичко е казано, но може да се рисува с думи още и още… Стига авторът да е достатъчно откровен, стига да не си мисли, че открива топлата вода, да не разчита на мисли, а на емоцията, не на мъдростта, а на ръката, която изписва думите, които рисуват разчупения образ на истината. Жените, с които се среща – те са реални, но и призрачни; те са тяло, но те са идея; те са индивидуални, но също като главния герой – един обобщен образ на реалността. В книгата има много любов, най-вече когато героят отрича в мислите си, че има любов. Има много срещи, а всъщност е описана кратко, много поетично, но пестеливо една единствена еротична сцена. Напълно достатъчна за иначе вулканично емоционалното усещане в цялото повествование. Искам да оставя това своеобразно ревю без финал. Защото е много сложно съчетанието от стотици житейски изводи, за които напомня или към които води, за които загатва книгата. Всеки читател може да си избере измежду всички тях своя. Няма как някой да не намери нещо от себе си в героя.

Comments

comments

Leave a comment