В очакване на „Къщичка за вълци“ от Анелин Славейков

korica-1webДо дни ще излезе от печат книгата „Къщичка за вълци“ на плевенския автор Анелин Славейков. Ловните разкази в сборника са събрани в три раздела. Предлагаме ви част от разказа „Дирята на времето“.

Когато чуеше плътния му звучен лай, Иван се спираше и се заслушваше, по своему щастлив и лекичко усмихнат. Балкан беше намерил дивеч, беше го вдигнал и го преследваше – уверено и без отклонения от дирята. Кафявото гонче беше най-опитното в района чак до полските ниви, славата му се прехвърляше из областта и много идваха с молба за разплод, даваха се пари и дарове. Ала Иван беше непреклонен – не можеше друг да има куче като неговото, не можеше Балкан да има съперник – той беше най-добрият. По време на лов стопанинът му беше гонач и този едър и смръщен мъжага поставяше длан на ухото си, заслушваше се и определяше безгрешно: „Прасе… едно е… не е голямо.“ После свиваше ръце пред устата и се провикваше към пусиите: „Вардетеее горе на просекатаааа… в средатаааа…!“ Излишно е за знаещите да се казва, че тандемът не грешеше – поне никой не беше виждал. В края на лова Иван си тръгваше към колата, крачейки доволно и въобще не се притесняваше за гончето. Ако в това време Балкан не го настигнеше, Иван сядаше на поляната, откъдето го беше пуснал, и чакаше – не се налагаше да седи дълго. Гончето знаеше кога да спре, усещаше края на лова и си се връщаше по дирите. То познаваше ловните райони отлично и дори само можеше да се прибере в селото – промушваше се под стоборчето и си влизаше под навеса на копа слама. Жената на Иван – Светла, обикновено му слагаше каквото имаше за хапване и то беше от това, което ядяха те на масата. Иван рядко показваше искрено чувствата си към кучето пред хората – погалваше го или грубичко го подхващаше и притискаше към себе си, потупвайки го с голямата си ръка, ала и той, и то си знаеха, че връзката им бе непрекъсваема и до гроб! 

………………………….

 

Comments

comments

Leave a comment