Валентин Попов: И в мен живеят два вълка – аз храня черния

702957_10208114830219440_470403935_nВалентин Попов е роден на 8.11.1979 г. в Плевен. Средно образование завършва в родния си град, а висше в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, специалност „Специална педагогика“. След това и до днес живее и работи в София. 

Разговаряме с Вал след излизането в електронен вариант на сборника разкази „Нощта срещу ноември“ преди дни.

– Обикновено разказваш страховити истории, но силно доловим е и поетичния дух; в ужаса си се чувстваме сами, а в самотата откриваме красота, спасява ли те красотата от ужасите на живота, по-скоро – дириш ли в нея спасение?

– Красотата, която най-често виждам, усещам и съзерцавам, е скрита в малките неща – в детска усмивка, в ледена висулка, в нежно падащия пухкав сняг, в подадената ръка от или на непознат човек, в думите „благодаря”, в усмивката. Тази „малка” красота е смисълът на живота и тя спасява, запазвайки човешкото в човека. А ужасът е навсякъде – от световната политикономическа сцена до болестите в семейството и до сънищата, където виреят всякакви същества, дебнат различни опасности, а човек просто бяга, тича неуморно, опитвайки се да избегне заплахата, която винаги е надвиснала, но никога не сключва лапите около гърлото ти.

– Случвало ли се е да използваш свой кошмар за сюжет?

– Разбира се. Например в „Дневникът на един луд” – разказ включен в сборника „Вдъхновени от краля”, оценен от жури, включващо покойния вече Адриан Лазаровски, светла му памет! Кошмарите или сънищата са проявления на свободната воля на страховете, които живеят във всеки един от нас. Обикновено са толкова живи, че са като nD-кино, а във филма главен герой си ти!

– Един досаден въпрос – клише, който не мога да избегна: какво най-често те вдъхновява?

– Най-често това са сънища. Не рядко са и обикновени житейски ситуации, в които си казвам: „а какво, ако …”. Променям и изкривявам реалността, засилвам усещанията и емоциите, давайки възможност на читателя да усети това чувство, което мен ме е развълнувало или ми е породило неприятно усещане или емоция. В един разказ, който е включен в „Пепел от мрак”, вдъхновението е конкретна песен на групата Gotthard.

– Вярваш ли, че с тези мрачни истории освобождаваш от натрупаното в подсъзнателното мрак?

– Има една индианска легенда за белия вълк, който символизира доброто, и черния вълк, който символизира злото . В нея се казва, че човек избира дали да е добър или лош, като храни съответния вълк. В мен също живеят двата вълка, но аз храня черния, за да стои мирно и спокойно.

logo-lazarus– В началото сме на един възход на хорър-литературата в България, наскоро бе създаден и клуб на името на трагично загиналия Адриан Лазаровски – преводач на Стивън Кинг, преводач и съставител на книги от Лъвкрафт, разкажи повече за този новосъздаден клуб…

– Това е една инициатива на двама от най-успешните и титулувани автори в ъндърграунд литературата – Бранимир Събев и Сибин Майналовски, с които лично познавахме Адриан. В тази област се познаваме много добре като автори и като хора и в крайна сметка тази идея видя бял свят – едно обединение на жанрови автори, които не могат да припарят до големите издателства, защото на тях им е по-лесно да платят права за чуждоземен автор и да платят на преводач и редактор, отколкото да вложат пари в рекламата на български автор. Често оправданието на издателствата е, че не се търси такава литература (визирам хорър, фентъзи, фантастика) на българския пазар. Това е толкова глупаво и малоумно да се каже, както е да прецениш, че в България не се пие аспирин на базата на това, че се внася само американски или на Байер. Свидетели сме на това как държавата субсидира местното производство на сирене, месо, кашкавал, а в литературата в частност издателят е вълк за писателя, а писателят е принизен да плаща например, за да бъде включен в сборник, за който читателите – потребители плащат. Безумна практика! Как ти звучи да отглеждаш крави, да правиш сирене и да плащаш на Била, че го продава на рафтовете си? В тази обстановка едно такова обединение като нашето ще даде свобода за публикуване, участие в различни проекти и инициативи. На първо място обаче идеята е да не се забравя името на Адриан Лазаровски, който в тази некоректна обстановка спомагаше както за преводна литература на гиганти, така и да издаде собствени произведения и да помогне на тепърва прохождащи писатели. В клуба участва и Явор Цанев, издателят, който реално полага кански усилия, за да даде на публиката храната за душата и ума, която иска.

– Лесно ли се пише?

– Ще ти отговоря с въпрос: Лесно ли се диша?

– Какво е за теб писането?

– Живот, убежище, реалност, спокойствие, радост, наслада… Изключително приятно занимание, което изцежда, но когато приключиш и сложиш последната точка си казваш: „… Супер яко се получи!”. Цензурирано така звучи :-).

– Вярваш ли в бъдещето на българската литература?

– Българската литература е била значима в миналото, е в настоящето и ще я има. В този смисъл аз не вярвам, защото тя има бъдеще. Има живот в нея и е пълнокръвна. Остава ние да ѝ дадем място, за да се разрастне и избуи. Снощи се виждах с едно момиче, което искаше книгата ми „Пепел от мрак”, заговорихме се и тя сподели: „От есента на миналата година срещам толкова много и различни български автори, за които не съм подозирала, че съществуват. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.” Какво да кажа! В България има читатели, има и писатели. Сега, ако издателите се усетят, че трябва да направят моста между двете групи, ще е лесно за идните поколения. Така или иначе ние в Lazarus ще изградим мост!

– Какво е мястото на остросюжетните жанрове в нея? По-скоро избор или по-скоро даденост е острият сюжет за теб?

– Малко или много отговорих на този въпрос. Литературата, за да е ценна сама по себе си, има нужда от всичките си жанрове, колкото и условно да са разделени. Смятам, че литературата и изобщо изкуството е един пълнокръвен организъм, които функционира успешно, само когато всичките му органи, системи, тъкани са добре. А жанровата ми ориентираност ме намери, не аз нея :-).

– Би ли писал нещо, което не ти е по сърце?

– Ами случвало се е ученическите години, но това го смятам по-скоро като тренировка на ума, отколкото къстче от душата, разказана на белия лист. Едно или две неща съм писал по поръчка, но под тях не стои моето име и аз не бих го сложил. Разказите, които публикувам, са единствено и само светоусещания, които са ме докоснали и въздействали; страхове, които са ме завладявали, страст, която ме е горяла; белези, които са ме прегаряли; кръв, която ме пръскала (в преносния смисъл, разбира се).

– Отново въпрос – клише: от кога пишеш?

– Пиша от тийнейджърски години, а част от разказите в „Нощта срещу ноември” са от този период. Например „Реката” е първият разказ, който написах и напечатах на старата пишеща машина на дядо ми.

– Лишава ли те от нещо изкуството?

– Лишава от време и от възможността да изглупееш дотолкова, че да усещаш живота лесен и щастлив да топуркаш сред дупки от бомби и радиация.

– Опиши с няколко думи „Нощта срещу ноември„.

– Къстчета живот, обвити в страхове, приключения, любов или магия.

korica-val1-1

Comments

comments

Leave a comment