Ана Величкова: Аз стоя на колене от почит към българския език

ana-velichkovaАна Величкова е писател, творец с богат творчески и житейски опит, позната на любителите на истинската фантастика. Родена през 1940 г. Има издадени над 20 книги, като първата от тях – „Звезден знак“ (фантастика), излиза през далечната 1978 година. Следват „Пурпурната цефеида“, „Обратната страна“, „Дневна сова“, Пришълецът“ и други. Разговаряме с нея след излизането на първата й електронна книга – „Космическа вихрушка“ („Пи Ар Ви – рефреш вижън“, 2016).

– Творчеството ви е обществено ангажирано, засягате проблеми с екологията, с бъдещето на света, с дехуманизацията, най-често с войните и свободата. По-скоро тревожно ли е бъдещето, или по-скоро в него е надеждата?

– Преди години гледах с по-голяма надежда в бъдещето, отколкото днес. Събитията, които стават у нас, в Близкия изток и по света ме карат изключително много да се тревожа за човешкото бъдеще. Ние дори не знаем какво ни се готви зад тъмните завеси на недалновидността, алчността, властолюбието, фанатизма и омразата. Засега не виждам нито светла пролука към бъдещето, нито държави и държавници, които са в състояние да я отворят широко.

– Героите ви са отдадени на своята мисия: дават живота си за свободата, изпълняват рисковани космически полети в полза за човечеството, откъсват се от всичко мило и родно, за да пътуват във времето и в дълбините на космическия безкрай. Макар сюжетите да са научно-фантастични такива хора винаги е имало и винаги ще има. Имала ли сте реални прототипи за някои от тях?

– Това са характери изградени върху мои действителни наблюдения, наблегнала съм върху достойнствата, чертите и постъпките на много срещнати от мен хора – и жени, и мъже. Както пчелите събират прашец дълго и трудолюбиво, така и аз съм вземала от хората най-ценното, това, което мисля, че няма да се изгуби във времето.

– Други ваши герои са люто терзани от съвестта си. Поне аз останах с впечатление, че за вас съвестта е единственото, от което човек не може да се освободи. Така ли е?

– Така е, когато човекът не е изгубил своята човечност, умението си да мисли, да разсъждава и да действа от гледна точка на добротата, любовта и градивната полезност за заобикалящите го хора и свят. Човек не може да се освободи и от голямата си любов към живота, към родния свят и особено от стремежа си към Познание.

– Космическите раси. Много интересна тема в творчеството ви. Неизбежни ли са, трябва ли ново еволюционно стъпало за човек?

– По начало еволюционните стъпала са необходими за всичко, което ни заобикаля. Още повече за Човекът, който е надарен с Разум, способен да осмисля заобикалящия го свят. Учените казват, че чрез Разума Вселената опознава себе си. Лице в лице с Вселената Homo sapiens, в стремежа си да я разгадава и да прониква все по-навътре в нея, ще се усъвършенства като мислещо същество, все повече ще придобива мислите и стремежите на Homo cosmicus. Тъй като ще изучава и ще живее в различни светове, това неминуемо ще му се отрази и физически. Поради огромните разстояние и екстремални условия, ще са необходими друг вид изследователи – човечеството ще бъде подпомогнато от техно-биологични системи и според математикът Пол Нюман те ще „имат способността сами да се възпроизвеждат, както е присъщо на живите същества и самостоятелно да вземат решение. Те ще бъдат някакъв вид роботи, които ще заместват човека в съществено-важни дейности, но няма да съперничат с него…“ Тези и други важни теми, както и неизпълнените космически проекти на човечеството през 20. век разглеждам в книгата си „Сбъднато и несбъднато“ с подзаглавие „Прощаване с 20. век“, 2009 г.

– Катаклизмите. Те също са засегнати в много от творбите ви. Вие сте човек с дълбоки научни познания – геолог. Кой според вас е най-реалният риск за планетата?

– Реалните рискове за планетата и човечеството идват главно от три посоки: космическа; процесите в дълбините на планетата, които не са изучени напълно; човешката цивилизация, която според академик Владимир Вернадски (1863-1945) и други световни учени, през ХХ в. се е превърнала в „геологическа сила, която влияе съществено върху природните процеси“… Не сме в състояние навреме да изменяме орбитите на астероиди и комети, които опасно се доближават до Земята и пресичат орбитата й. Не знаем какво точно става в земните дълбини – процесите, които движат тектоничните плочи, предизвикват вулканите и земетресенията, еволюционните процеси на планетата и свързания с тях жив свят. Един супервулкан например може да предизвика вулканична зима не по-малко страшна от т. нар. ядрена зима. Такива случаи има в геоложката история. Човешката цивилизация е още зависима от държавно-управленски структури, които не се спират пред нищо, за да господстват в света и да овладяват все по-намаляващите природни ресурси, което се отразява на климата и на екологичните зависимости. Това предизвиква опустошение на Природата, живите организми и Човекът – една верига, която лесно се прекъсва…

– Коя е най-силната и най-слабата страна на човечеството?

– Силната страна на човечеството е, че е способно да мисли, разсъждава, да взема решения и да действа. Несигурната му страна е за какво и как мисли и разсъждава, какви решения взема и как действа. Особено способно ли е навреме да осъзнава и предотвратява опасностите.Това е съдбоносна за оцеляването му слаба страна. Срамно слабата му страна е, че продължава да произвежда все по усъвършенствани оръжия за масово унищожение и да разрешава спорните проблеми главно с насилие и войни. Да убиваш – това е позорно и неоправдано с нищо престъпление!

Силна страна е напредъкът на науката и техниката, космическите постижения и тези в изкуството. Човечеството се опитва да става по-хуманно, да изгражда по-хуманни общества, но още не е намирило истинския път, така че утопичното добро в крайна сметка да не поражда зло…

– Какво ви харесва и какво ви дразни в съвременната поп-култура?

– Тя е породена от своето време в развитите индустриални страни (Великобритания, САЩ), датира от 50-те години на миналия век и има своите добри страни – скъсване с каноните, протест срещу обществено-политическата система, срещу войните, болестите и нищетата и т.н. Дразни ме потъпкването на морала, упадъка, който се забелязва в идеите, приомите и техническото изпълнение. Дразни ме терминологията, еуфорията, която предизвиква поп-музиката,стряскащи са препълнените стадиони, тоновете техника, оглушаващите пространството тътнежи. Харесвам някои „парчета“, по-лирични и смислени. Предпочитам класиката, която действително е издържала проверката на времето… Научно е доказано, че растенията, особено цветята, най-добре се развиват под въздействието на музиката на Моцарт и Бах, а от другото въздействие повяхват…

– Кое ви предизвиква да пишете и да се борите?

– Преди всичко вътрешна необходимост. Не мога да съм безразлична към това, което ме заобикаля и често без да искам, спонтанно започвам да изразявам мнение в проза или стихове. Това сякаш ми е вродено, природна може би нагласа, не е целенасочено „култивирано“, такава съм от дете. Гонили са ме от час за изразено лично мнение, мъмрили са ме, но понеже бях отличничка ми се разминаваше с поучения. В новелата „Съдникът“ това е отразено ясно, а също и в други творби.

– Вдъхновява ви и природата. Красотата. Като геолог, няма как, живота ви е бил свързан с пътувания. Кое пътуване ви е по-приятно: реалното сред природните феномени или въображаемото, пишейки поредния разказ за поредната далечна планета?

– Двете пътувания са тясно свързани – едното не може без другото. Едното ме обогатява със знания и впечатления, а при писането знанията и впечатленията се съчетават с въображението и прогностичното мислене.

– Дълго ли редактирате една творба?

– Аз стоя на колене от почит към българския език – толкова богат, изразителен и красив. С него можеш да изкажеш всякаква мисъл и дори най-сложната с ясни и подходящи думи. Когато преди години за първи път чух един текст на старобългарски, все едно се потопих в звуците на небесна камбана – толкова е напевен и вълнуващо звучен. Това е великото ни наследство. Затова се дразня, когато свещеният език на дедите ни, както пише Вазов, се замърсява с чужди, неблагозвучни и неизразителни думи. Това правят хора, за съжаление заели важни позиции в образованието и културата, които нямат природен усет към красотата и чистотата на езика.

Когато пиша, разказите се „изливат“ бързо, тъй като дълго ги нося в себе си и ги обогатявам с нови знания и впечатления. Но после започва къртовската работа – променям, преписвам, дори за една дума, сторила ми се неподходяща и неизразителна, преписвах на машината цялата страница, но в процеса на това преписване ми хрумваха и други изменения или допълнения и така до безкрай… Не си щадя труда, лишавам се от сън и от много неща, само и само словото ми да стане дълбоко смислено и изразително…

– Освен прекрасна проза, дълбоко философска, алегорична, с много приключения и послания пишете и поезия. Различно ли е вдъхновението при поезията и прозата?

– И при поезията, и при прозата изпитвам вълнение, което ме подтиква да пиша. Често ми се случва както вървя, пътувам или работя, да започнат да се редят думи, ритмично да се подреждат и да се свързват в рими. Това идва при мене от само себе си… Не търся нарочно поетичните думи и рими, „те като птички свиват в мен гнезда“ най-неочаквано, независимо от място и време.

При прозата се налага и упорит труд, за да се доведе повествованието до логичен край със своето въздействие и подтик към размисъл. Променям, преписвам, обогатявам с нови моменти и все ми се струва недостатъчно. Ще посоча един пример. Дълго не ме задоволяваше финалът на фантастичната ми повест „Обратната страна“. Хрумнаха ми няколко варианта и все не ми харесваха, долавях, че нещо им липсва. Когато най-сетне ми хрумна последният вариант, се зарадвах като дете, започнах да се смея и да скачам от вълнение до тавана. Добре, че бях сама в стаята…

– Имате ли нов проект?

– Имам започнати и незавършени проекти. Сега готвя стихосбирка само на космическа тема. Трябва да стане първата ми електронна стихосбирка…

НЕ МИ ГОВОРЕТЕ

Ана ВЕЛИЧКОВА

Звездите са много далече от нас,
ненужни за хляба вседневен.
Мълчете! Аз цяла съм в тръпната власт
на Андромеда призвездна

и виждам как топло звезда до звезда
с искрящи лъчи се докосва
и сякаш в привидната пустота
отекват предвечни въпроси.

Изпраща и Слънцето своя привет
в просторите необозрими
и някога лъч ще пристигне в ответ
от много планети невидими,

където Познание, Разум, Сърца
са слети в една безпределност;
запалват дори живоносни слънца
в отдавна застинали бездни.

Не ми говорете, че страшно далече
от земния свят са звездите.
На мене ми трябва творящата Вечност
и звездната вяра на дните ни.

Comments

comments

Leave a comment