НАПУШЕНИ МИСЛИ


рубриката на стефан кръстев (cefules)

www.bgsever.info

 

www.cefules.net


ДНЕС В БРОЯ:

 

За силата и демокрацията

Брой 41 (28 ноември - 4 декември 2014 г.)

 

Време беше държавата да покаже, че я има, че тя също има права и че едно от основните й права е правото на сила, когато тя се явява в защита на нейните граждани, териториалната й цялост и законите й. Криво се внушаваше през последния четвърт век, че демокрация означава безвластие и липса на контрол. Когато някога, ако изобщо се случи, ако изобщо е възможно, светът да заживее в безвластие и липса на контрол, това няма да бъде демокрация, а бездържавие. Иначе в превод от гръцки демокрация значи народна власт (демо - народ; крация - власт), в този ред от мисли - малко тъпичко ми иде когато някой, говорещ с клишета "красив и интелигентен" започне да противопоставя демокрация на народна власт, защото противопоставя синоними - гръцкия термин за държавно управление на българския му превод. Разбира се, той няма предвид демокрация, а либерализъм, но понеже демокрацията и либерализмът за него са синоними, оттам иде неразбирането и на едното, и другото. И за жалост, това са общонационални представи, от които често се възползват управляващите, когато не искат или не могат да направят нещо, когато едно не бива, а правят друго. Възползват се и хора с външни интереси, политически спекуланти и най-вече клиентелисти. Законите се пренебрегват, поставят се като заложник на оплетена в безброй двойни стандарти пропаганда и се стига до мантри от рода на "не може демокрация и сигурност" или "не може свобода и сигурност", с които употребяващият тези мантри се явява като дух над някой старец и старица, докато биват измъчвани от насилниците, нахлули в дома им да търсят пари, и оправдава страданието им. Превръща ги в жертва на своя комфорт. Но понеже държавата е човешка необходимост - иначе нямаше да има държава, тези подкопаващи я, инфантилни представи не удържат някой ден и държавата трябва да влезе в действителната си роля.

Тази седмица бе арестуван Ахмед Муса заради насаждане на радикален ислямизъм. Добре. Трябваше да се случи. Достатъчно възпиращи кръвта кадри видяхме с талибани, допиращи нож до гърлото на поредната си жертва. Достатъчно се начетохме за разрастващата се Ислямска държава, между другото пак създадена не без помощта на изкривени представи за демокрация. Разбрахме за ислямисти от Франция, от Англия, от САЩ. В повече ще ни дойде, ако вземат да се въдят и в България, ала това се очакваше. Очакваше се от години. Защото бе демократично да се защитава носенето на бурки, също тъй - беше демократично да се оставят да тънат в мизерия големи региони, населени главно с мюсюлмани, децата да растат в невежество, да има неграмотни, да има такива, които дори не знаят български. Е, духовният глад си търси храна и пред мизерния живот много гладни души ще предпочетат изкривените послания на пророка. Беше демократично да се освобождават явно работещи по опасната кауза и когато ножът опря кокала, последва един доста атрактивен арест. В храм! Значи имала власт държавата да демонстрира сила дори в храмове. Ами в Османската империя, по време на робството, това не се е случвало с изключение на Батак. Не критикувам самата акция, а забелязвам, че стига да има воля, държавата може. Но по-добре ще е, ако не го прави в последния момент - преди чашата да е преляла, а в останалото време да се преструва на безсилна и беззъба.

 

Наркотикът за масата

Брой 40 (21 - 27 ноември 2014 г.)

 

Преди дни светът направи историческа стъпка, съжалявам за клишето, но от него по-подходяща за случая фраза няма. Модулът "Фила" на Европейската космическа сонда "Розета" кацна на кометата Чурюмов - Герасименко. И тази заглушена от далеч "по-важни" събития новина всъщност може да се окаже начало на спасяването на бъдещия свят. Не чухме много, не разбрахме много. Малко изобщо съсредоточиха слух. И то за кратко, защото по-актуални за обществото ни се оказаха капризите на разни риалити звезди. Да не говорим пък за мача Кличко - Пулев, след който мразещите заради самото мразене си изляха омразата. Разбирачите от всичко се сетиха, че още не са показали колко разбират и от професионален бокс. Политическите ултраси съвсем опошлиха събитието с про-партийните си пропаганди. Изобщо, обществото ни отново показа "красота и интелигентност". И явна заинтересованост... към зрелища, и единствено към зрелища. И вече започвам да го разбирам. И себе си да разбирам. Защото все пак не живея на Чурюмов - Герасименко, а тук, на тази земя, и в тази постоталитарна и постмодерна България. Зрелището е наркотик за масата, а сега тя повече от всякога се нуждае от наркотик. Може би сме на прага на Студена война. И лично, не съм склонен да приема, че съм виновен за нея, че имам нещо общо с нея. При подобни исторически процеси личността губи свободата си. И това се отнася не само за обикновените, лишени от каквато и да е власт хора като мен, най-вероятно и като теб, читателю, а дори за най-влиятелните хора на планетата - тези, които са в центъра на тези събития. И ако някой не ме разбира добре или не е съвсем съгласен с мен, нека прочете или препрочете "Война и мир", перафразирам основния мотив на тази книга. Не губим свободата си в личното пространство, изборът ни все още е решаващ за живота ни, но не и за условията на живот в глобален план, защото там вече не решава човек, а човечеството. И необходимостите.

Лошото вече започна. И е в отговор. Руско-беларуската единна система за противовъздушна отбрана (ПВО) ще обхване скоро още четири страни и ще защитава общо шест бивши съветски републики. Ход, който се очакваше, нямаше как да не бъде направен - за да не остане една част на света незащитена за сметка на друга. Всъщност въоръжаване и превъоръжаване си е имало, но сега вече е публично оповестявано като стратегически ход. Какво означава това? Знаем и помним, поне тези, които до 87 - 88-а на миналия век вече бяхме пълнолетни и не живеехме с капаци на очите и с тампони в ушите. Дори да не се стигне до глобална война, дори да намалеят в следствие на сериозния риск при тези оръжия военните конфликти, то това означава нови железни завеси. И лишения, глад. Нови икономически кризи, нови пазарни разпределения. Рухване на стари илюзии, на жизнени пътища. Десетки, че дори стотици милиони. Лично не изключвам нови тоталитарни водачи на различни места. А също горчиви очаквания, че тези, които най-силно ругаят комунистите сега, преобърнат ли се нещата, ще започнат да плюят вече станалите гадни и за тях неолибералисти. И понеже на никой не му се мисли - по-лесно е, а и в този стрес се нуждаем от разтоварване - повече наркотик за масата, повече и повече зрелища и масови истерии...

 

Към "филите" на Студената война

Брой 39 (14 - 20 ноември 2014 г.)

 

Не знам каква е тази мания да се забравя историята, а също тъй - да й се подражава в неща, които първо са чужди на времето и на необходимостите на настоящето; второ - били са грешка на дедите ни и на прадедите ни. Такова е модерното напоследък разделение на България на "русофили" и "русофоби". Според него аз съм "русофил" (че съм русофил, русофил съм, защо - ще стане дума по-надолу), но в случая, когато самонаричащите се "русофоби" наричат мен "русофил", тази квалификация е изпълнена с отрицание. И едва ли не e синоним на "комунист" (също квалификация, натоварена от субекта с отрицание и единствено с отрицание), "сталинист", "путинист", "терорист" и в този дух още стотици думи и фрази, чиято изначална етимология и смисъл не са толкова важни, колкото обидния тон, с който са изкрещени. Според тези ми ти хора съм русофил, понеже да речем имам повече надежда някой ден книгите ми да бъдат преведени и разпространени на руския пазар, отколкото на американския. И хич, ама хич не искам да бойкотирам читателите си само защото са руско говорящи. По същия начин, ако бях земеделец, повече щях да се надявам да изнеса стоката си в Русия, отколкото в Европа. И хич, ама хич не бих искал трудът ми да изгние, семейството ми да гладува, банките да ми изземат имуществото само защото достойно са оценили кръвта и потта ми хора, които говорят на руски език. По същия начин, ако имах къщичка на морето, повече щях да се надявам на руския турист, отколкото на всеки друг. И хич, ама хич нямаше да ми се иска да остана без сезонния си (и единствен) доход, защото онези с "правилното мислене" - фобите, подкрепят прехода, който даде възможност за престъпна приватизация, закриване на заводи, на цели отрасли и по-обикновените хора останаха без препитание. По същия начин като български потребител хич, ама хич не искам и без друго идещото ми скъпо парно да се вдигне още повече. Тоест, съзнавам сериозността на цялата световна стратегическа игра, може би не толкова добре, колкото играчите и специалистите в нея, но достатъчно, за да съм наясно, че тя ще се води и е борба на големи интереси, но никак не съм съгласен да бъда бездушна пионка и да страдам геройски, забравяйки за своя интерес.

Това ме прави според "фобите" "фил", макар в личния си интерес да не виждам нищо русофилско. Ако съм русофил, то е защото харесвам Чайковски и Шостакович, обожавам Чехов, Толстой и Достоевски и съзнавам, че не съм достоен да оценя подвига на онези (момчета на възраст) велики мъже, които оставиха костите си из бойните полета, за да я има отново на картата държавата България, а не да бъде османска провинция.

С други думи - русофилството ми няма нищо общо с неодобрението ми към опитите за предизвикване на нова Студена война, с която Камерън (доста кресливо и жалко) заплаши и тази седмица, а който я одобрява, нека си припомни историята, Карибската криза, Кенеди и Хрушчов. Нека не чете руска литература, нека чете американска, за да види много ясно какъв ужас са изживели средните американци. Ако се задълбочи и е любознателен, може да прочете и през каква мизерия е преминала работническата класа в Америка, за да плати този толкова скъпоструващ за цял свят конфликт и че донякъде единствено търкулването на заровете е спасило живота и правото ни сега да пишем и да си говорим глупости за филство и фобство, като отново на игралната маса поставяме живота на цяла планета.

 

Започна сезонът на живите факли

Брой 38 (7 - 13 ноември 2014 г.)

 

Ужасно е, нали! Толкова ужасно, че трудно се приема за истина, а е факт. Красива и интелигентна жена по най-болезнен начин реши да се лиши от всичките си качества и да сложи край на живота си в най-благодатната си възраст. И веднага започнаха пошлостите - от предвидими, по-предвидими. Ограничените хорица първосигнално я обявиха за луда и понеже такива работят и в някои медии, потърсиха доказателства, каквито не намериха, но продължават да ровят в жарта, разчитайки, че шумният резонанс, който предизвика в публичното пространство жалката им хипотеза, ще погълне техния глас и излагацията им ще остане скрита. Получи се - тъй нареченото ни общество си е порядъчно просто, пардон - "красиво и интелигентно", за да подеме рефрена за психическата неуравновесеност - на всеки, чийто протест е истински, не е спонсориран, нито организиран от някого. Индивидуален е и целта му не е протестиращият да се хареса на околните. Преекспонират се личните проблеми на жената, като че ли през подобни не е преминал и не преминава почти всеки среден българин. Запитай се, драги ми читателю, колко хора познаваш, които нямат такива или по-тежки лични проблеми. При това най-обикновени хора, не удивително силни духовно, удивително устойчиви психически. Лично аз не мога да открия изключението, т. е. човек на средна възраст, който да не е преминал или да не преминава през такива изпитания. Сещам се и за много през годините, които не издържаха - обесиха се, налапаха дулото на пистолет, прободоха се в сърцето, но не и за някой, който се е самозапалил. И ако човек избира самозапалването като начин да сложи край на живота си заради лични проблеми, едва ли би го направил пред президенството, а и не е за пренебрегване фактът, че жената е професионален фотограф. Това не е като да си правиш селфита за фейсбук, знаела е, че ще бъде фотографирана, знаела е как ще бъде уловена от обективите. Иначе този й индивидуален акт нямаше да получи публичността, която е търсила като протестиращ. Преди миналогодишните февруарски събития, когато пламваха човеци един след друг, се изтъпанчиха умници, които призоваха медиите да не дават гласност, да спотаяват случаите със самозапалилите се протестиращи, защото можели да предизвикат вълна. Е, по същия начин, за да не се предизвика вълна от глупости и масово затъпяване, трябваше да се цензурират и юнските събития - с хулиганщината им, с ексхибиционизма, с модата да се ругае полицията и да се иска нечия смърт, както и да се наричат инакомислещите боклуци. Но "демократичният" ни стандарт винаги е бил двоен. И когато зад исканията ти е застанала сила и авторитет на огромни и влиятелни групировки, това е протест, а когато зад протеста ти е само съвестта ти - това е лудост.

Жената не е луда, истински бунтар е, а истинските бунтари винаги са за тълпата луди. Но по-страшното е, че да се стигне до тази форма на бунт, причините са обективни. И колкото и да се прикриват подобни актове, колкото и да се изкарват луди тези, които ги извършват, сезонът им започна и ще продължи докато не се излекува цялото ни общество от причините.

 

Разцепление - новото име на България

Брой 37 (31 октомври - 6 ноември 2014 г.)

 

Различието е нещо нормално. Нормално е общото да има криле: ляво - дясно. Крилете понякога да си имат и люспи и отлюспени, но от един момент насетне, когато всяка част на огромното тяло, каквото е държавата, започне да работи сама за себе си, изолирано и в конфликт с всички останали, със свои интереси, несъвпадащи с интересите на никого другиго - това значи пълен разпад. Свидетели сме на такъв. И възстановяването ще е далеч по-трудно, отколкото след тежките икономически кризи, през които преминахме, в каквато отново се намираме, но която в този си вид е следствие, не причина за сериозността на цялото положение.

В момента се вижда - ако има някой, който може да управлява, той не го иска, а всички, които искат, не могат да управляват. Няма кормило, няма капра и изобщо май цялата система за управление е вече на чаркове и всеки кандидат водач отчаяно се е хванал за болт или гайка и се мъчи да я изтъргува с останалите за правото си после да подкара това мистериозно возило, все още наречено държава - нанякъде си, без сам да е наясно накъде.

Объркан е и това личеше от предизборната кампания. Освен от страна на АБВ, не чух и не прочетох никаква трезва програма, свързана с каквато и да било солидна идея, определяща философията на политическото движение. Либерали се пъчеха и хвалеха с чисто социални мотивации пред гласоподавателите си, центристи прибегнаха до крайно фашизирани лозунги, националистите, чиято основна идея би трябвало да е целостта на България, се хванаха за гушата, а претендиращите за наследници на столетницата направиха не един неолиберален рецидив. Всичко това е признак за разбъркване, но разбъркване има и пред евентуално ново позициониране, за каквото сега няма признаци, защото хаосът е видим, защото хората в България са преди всичко самотни - всеки сам с тежкия си проблем за спасяването си поединично. Отхвърлен е от всяка идея - прелъстен веднъж, дваж, три и повече пъти от философия, партия, другар, приятелски кръг и изоставен поне седем пъти сам и на произвола на съдбата.

Трудно е да се определи началото на процеса, той се губи в началото на деветдесетте, когато една система трябваше да отстъпи място на друга - нещо, което се случи половинчато - една система отстъпи място на фалшификация на система, която първо не работеше, после започна да работи само в интерес на групи хора, а накрая спря да работи и за тях, защото бе експлоатирана докрай. И тези, които се надяваха да управляват лесно един оглупял, неквалифициран и беден народ, понеже добитъкът се подчинява лесно, сега сигурно съжаляват, че са допуснали тази грешка - всъщност истинско военно престъпление в мирно време, защото и да искат, не могат да възстановят санитарния минимум от способни работещи в нация от 7 - 8 милиона човека. С подвита опашка се скриха зад кулисите и извадиха пак от гардероба виновния, разбира се за всичко, "призрак на комунизма". Хората им се пръснаха увълчени един срещу друг, а милионната човешка сила, стояла с вярата си зад гърбовете им, наказва и себе си с наказателния вот на негласуването. Тарикатите, които печелят с цифри от този "наказателен вот" пък се опомнят само с цифрите си - с първенство, което е толкова печално и жалко, че не може да им послужи за нищо.

Какво ни остава? Надеждата, че ще намерим воля отново да стегнем тази разглобена машина в единство, каквото означава държавата. Но за подобно единство е необходима нова идея и последователност в осъществяването й.

 

За промени и липса на промяна

Брой 36 (24 - 30 октомври 2014 г.)

 

От година и отгоре, тоест от миналагодишните юнски събития, се чувствам в 1990-а - в голямата говорилня, обществено суетене, объркване и масово оглупяване, което разбира се ще отмине. Ще отмине като пиянство и повечето ще забравят и няма и да искат да си спомнят какви са ги вършили, какви са ги говорили, какви са си ги мислили. На всеки е ясно, че се нуждаем от нещо различно, нещо ново, че промяна е повече от необходима - жизнено важна е. И няма как - някаква промяна ще има, защото не можем да продължаваме така. Каква трябва да е промяната е вече по-сложен въпрос. А че някои хора си представят тази промяна доста абсурдно - като алкохолика, който решил, че трябва да се промени и отказал пърженото - е видно. И това, че тези хора парадират с възгледите си, натрапват ни ги, проглушават ушите ни и се опитват да влязат с всички възможни средства за масова информация в дома ни, си е тормоз. И като добавим, че не става въпрос за една или две групички - подръжници на една или две подобни промени, а за десетки такива групи и промени, ясно е, че съзнанието ни е разкъсвано от чужди истерии и надкряскване. Точно както си беше и тогава - знаменателната, пълната с надежди 1990-а не доведе до нищо друго, освен до печал, обедняване и отчаяние. И поне да се бяхме поучили и да не повтаряме грешката си, би било добре, но уви, толкова ни е неудобно да си спомняме за онези времена, че явно чак напълно сме ги забравили. И си слушаме утопичните - антиутопични бълнувания на идиологическия екип на Бареков, достигащите до тероризъм и шовинизъм - на Сидеров и други псевдонационалисти, съвсем безумните на Кунева и сие, а между тях поп звезди, пишман интелектуалци с горди звания като писател, поет, тук-там някой забавен чешит, който може би има някакви добри идеи приложими в дълбокия космос, в една далечна, далечна галактика, но не и тук, на земята, в България при сегашната политическа и историческа реалност. Мислим, говорим за големи промени, а сме блокирали и не предприемаме дори най-малките. И колкото по-дълго продължава това, толкова повече ще се задълбочават проблемите - с които бихме могли и да се справим, с които има хора, които призовават да се справим, ала кой да ги чуе: заглушени са от големите умници, от високите крясъци, от по-ефектно звучащите безумия. Много примери мога да дам за нечути трезви призиви за промени, необходими промени, които можем да предприемем, но ще дам един. По няколко причини го избирам, като първата е, че не е политически. Става въпрос за агресията по улиците. За жертвите, които взима тази агресия. Остават си само протестите, само исканията, само обещанията за строги правила, за справедливи присъди. И ето, и тази седмица има шествие - поклонение за убитото 11-месечно бебе от граничен полицай. Вероятно той ще е поредният убиец, на когото ще се размине - така вървят нещата. Промяна няма! И докъде води това? До все по-голямо задълбочаване на проблема. Пак тази седмица пешеходец наби шофьор на маршрутка, който го заплашил с пистолет. Като научих новината, първата ми реакция беше: "браво, само така", и вероятно това е реакцията на много хора, което е само симптом на задълбочения вече много сериозен проблем. Защото като няма закони, симпатизираме на саморазправата, а тя вече е безредие. И някога, след 1990-а, по същия начин се появиха и мутрите.

 

За падението и обществото

Брой 35 (17 - 23 октомври 2014 г.)

 

Като че ли вчера бе 1989-а, a повечето от нас, които тогава бяхa млади, много млади, изглежда я забравиха. Забравиха за какво мечтахме. Забравиха какво очаквахме. Забравиха на какво се дължеше еуфорията ни. И не са в състояние да видят случи ли се нещо от онова, което предизвикваше приятните ни усещания, направи ни по-силни, направи ни по-смели, изпълни ни с надежди, пробуди ни, но за жалост, за дни.

Аз си спомням - не желаехме да служим на идиоти, да бъдем съдени и коментирани, остро критикувани и контролирани от тесногръда общност.

Не желаехме битовото да е толкова тежко и определящо, че да не ни остава ни време, ни сили за съзнателен живот.

Искахме повече въздух, повече зрелище, повече достойнство.

Желаехме ли България да затъне в дългове? Желаехме ли безработните да стигнат броя на работещите? Желаехме ли повечето работещи да са бедни? Желаехме ли наркоманията? Желаехме ли престъпността? Желаехме ли само гангстерите, или най-вече те, да са стигнали стандартите, показвани по американските филми?

Желаехме ли да живеем в държава и да служим на законите й, създадени, ако не от идиоти, то поне от неспособни да съставят правителство хора, които само за да отбият номера и да не станат за смях на съселите, ще направят всевъзможни компромиси с всеки, който е готов да им сътрудничи, независимо от заложените в програмите им принципи. Не че в програмите им има кой знае какви принципи.

Желаехме ли битовото да е по-тежко и по-определящо откогато и да било, и никой да не може да направи, дори да иска и може, дълготрайна материална инвестиция. Такава вече не съществува. Всичко е цифри и абстракции, в служба и под контрола на банковата спекула. Как да имаме повече въздух или повече достойнство? От всичко, изглежда, само зрелището постигнахме. Очите ни са претъпкани от задни части и силикони на фолкзвезди, а когато и това не е достатъчно, в зрелище се обръща дори личната трагедия, сполетяла някой от нас. И понеже случаят е пресен, от тези дни, ще напомня последвалите медийни и интернет-трол реакции след смъртта на младия Борис Кодиков - студентът, който изгуби живота си при падане от третия етаж на корпус в университет в Благоевград. Какви ли глупости не се тиражираха - за самоубийство, за смъртоносна болест и депресии, при положение, че обстоятелствата все още не са официално изяснени. А коментарите: "Долу Нато, САЩ, да живее България" и още други подобни, грозни, политически и крайно неуместни, само показват падението на обикновения човек. В общество, за което определено не сме мечтали.

 

Политически кич по време на траур

Брой 34 (10 - 16 октомври 2014 г.)

 

Статистическите агенции е време да си върнат формата, вместо да се правят на прорицатели, които напоследък създават чувство, че гледат в стъклено кълбо, на разпилян боб, говежди вътрешности и всякакъв друг мистичен инструментариум, ползван от преди много, много векове. И когато пророчествата им не се сбъднат, нека не се правят на приятно разсеяни чаровни дечица на средна възраст, забравили какви са ги говорили само преди седмици. Ако не са търгаши, изпълняващи добре платена политическа поръчка, което не смея да нарека "неморално", понеже не съм красив и интелигентен окупатор на университети и ценностни системи, но при всички случаи е незаконно, то Госпожи и Господа социолозите трябва да се поупражняват повечко, за да придобият тези умения, които претендират, че имат.

Нека започнат примерно от там - каква е разликата в проценти между гласувалите българи и разбиращите от политика българи, също тъй - каква е разликата между гласувалите българи и наслаждаващите се във вечерта след изборите на телевизионните изяви на политиците българи.

Смея да кажа, че разликата е доста голяма. Колко голяма - не знам, понеже не съм социолог, но най-вероятно четири или пет пъти повече българи гледат телевизия в тази вечер, отколкото са отишли до избирателните урни през деня. Защото масовият човек обича да псува, да ругае и да се вживява повече, отколкото да живее. Защото е станал такъв фаталист, че дълбоко в себе си вярва, че думите му, чути само от домашните и изписани анонимно в интернет, а също и мислите му, имат магическа сила, която влияе на реалността и няма нужда от действия. Масира се становището: защо да гласувам, няма за кого. Всъщност, отнасям се с известно уважение и към този избор. Когато наистина е личен и добре осмислен. Някак стоически изглежда, кара ме да си представя римски мъдрец по тога, способен да прояви голяма поносимост към живота. Но някак този образ не ми се връзва с псуващия и злорадстващия пред телевизора си средностатистически негласувал мъж.

На отминалите избори обаче си беше наистина забавно. Болезнено забавно. Разочароващо забавно. Не е необходимо да си кой знае колко наблюдателен, за да оприличиш поведението на даващите пресконференция политици с поведението на някоя риалити звезда. То емоции, то сълзи, то какво ли не от всичко онова - толкова суетно и човешко, показват тези, които могат и не могат да губят. Миков балансираше героично цяла вечност на прага да избухне, гледаше строго, под вежди като бик, а когато стана въпрос за възможна коалиция с АБВ, започна да се прави на строгия комсомолски ръководител, да маха с пръст като някой чичо от квартала, какъвто всички помним от ранното си детство - гълчал ни е заради някаква детска беля, видимо въздържащ се да покаже колко е вбесен, но също тъй е наясно, че няма друг избор освен да ни прости, стига да пожелаем, малкото ни детско нарушение. Бойко Борисов наруга всички наред, пак се направи на ощипана мома, както си може само той. Докато повтаряше не знам си колко пъти, че е спечелил, показа каква лична загуба е понесъл. Кунева пък от вълнение съвсем се заплете в опит да отговаря - с дипломатичното си нищоказване даде ясно да разберем, че РБ идеи няма и ще се опитва да кара сърф по политическите вълни, яхвайки тази, която ще задържи коалицията й и нея самата на повърхността.

Телевизионните риалитита са кич, особено в навечерието на национален траур, който ни даде добре да разберем в каква социална дупка живеем.

 

Да се тревожи ли или да се забавлява човек

Брой 33 (3 - 9 октомври 2014 г.)

 

Щели сме да изпращаме оръжие на Ирак. Така решил кабинетът Близнашки, то можеше ли да реши друго. Нали сме поели ангажименти към НАТО, забравяме собствените си проблеми, някои от които неотложни, и се втурваме да връзваме на друг гащите. Не че тумбакът ни не е гол, но оръжия изглежда имаме, щом сме тръгнали чак да изнасяме. То, вярно, че ако се пусне жандармерията да обиколи из циганските села и изземе оръжието, стига да поиска, може да въоръжи всички африкански сепаратисти, но ако не се лъжа, не беше отдавна - в края на премиерстването на Бойко, нямаше с какво да се заплаща на работниците в оръжейните заводи и хората останаха гладни, на улицата, с дългове и разбити семейства. През последните десетилетия се чува повече за рязане на оръжия и унищожаване на боеприпаси, отколкото за производство. Да, естествено е едното да има по-голяма публичност, защото другото спада към класифицираната като държавна тайна информация. И като стана дума за класифицирана като държавна тайна информация, такава се оказва и тази - колко и какво оръжие ще изнасяме за иракските правителствени сили. Когато мирише на оръжейна смазка и някъде се убиват, изглежда обяснимо да има и класифицирана като държавна тайна информация. Но че в Германия правителството е дало пълен отчет пред народа колко оръжие и на каква цена е изнесено по същата линия, ни кара да се досещаме, че у нас има и нещо друго. Нещо специфично, което засяга само нашите политически сили и народ.

Какво би могло да е? Първото, което минава през ума, е и най-убедително. Проблемите с наводненията излязоха отдавна от дневен ред, публичното пространство утихна, ала положението на пострадалите е апокалиптично.. Държавата ни не е в състояние да се справи, поне не и своевременно, така че народът да не заплати с тежки жертви. Още по-сериозен е проблемът с поскъпването на тока. И понеже стотици хиляди, благодарение на лъгане, статистически манипулации, криене на проблема с бедността и безработицата, с години са на ръба на просешка тояга, няма да има с какво да заплатят. Не органите, душите си да продадат, няма да имат. Наближава зима, въпреки отрицателния прираст българчета още се раждат и растат. Как ще оцеляват, ще бъдат здрави и ще ходят на училище - един Господ знае.

Има и друго обяснение за тайнствеността на министрите ни. Стана въпрос за закритите оръжейни заводи, а и за хала в държавата, който се крие пред народа. Натовските ни партньори може да са по-наясно от средностатистическия българин в каква мизерия живеем. Възможно е и да се съгласили подкрепата ни да е само символична. Да изпратим пет или шест автомата, за да декларираме лоялност. А министрите ни да се свенят, че ако изстрадалият ни народ разбере каква е военната ни помощ преждевременно, преди изборите, вместо от глад - да умре от смях.

 

За политическия фатализъм - защо се създава?

Брой 32 (26 септември - 2 октомври 2014 г.)

 

Става въпрос за нещо, което нанася сериозна вреда на изборната, и изобщо на политическата активност на българина. Казах "сериозна вреда" и повече от това не съм способен, защото за процентите отговарят и в проценти говорят точно тези хора професионалисти, които причиняват тази вреда - статистиците. В месеците преди изборите, с постоянните си публично оповестени прогнози.

Факт бе фалът им на европарламентарните избори, а защо се стигна до там, лесно е да се досети човек, стига да се замисли. Да, имат материална изгода - това е ясно. Възможно е да имат и друга изгода - да са по-обвързани с конкретни политически сили и дейци, с бизнес кръгове и лобита, дори с идеали - това също е ясно. Но какво им създаде чувството, че са достатъчно силни с прогнозата си да променят резултат, който само би трябвало да изследват? Отговорът е един: правили са по-плахи опити и са успявали. И не е било само при политически избори. Вероятно са променяли общонационалните настроения към дадена тема на деня, към дадена стока, към стил, към звезда, към дебати, разгорели се в социалните мрежи. Най-вече при избори, предишни избори, макар и не толкова смело и безумно колкото в позорните за техния труд.

Някога пълководците са си имали жреци, които преди решителна битка са гледали на царевични зърна или на животински вътрешности и когато е трябвало да вдигнат духа на боеца, пророкували са славна победа. Днес агенциите за социологически изследвания иззеха функциите на някогашните жреци. Доверяваме им се, понеже знаят как да мамят, познават си добре работата и сами често знаят точната прогноза, но я поднасят по начин, угоден на тях или по-скоро на хората, които стоят зад тях. С които са обвързани.

Не казвам нищо ново. Знаем го. И все пак - въздействат ни. Защото разумът се чувства най-комфортно в пределна яснота. А те създават измамно чувство за яснота. Вече обаче се стигна до крайност. Защото чувството за яснота е достигнало до ниво предопределеност. Съдбовност. Фатализъм. От месеци изглежда, че ГЕРБ вече са спечелили изборите, че БСП е след тях. От време навреме се разнообразяват с леки съмнения три или пет партии ще влязат. Повтарят непрестанно имената на аутсайдерите: радио, интернет (всички платформи), всички телевизии - с което ги рекламират и пак предричат славна победа на мастодонтите.

И какво следва? Каква е психологическата настройка на масовия избирател? Това е психологическата настройка на отчаян фаталист или фанатик: "Писано е! Както и да постъпя, ще стане!". И понеже наистина говоря за хора, които си знаят работата, не допускам, че не им е ясно. Въпросът е: кой печели от ниската избирателна активност?

 

Политпропаганда и факти

Брой 31 (19 - 25 септември 2014 г.)

 

Отново кола бомба, взривява се в американското посолство в Кабул. Въздържам се да употребя незаменимата вече в езика ни думичка "камикадзе" - толкова дълбоко проникнала вече в съвремения политпропаганден жаргон, че премазала всички евентуални свои псевдоними в масовото съзнание, а е фалшификация. Пълна фалшификация. Камикадзе е японска дума, означава "Божествен вятър" има и легенда, в която далеч по-малобройни от противника си самураи все пак са застанали в готовност да се бият до смърт, но тогава се извил тайфун и спасил храбрите бойци. По време на Втората световна война "камикадзе" се дава като име на елитен отряд японски летци изтребители. Летци изтребители, не живи торпили, каквато е масовата заблуда. Години преди да дадат, разбивайки самолетите си в корабите, решителен отпор на американската флота, летците изтребители от Червената армия са излитали... без парашути. Тоест: никаква възможност за спасение при изгубен въздушен бой и инструктажът им е включвал да забиват в такива случаи самолетите си във вражеския обект. Колкото за японските въздушни живи торпили, пословичните им полети са около две години след като Димитър Списаревски (1943) прави таран с "Месершмита" си в английски бомбардировач. Японските изтребители - камикадзе, не са излитали във въздуха да се самоубиват, а да се бият. Както всеки друг изтребител, но както много други в безнадеждна ситуация са правили единствено възможното: поне със смъртта си да нанесат поражения на противника си, което е много различно от случаите, в които се използва думичката днес. Освен това "Божествен вятър" е религиозно предание на "неверниците" според съвременните "камикадзета", а те са фанатици - последното, с което биха се нарекли и което отговаря на идейната им същност, е камикадзе. Тоест тази нелепа в случая думичка служи само да бъдат означени някак и да не се разбере нищо за същността им. Защото току-виж истината открила много срамотии на тези, които зоват: "На война срещу тероризма". Истина е, при това не древна, че само преди десетилетия наричаният по-късно терорист номер 1 - Осама Бин Ладен, беше за същите герой, водещ "справедлива война" със съветския окупатор и подпомаган от тайните служби на САЩ. Истината е, че когато "съветският окупатор" остави Афганистан, талибаните създадоха един от най-тоталитарните и мракобесни режими може би в цялата световна история, срещу който западът нямаше дълго време нищо против - "просто различна култура, към която следва да сме толерантни, защото е политически коректно", но изведнъж започна да има. Особено след като талибаните изтръгнаха опиумния мак. Преди дни отбелязахме годишнина от атентата над Световния търговски център, не вярвах, че толкова глуповат може да бъде цял свят, че да се свързват масово атентатите на 11.09 в едно изречение с Ирак и Саддам Хюсейн. Саддам Хюсейн и бившият герой на американските тайни служби Осама Бин Ладен никак не са се обичали. Имало е и защо. С култа към личността си "лошият" диктатор в Ирак се противопоставяше на фундаментализма. И същият "лош" диктатор подлагаше на гонения ислямския фундаментализъм. Подобен е случаят и с "демона" на последните години Башар ал-Асад. Кой финансира народното недоволство? И кои бяха най-големите врагове на Башар ал-Асад? Същите, които бяха и на Саддам Хюсейн; които нарекоха територии на Сирия и Ирак "Ислямска държава" и режат пред камери глави на журналисти и хуманитарни служители.

 

За девети септември, като за преди десети ноември

Брой 30 (12 - 18 септември 2014 г.)

 

По празници и значими дати избягвам стаи с включен телевизор или радио, ако ми е възможно изобщо не включвам компютър или най-малко не влизам в мрежата, защото имам зловещото чувство, че съм омагьосан и натрапчиво изживявам един и същи ден. Този преди 365 дни, този преди 730, преди 1 095... и на тази дата нищо не се променя, и всичко е такова, каквото винаги е било на нея. Поне в публичното съзнание. Всяко телевизионно и радиопредаване прилича на поправителен изпит от миналата година, от по-миналата, от преди няколко. И в интернет - същото. Все едно си шестгодишен, въпреки болките в кръста, бръчките и белите кичури, които виждаш в огледалото, все едно родното училище отваря отново и отново за теб врати и трябва да понесеш стоически първия урок, от който мозъкът ти вече е хванал мазоли. И в това повторение - причината може да бъде само една.

За да се наложи като истина една лъжа, трябва да се повтори поне сто пъти. Колкото е по-голяма, толкова повече да се повтаря. И ето, днес е отново 9 септември. Помнете ми думата - на 10 ноември приказките ще са подобни, защото същите са били от десетилетия на тези две дати. В основата си поне, с лекички вкарвания на актуални събития в контекста. Все сравнение между "комунизма и демокрацията". Между "тогава" и "сега". Без разбира се да се обръща внимание на дребния факт, че освен две системи, се сравняват и времена, раздалечени с четвърт век едно от друго.

Днес един твърде млад водещ, за да помни "комунизма" и за да знае, че това не е било комунизъм, а тъй наречения "развит социализъм", весело, весело рече: "Да, имали всички пари, но какво ли са можели да си купят?"

Красивото и интелигентно момче столичанин трудно би разбрало, че един хляб или едно одеало, маса, стол или чашка днес по селата, особено в наводнените, са нещо далеч по-ценно от всички онези скъпо струващи капризи, които блазнят типичната представителка на таргет групата на моловете. Но спорен казус е: Дали едно общество, в което няма бедни, не е по-богато от онова, в което има богати? Дали едно общество, в което има богати, не е по-бедно от общество, в което няма бедни? Може да се спори до безкрай. Всъщност тези два въпроса са основата на всички дискусии, които се водят от 1989 година до днес.

Но по-просто е и достъпно дори за интелекта на младия водещ, сравнявайки "бедния" тогава пазар с "богатия" сега да се сети, че от тогава е имало поне още две световни революции (пазарни). Първата: развитието на компютърните технологии, което е и причината сега да имаме по-модерни и по-евтини компютри. И втората: инвазията на китайските стоки, която значително обогати целия пазар. Включително и този на развитите демокрации. И е причина за достъпността на повечето от нещата, които днес можем да си позволим, а тогава не можехме, но тази достъпност важи и за хората от другата страна на желязната завеса. И честно, без да съм особен идеалист, с ръка на сърцето мога да заявя: предпочитам да нямам толкова боклуци за изхвърляне пред това да слушам безпомощно призивите за помощ от родители, които скоро ще изгубят децата си, защото не могат да намерят парите, необходими за лечението им.

 

Дясната проамериканска пропаганда обезобразява историята

Брой 29 (5 - 11 септември 2014 г.)

 

Напоследък нашумя скандалът с учебника за трети клас, в който пише, че България е имала цар на име Симеон, той е воювал с Византия, но не е оставил трайни следи в българската история; че българите са живели в мир и съгласие с турците преди Освобождението; че Левски е бил заловен, цитирам: "от полицията, съден и осъден на смърт", нищо за борбата му за свобода, а впечатлението е, че това е бил справедлив процес.

Добре, че българинът реагира. Масово хората са погнусени от поредната гавра с историята ни, но друго е лошо - този учебник не е бяла лястовица или черна овца нито в образователната ни система, нито изобщо в публичното пространство. Лично съм чел десетки, може би дори стотици статии из блогове и форуми, а всички сме ги чували и по телевизията за "турското присъствие", за "модерната и демократична Османска империя". Десни пропагандатори се опитваха всячески да изкарат, че "турското робство" е едва ли не комунистически мит, а че Вазов е използвал думичката "иго" доста десетилетия преди Революцията - кой да мисли.

Целта на тази водена от 1989-а насам пропаганда винаги е била ясна - омаловажаването на ролята на Русия в историята на България. И активните дейци на тази пропаганда с действията си брутално потъпкват, освен всичко останало, и своите възгледи. Поне тези възгледи, които на думи проповядват. Защото позволяват заради една политическа линия да дискриминират цял народ. Каквато и да е била тогава, Русия е нямала общо с техните врагове: "червените боклуци, комунистическите изверги" и т. н., и т. н. - да не изброявам, всички си знаем и са ни излезли вече мазоли на ушите от обидите и оскърбленията на тези, които уж не толерирали "езика на омразата". Но колкото и абсурдно да е, колкото и престъпно да се сочи цял народ като политически враг, точно в нашия тъй наречен "демократичен" климат намира своите подходящи за живот и развитие условия.

В понеделник имаше една много интересна дискусия за отношенията между България и Русия в библиотеката в Плевен. Участваха президентът Георги Първанов (2002 - 2012), Румен Петков, проф. Андрей Пантев, Тома Томов. Лично и от четиримата чух много интересни факти за първи път, колкото и да съм чел, колкото и да съм любопитен. Една колонка няма да ми е достатъчна да се спра на всички тези новости за мен. Сега ще спомена само една от тях, каза я професор Пантев. Знаете ли, че... докато руската войска е била на наша земя, нямало е и една чаша вода, която да не си е платила. И много български предприемачи тогава стартирали и направили първоначалното си състояние - с доставки на продоволствия за руската армия.

Хубаво е да се знаят и тези подробности от историята. Особено днес, особено в този климат, когато из фейсбук съществуват и групи с имена като "България е под руско робство". Нищо, че България от двадесет и пет години не е под руско, а под американско влияние.

 

За жертвите на толерантността

Брой 28 (25 юли 2014 г.)

 

И какво стана сега? Събаря се нещо, което не би трябвало да го има. Иде реч за незаконните постройки, а те отдавна са се превърнали в домове. Не в къщи, а в домове. Майка Тереза е казала, че можеш да имаш къща, но да нямаш дом. И е права, защото домът, освен подслон, е спомени под този подслон, начин на живот, ценности, храм на личността. Домът е тънката граница между всеки човек и улицата. В дома човек придобива чувство за цялост, той е личното пространство, което всеки трябва да има. Без каквото лично пространство не е точно човек - светец е, превъзмогнал човешкото, или биологичен индивид, който само по природа е човек. Имал е пълните права да бъде човек, но човек е повече от една гола природа. Домът е семейството. В дома събираме надеждите от света и ги споделяме. И още много може да се говори за дома, но всичко се заключава в това, че той не е само материално притежание, дори не е само каквото и да е било притежание, домът е част от човека, домът Е човека. И когато незаконни постройки са се превърнали в дом, то тогава и човек - в немалката си част - също е незаконен. И какво остава от него, когато минат булдозерите? Не, това са драми, които никой, който не ги е преживял, не е в състояние да си представи.

И все пак - налага се това да се стори! Тежка мярка, аналогична в медицината е ампутацията.

Видя се в Аспарухово - Варна, какво може да причини незаконното строителство. Защото и там хора изгубиха домове - и законни, и незаконни. И докато има такива постройки, всички сме под риск, винаги може да ни сполети лошото.

Защо обаче трябваше да се изчаква досега? Защо поколения трябваше да израстват в тези незаконни постройки? Да им отдават душата си, потта си и кръвта си. Да заживяват с мисълта, че са направили нещо в този живот? И сега да се събуждат измамени, ограбени, прегазени. Имали са обещания - срещу гласуване - къщите им да бъдат узаконени. Имали са и адресни регистрации. На незаконния адрес! Що за бюрократичен абсурд! Каква логика може да се намери тук? Никаква. Освен че според бумащината незаконното твърде лесно може да се обърне в законно. И това е ужас. Тези хора са роми, не са от интелектуалния елит, но и от интелектуалния елит да си, няма как да не се заплетеш като пиле в кълчища в подобни примки от противоречия. Не би се заплел мошеник, не би се заплел (може би) талантлив и много педантичен юрист, не би се заплел и професионален бюрократ. Защото както е с незаконните домове, така ще е и с още какво ли не в документалния отчет за съществуването ни. И нищо чудно всеки да се събуди като тези хорица, тежко изигран за нещо си.

Не ги оправдавам. Но те си понасят от тежко, по-тежко гяволъка. Въпросът е най-виновните ли са, или има по-черни гяволи с по-бяла кожа от тяхната. Без съмнение с костюми и бели якички. Онези нищожества, които са се възползвали от тях. Лъгали са ги, а те са същите, които в публичното пространство са крещели: "толерантност, толерантност, толерантност". Ето ги жертвите на тази "толерантност" - сега остават без дом.

 

Калашниците - недостатъчни

Брой 27 (18 - 24 юли 2014 г.)

 

Кирил Рашков пак е арестуван, този път за незаконен внос на вещество под специален режим - живак 501. Изотоп, с който може да бъде конструирана тъй наречената "мръсна бомба", т. е. радиологично оръжие. Оръжие, което убива с отделянето на радиоактивни вещества.

Сега няма как да не си спомня - сигурно си спомняте и вие - онези заканителни думи, произнесени малко след погрома на двореца му в Катуница, който от своя страна бе в следствие на убийството на млад български гражданин от клана на циганския феодал. Тогава той заяви, че не му се занимавало, иначе България щяла да заприлича на Косово. Стига да пожелаел, нищо повече.

И не е единственият ромски бос, който смело се прави на страшен и живее със самочувствието, че е способен да предизвика война и да разклати държавата.

Ами каквато държавата, такова и отношението към нея.

Преди месец е имало масово меле между ромски фамилии. Триста човека участвали в него, а полицията едва е успяла да усмири побеснелите бойци. Преди дни като продължение на същия конфликт имаше престрелка пред столично бюро по труда. У стрелеца бил намерен незаконен арсенал, достатъчен да се въоръжи прилично голямо бойно подразделение. Но и без този случай, знае се за автоматите, с които разполагат и търгуват клановете.

Лично аз се чудя откъде се вземат тези автомати. Те не могат да се засадят като канабис или като домати, че да поникнат. Доста разнородни производствени цикли трябва да работят съвместно, че да се произведе един автомат. Явно има канал. Повече от това не се знае или не се казва, но изглежда държавата ни и всичките ни служби са неспособни да го пресекат. И всичко се върши пред очите им и безсилно вдигнатите им рамене. И всички виждаме, че някой яде баница, но кой му я дава, остава загадка.

Срамно е да си помислим дори, че едни полуграмотни или напълно неграмотни хора се оказват или поне се показват по-големи мозъци от службите ни, по-могъщи от целия ни репресивен апарат, но това е фактът.

И вече изявлението на Кирил Рашков не изглежда никак нелепо - ромското население е въоръжено, а ние - не. Но изглежда калашниците не са достатъчни, че започнаха да се внасят и материали за "мръсни бомби". Докъде ще стигне това? Ами ако не се вземат мерки срещу незаконното въоръжаване, скоро от ромите можем да очакваме да започнат да внасят и атомни бомби. Защото "закоността" у нас явно им дава пълен картбланш.

 

Не проявявайте разбиране!

Брой 26 (11 - 17 юли 2014 г.)

 

Преди дни Асошиейтед Прес предаде, че мощният тайфун Неугори връхлетял Окинава. Съобщават за четирима пострадали и за един изчезнал с лодката си рибар. Ето колко може природата срещу общество, готово да я посрещне. Галеници на висша сила сме, че дори в най-ужасяващите ни кошмари не може да ни се присъни тайфун. А фактите досега показват, че дори само да ни се присъни, ще причини разрушения, ще остави бездомни много хора, ще има и изгубили живота си и известна полза ще имат някои политически водачи, които ще намерят повод да се дърлят. Седмици изтекоха от трагедията във Варна и Добрич и я позабравихме. До седмици изобщо няма да си спомняме. И би било добре, много добре даже. Трудно се забравя миналото, трудно се живее вечно с болката по безвъзвратно изгубеното. Но стихията, преминала през тези градове, продължава. Тя не е каприз на природни сили, а на безотговорност и безстопанственост, колкото и да се злоупотреби с думата морал през последните години и най-вече през последните месеци, колкото и да се изврати смисълът й, не мога да намеря друга и ще я използвам. Разрушителната стихия е морална. Потопът е следствие на изповядвания масово девиз: "След нас и потоп". Всичко зловредно, което се случва в България, е системно. И понеже сме безсилни срещу този процес, чакаме милост от природата, на каквато дори нямаме право да се надяваме. И ако дъждецът, който от 2005 г. насам свикнахме да наричаме порой, взима жертви, които обществото ни лесно забравя, то моралната разруха, която го улеснява да руши, утре ще отприщи друго - по-жестоко, по-разрушаващо, което ще помете напълно жалките остатъци от обществени устои, които все още имаме. Стига сме се престрували, че проявяваме разбиране! Стига сме се изнасилвали да проявяваме разбиране! Към някакви си "нови" имагинерни ценности, които до този момент дават единствено на престъпниците права.

Не проявявайте разбиране към хора, които се мъчат да ви убедят: "Ами те тези бракониери, то от глад са изсичали дърветата и набили горския" (поредният случай от скоро); "Трябва да бъдем толерантни към малцинствата" ("истински" аргумент в полза на великодушното отношение към бракониерите).

Не, не проявявайте разбиране, защото истинското име на подобно разбиране е малодушие. Което утре ще ни удави.

 

За банки и тролове

Брой 25 (4 - 10 юли 2014 г.)

 

Нека приемем, че арестите на уличените в опит за създаване на банков хаос са правилната мярка. Защо: нека да приемем? Защото е необходимо време за анализ, след който обществото да отсъди. В случая все още не е способно. Подобен прецедент няма. Над двадесет години замерянето със словесни нечистотии и зловредни слухове си е национален спорт. Пресилено е да кажа, че всеки плюе всекиго, защото все още си има "българи от старо време", а и просто човеци, има си и много хора, които са твърде натоварени с проблемите си, за да създават проблеми и на други, но реално на всекиго е дадена тази възможност. Не съвсем официално, но е факт. Публичното пространство в България е заприличало на една голяма кръчма, в която всеки замаян грубиян, ругаейки някого, изявява своите претенции за свобода на словото. Разнасянето на лъжи, подвеждаща информация, отявлена манипулация е ежедневие. С което се примирихме.

Но ето, че този път има арестувани, че и обвинени. И дори да приемем, както казах в началото мярката за правилна, то тогава при всички случаи тя е закъсняла, много закъсняла. Какво всъщност са направили обвиняемите? Черен пиар. Както и да се формализира, с каквито и други думи да се нарече, характерът му остава непроменен. А черният пиар, за разлика от обсъжданите арести, не е от вчера. И атакувани са не само банките. Атакувани са политици, публични личности от всеки бранш, атакувани са институции, хора на бизнеса, атакувани са даже хора в гроба, национални герои, символи на българщината, атакувана е и България, националните ни символи, историята. Умишлено се разпространяват от зловредни, по-зловредни слухове. И никак не е чудна масовата апатия към всичко и всички. От набедената за свобода на словото, свобода на оскърбление и свобода на клевети.

Защо спрямо всичко останало до сега си беше "свобода на словото", а като засегна банките, изведнъж се оказа престъпление? Да, банките са важни, но не е ли важно и националното ни достойнство? Английски и американски анализатори в момента коментират, че банковият трус е в следствие на политическия. В този контекст, толкова по-важни ли са банките от политически личности, срещу които черният пиар е непрестанен. Защо не беше арестуван, примерно, клеветникът, който пусна слух, че Румен Петков купувал гласове?

В условия на непрестанен черен пиар е и бизнесът, и хората на изкуството - няма човек, който малко се е реализирал, но не е сред елита - на когото да не се създадат поне десет алтернативни биографии, нямащи общо с истината, но далеч по-популярни от него и мърсящи честта, достойнството и доброто му име. Хиляди са, възможно и десетки хиляди тъй наречените тролове в интернет, които се занимават предимно с това, разпространяват анонимно или полуанонимно всевъзможни слухове. Не само, че не са арестувани, а буди любопитство и въпросът откъде намират толкова време и усърдие да се занимават толкова много хора с нещо, което пряко не ги засяга. Това от десетилетия е пробудило подозрение, че са организирани.

Кой поддържа тази организация? И защо? Такава не е доказано, че има, но подозренията лесно щяха да се разсеят, ако имаше подведени под отговорност троли, които без съмнение вършат престъпления.

 

За приливната вълна и чувството за вина

Брой 24 (27 юни - 3 юли 2014 г.)

 

Приливна вълна заля квартал на Варна и повече от десет невинни живота си отидоха мърцина. Приливна вълна се отприщи от натежалите от болка и мълчание гърди на българина и заля социалните мрежи. Много се изписа, много се каза и за трагедията няма какво да добавя. От 2005-а до сега почти всяка година последиците от небрежност и занемаряване предизвикват наводнения - убиват хора, съсипват имущества, разбиват стремежи и мечти. Урокът се повтаря отново и отново, година след година, а практически изменения след него не се забелязват. На кметствата все не им достигат пари да се погрижат за канализациите. На незаконната сеч се гледа през пръсти. Концесионерите на язовирите се държат като магьосници-феодали от юношеско фентъзи; няма власт над тях, а животът, който застрашават, е на някакви по-низши хуманоидни форми и не си заслужава да го мислят, особено когато става въпрос за печалби. Когато все пак някой се опита да ги издири, превръщат се в призраци и фантоми - имало концесионери, само че никой не знае кои са - както стана в село Бисер. И продължаваме да си живеем така, уж поумнели, уж взели урок, а все същите. Когато бедствието ни сполети, превръщаме се в човеци - за ден, за два, за пет, дори за повече... примерно за седем. После ни грабва битът, борим се за насъщния и не ни остават сили да се замислим. Тъпчат ни душите с брадати жени, реклами на всякакви отрови и пропаганда - колко сме богати, колко сме свободни или колко сме некадърни, щом не сме богати и не сме свободни. До следващото наводнение и индулгенция под формата на СМС.

И наводненията не са най-ужасното. Цинизъм, на който имат право само пълководците, е да се води статистика, когато става дума за човешки живот и смърт - защото всеки живот е висша ценност над всякакви количества. Но невъзможно е в случая да избегнем статистиката. В наводнения почти всяка година в България губят живота си десетки, но на пътното платно загиват хиляди. И по същия начин, както за наводненията, взимаме урок - теоретичен - за ден, за два, за пет. И единствено почернените семейства живеят изолирани до края на дните си в своята трагедия. Но практически нищо не се променя. Няма виновни, няма наказани. Всъщност, поне няма виновни и наказани под някаква юридическа форма, а понеслите трагедията живеят в чувство за вина и наказание. Такава е България. Поне в годините на Преход. Пренасочване на чувството за вина. За да се оневини виновният, защото жертвата му се приема за беззащитна. И е по-лесно на масата да изкара нея - жертвата, виновна, тя не може да се брани, щом е станала жертва. Ще понесе още малко, ако трябва - и много. В името на душевния мир на паплачта.

И това пренасочване на чувство за вина е първопричината за всичко зло, което ни се случва. Защото във всеки живее и жертвата. И гледа да махне с ръка, вместо да се опита да се бори, защото няма да намери солидарност, а напротив - омраза.

Така и майката, която алармира, че детето й, учещо в паралелка с деца със СОП, е дискриминирано, отнета му е възможността да празнува абитуриентския си бал, веднага бе атакувана в мрежата. При това с какви атаки, че "играела", забележете: хоро. А детето й изведнъж стана най-черното. Ако си беше спестила да каже истината, че дискриминация е имало, не биха я атакували, но щом упражни гражданското си европейско право, веднага се опитаха да й създадат чувство за вина. Това е механизмът на психологическия тормоз, който под една или друга форма понасяме всички. Живеем в чувство за вина, мълчим, докато стените рухнат... и мътилката ни удави.

 

 

Явно не им пука за избирателите

Брой 23 (20 - 26 юни 2014 г.)

 

Най-после е ясно, че предсрочните избори ще са между края на септември и началото на октомври. КСНС е казал тежката си дума, но преди това се чуха много, много глупости, а от глупостите можем да си направим много ясни изводи.

Как е възможно политик, т. е. човек с претенции за сериозност поне към онова, което е в компетенцията му да заявява, че най-добре било изборите да са през юли? След като на баба Гица от село Еди-какво-сиво в Северозападна България или на баба Айше от Кърджалийско й е ясно, че това е просто немислимо. Особено при политическата активност по време на изборите в България, дето почти я няма. Вероятно тези две недотам хипотетични баби ще са сред малцината избиратели. Но дори те е възможно за пръв път в дългия си отруден и отговорен живот да нямат възможност да гласуват поради простата причина, че трябва и да се хранят, а за да се хранят, те яко бачкат и точно през юли не могат да си позволят да се отклонят от къра. В подобно положение ще са и много млади от всички краища на България, защото нито един регион в момента не е цъфнал и вързал. Дори официалната статистика за безработицата е твърде тревожна, а знаят и олигофрените, че реалната е много по-голяма. И за да оцеляват младите (а някои и да живеят почти като хора), си намират сезонна работа. Студентски бригади на близо и далеч, сезонна работа - най-вече по морето, най-вече в туризма и ресторантьорството. Те няма да бъдат в избирателните си райони и няма да могат да гласуват, дори да са убедени, че гласуването е необходимост, защото по-голяма необходимост е работата, която може и да им се изплъзне от ръцете.

Явно си има политици, които са си поръчали живота по телефона и са много далеч от истинската психология и проблеми на народа, от истинското му житие и битие. И много странно един такъв, имам предвид Волен Сидеров, влезе в сериозната политика не само с фюрерското си махане с юмрук, а с това, че в речите му се долавяха не просто социални ноти, а истинска съпричастност към бедните, унизените и оскърбените. Къде отидоха сега "идеите", свързани точно с тях?

И не само работещите през лятото ще ограничат едни подобни избори. Ще ги ограничат и тези, които си имат постоянна работа или са работили месеци на 2 - 3 места, за които лятото е и сезон за почивка. Кой ще си провали плановете, някои и предварително са си заявили билети и места за почивки и с месеци са се готвили? И да има склонен да стори подобна саможертва, той ще е изключение. И със сигурност този хипотетичен и малко вероятно съществуващ избирател няма да е човек със семейство. Защото семейните, за добро и зло, първо са солидарни със семейството си, после с останалите по-големи и още по-големи социални клетки.

Простички и ясни неща не само за бабите, но и за подрастващите, а това, че има политици, на които не им е ясно, е живо доказателство, че на тях изобщо не им пука за техните избиратели.

 

Мераци за настоящ коалиционен фарс

Брой 22 (13 - 19 юни 2014 г.)

 

Хайде да напрегнем паметта си. Не много, съвсем, съвсем мъничко да я напрегнем. Иначе съвсем ще заприличаме на шимпанзетата от онази градска легенда, която знаем от деца, че шимпанзетата помнели три минути.

Цветан Цветанов заявил, че ако ГЕРБ не постигне пълно мнозинство, щял да се коалира с РБ. Честно, след тази вест се почувствах шимпанзе и не какво да е шимпанзе, а именно онова, което помни три минути. Или поне Цветан Цветанов ме взема за такова. По-точно - всички ни взима за такива. Или взима за такива най-малко евентуалните избиратели на ГЕРБ и РБ.

Защото не бяха никак отдавна, че да бъдат забравени кметските избори, примерно. Трябва да забравим всичките изявления около тези събития в политическия ни живот.

Е, помнiте ли рева на ГЕРБ, че всички играели срещу ГЕРБ, като специално към РБ нотките бяха по-острички и преминаваха в неприязън. Помните ли, че точно РБ оправдаваше това тюхкане на ГЕРБ. Помните ли кой беше кандидат-кметът на Плевен, който яхна анти-ГЕРБ вълната, когато тази вълна беше модна, а ГЕРБ - управляващи, и като управляващи, а и издънили се като управляващи - мразени. Вълната яхна видният реформатор, дясната ръка на Меглена Кунева - Найден Зеленогорски. Всъщност той успя да коалира множество политически сили срещу ГЕРБ и създаде прецедент. "Син" да бъде подкрепен от "червени" - част от плевенското БСП, само и само да не стане кмет настоящият, издигнатият от ГЕРБ. И разбира се, силата си имаше противодействие. ГЕРБ не изгубиха от наложения им масиран натиск, а напротив - консолидираха редиците си и влизайки в ролята на мъченик, срещу когото всички хвърлят камъни, пратиха пред урните и неособено политически активни симпатизанти, а и не само симпатизанти, дори несимпатизиращи на тях, но и несъгласни на подобен род атаки и най-вече добре познаващите видния реформатор, който яхна народния гняв.

И какво става сега? Двата ритащи се коня, покрай които къчове отнасят и магаретата, се прегърнаха, когато това изисква... не, не бих казал "политически интерес"... Когато го изисква дребната им балканска далавера. За каква идея, за какъв принцип на тези политически сили можем да говорим! Това е лъжа, лъжа към твърдите избиратели и на двете политически сили. Защото вчера евентуалният им коалиционен партньор беше принципно техен политическия враг.

 

 

Дзен на Втори юни

Брой 21 (6 - 12 юни 2014 г.)

 

Сирените в памет на загиналите за свободата на България герои сварват всеки на различно място. И съдейки по статусите в социалните мрежи, различни гледки виждат очите ни. Много бяха недоволните от непризнателността на забързаните в ежедневието си, които не са намерили минутка свободно време за дори формална почест към пролелите кръвта си. Други, напротив - забелязали са, че поне външно българинът зачита героите си, въпреки съмненията в искреността.

Мен сирената ме улови в родния ми град, където имах да изпълня лични задължения. Минавах край една чешма с минерална вода, тогава зазвучаха сирените и хората се спряха. Почти всички. Малко обаче издържаха до края на минутата, а една прегърбена старица, рухнала физически, придвижваща се с два бастуна, каза на придружителката си, също жена в дълбока възраст: "Хайде! Чешмата тече..."

Много ме впечатли. Не мога да съдя за ерудицията й по външния вид. Срещат се все по-често високо образовани възрастни хора. За съжаление, все по-често се срещат и младите, които гледайки с пренебрежение на различните от материалните блага, не само не са образовани, а и буквално неуки. Възможно е тази старица съзнателно да се е изразила в стил дзен, макар и по-вероятно е вроденият й интелект да е открил тази толкова трудна философска и литературна форма.

Да, права е. Героите са мъртви, но животът продължава. Права е - формалностите не са достатъчни. Права е - те са се пожертвали именно за да живеем, а животът не спира, независимо дали ние ще спрем за минута. И не, не е права, не и днес, когато не ни останаха много ценности. И поне за кратко е хубаво да ги ценим. Но и да я съдя, и да не я съдя, не мога да отрека, че се изрази блестящо.

"Чешмата тече" - изтекло е времето на героите като струйката вода от чешмата на минералния извор, тече и нашето като струйка вода и ще продължи да тече.

После обаче разбрах друго. Точно на втори юни отново се е ляла кръв, детска кръв по шосетата на страната ни. За жалост, животът не е толкова мъдър, колкото една хубава дзен-притча. И не тече като минерална вода, а като кръв. Всяко време си има мъчениците. И хубаво е, много хубаво е, че на Втори юни все пак имаше хора, зачели героите, но още по-хубаво ще бъде всички да се замислим защо по неестествен начин загиват толкова, толкова невинни и днес.

 

Купуването и продаването на гласове е... печална реалност

Брой 20 (30 май - 5 юни 2014 г.)

 

Явно, че с формализми като задължителния текст: Купуването и продаването на гласове е престъпление проблемът няма да се реши. Едно: твърде силен е комплексът за безнаказаност. Две: хората наистина са гладни. Не е оправдание, но е фактор. Три: това, че са нещастни, повечето необразовани, мизерстващи и още какво ли не, не ги прави глупави. И могат да правят простички анализи, като този: ами добре, аз продавам гласа си за двадесет лева, за да се нахраня и да нахраня децата си, но тези горе си продават гласовете ни един на друг; гласувалите на предишните избори за БСП, не гласуваха ли всъщност за ДПС и т.н., и т.н. И подобен отчаян и нихилистичен анализ всъщност не е съвсем лишен от основание, защото и глухите, и слепите, че и твърдоглавите имахме възможност да проумеем какво прави БСП. В името да управлява всъщност се лишава от управление. За да прелъсти коалиционен партньор, точно да прелъсти: също както скован с жените, но материално осигурен мераклия, прави всевъзможни подаръци на отраканата си любовница, тъй и БСП прави своите подаръци. И ако тази любовница е толкова отракана, колкото са ДПС, може да завлече нещастника във всевъзможни авантюри, злоупотреби и какви ли не още престъпления, за да й осигури подаръците. Знаем какви бяха подаръците на БСП за ДПС - гласовете на собствените гласоподаватели. Тоест пак сделка с гласове, но в особено крупни размери. И гласоподавателят, който е отдолу, който е гласувал заради идеята, няма как да не остане разочарован: какво като не хапнах кебапчетата и оставих децата си гладни, сделката с гласа ми пак е направена, но този път без мен. И до някъде ще е прав и много, много огорчен, че заради ума си, заради душата си е останал гладен в онзи ден, когато далеч по-тъп и ограничен човек се е възползвал от жалкия си бонус.

Така че цялата общочовешка психология работи за това изкушение - изкушението да си продадеш гласа. Срещу него е изправила чело едната му човешка гордост и достойнството, но нека си го кажем: след като две десетилетия ни набиват главите, че няма достойнство или гордост без пари, дори достойнството и гордостта ни не са онова, което би трябвало да са.

Проблемът с глада няма да се разреши за ден, за два, за един мандат, че и за повече мандати, но продължава ли гладът да диктува кой и как да управлява, този глад ще продължи, защото никой, който е на власт и експлоатира този глад, няма интерес да бъде премахнат. Нали и на следващите избори ще укрепи властта си с това, че пак хората ще са гладни и пак ще купи гласовете им.

И трябва с всички възможни средства, не само по време на предизборни кампании, да се предизвиква отвращение към купуването и продаването на гласове. Защото отвращението е по-страшно дори и от глада. Някой ще ми каже: не знаеш какво е глад! Може би ще е прав, защото още не съм бил военнопленник и не съм се хранил с плъхове, или лагерист, но сигурен съм, че дори за най-гладните има една бариера, през която не могат да преминат, че им пречи погнусата, а открива ли се истинското лице на купуването и продаването на гласове, не само по време на кампании, не само с един сух анонс, у доста хора ще предизвика погнуса.

Защото да продадеш гласа си е нещо като да продадеш душата си. И при всички случаи е да дадеш хляба си на онзи, който ще го хвърли на кучетата - дресираните кучета, които са обучени само за да те хапят и пазят, а на теб от твоя хляб ще е дал залък. И достатъчно е да се работи по този въпрос, тогава България ще бъде доста по-добро място - няма да има заинтересовани от това да сме гладни.

 

В лагера на евроатлантическото лицемерие

Брой 19 (23 - 29 май 2014 г.)

 

Ще дойде ден и политическата система - българска и световна, ще бъде заменена. И като всяка предишна - остро критикувана, изобличавана, хулена - най-вече от наследници (не задължително по ген, а по дух) на тези "будни и ранобудни души", които днес я славят, а за цялото зло по света пак упрекват предишната. Тъй е било и изглежда, тъй ще бъде. Победителят никога не се задоволява с победата, той все се стреми да умие с омърсените си ръце потта и сълзите на победения. Дори да му е взел душата, желае повече. Да погребе с по-слабия и своите собствени слабости. И понякога дори себе си успява да заблуди, че го е сторил, но при всички случаи успява да заблуди своите верни сподвижници и масата фенове. Следва разцвет, главозамайване, флирт с общочовешката глупост и извличането на изгоди от нея. И в манията си за всевластност и с измамното усещане за непоклатимост тръгва през просото. Той - победителят, докато на хората им омръзне да бъдат овце и пробудят вълчето, което спи у всеки човек.

И смятам, че ще бъдем свидетели на един глобален не само в политически, а във всякакъв друг идеен смисъл катаклизъм. Защото Словото, което трябваше да е свободно, вече е отровено. Защото и мислите, в които трябваше да си имаме нещо лично, са разбити от извращения на понятията. Защото всичко това отдавна е престанало да бъде човешко. И независимо от краските, в които си представяме някогашните сталинистки лагери, не забелязваме бодливата жива плет, зад която сме принудени да живеем днес.

През последните десетилетия думите бяха удряни: отпред и отзад, от ляво и от дясно, отгоре и отдолу, отвсякъде - само и само да бъдат изпразнени от смисъла, който са носили, и запълнени с нов. Съобразен с глобалната политическа конюнктура. С тъй наречената "политическа коректност" - още едно извращение с езика - коректно означава правилно, а какво може да означава в един демократичен свят фразата "политически правилно". Явно е противоречието. Взаимното самоизключване. А после какво следва: "политически коректно е да сме толерантни с различните" - т. е. кои ? - които са вън от стереотипа и се сочат с пръст - "ето това са различните за толериране" (брадати жени, психопати, от време на време и хора от малцинствата, ей тъй, за цвят). Какво означава? Че този, който е вън от стереотипа, всъщност e правилно да бъде толериран само в случай, че пак е в стереотипа - на "различните". Това не е просто оксиморон, а пак ще го напиша: извращение на езика; и ако народът е настръхнал, то не е толкова заради парадирането със сексуалната извратеност на разни попзвезди, а заради извратеността на езика, която нетолерантно проповядва толерантност.

 

 

И още по-гневно за предизборните клипове

Брой 18 (16 - 22 май 2014 г.)

 

Колонката ми от предишния брой без да желая стана тема с продължение. Този път предизвикателството дойде от клип на "Атака" - епизод от църковния ритуал при сключване на брак на българско семейство е включен в предизборен клип на партията без разрешението на младоженците. За въпросния клип достатъчно се писа и не би имало смисъл да се обсъжда повече случая, ако не бе далеч по-сериозен, отколкото обществото е склонно да приеме точно сега.

Нека си кажем грозната истина: през изтеклите седем дни народът ни бе далеч по-развълнуван от европейската изява на един брадат травестит, отколкото от бъдещето си в Европа. Това също само по себе си е много тревожен симптом. И може да се обобщи в една дума - апатия.

Нищо друго не е в състояние да разбуни толкова обществения дух, колкото една видима пошлост, будеща отвращение. И е естествено, че се стигна дотук. Да си спомним юнските протести от миналата година, а и протестното начало на кървавите събития в Украйна - бе компрометирано дори недоволството, желанието за бунт, което обикновеният човек носи в гърдите си срещу несправедливостта на управляващите във всяка една система. Будният човек, който по презумпция е бунтар, не намира ни смисъл, ни надежда в бунтове, яхнати и контролирани от другите лица на същата тирания, срещу която би трябвало да са тези бунтове. И ето го началото на Голямата апатия.

Спасителна - в която търсим облекчение, за да забравим печалта и безсилието си. В същото време поглъщаща като тресавище, лишаваща ни от съзнание и въздух. Състоянието, в което не сме способни и отказваме да възприемаме нещата, които се случват около нас и с нас, които правят с нас, които ни засягат.

Не успях да гледам нашумелия клип на "Атака", но прочетох достатъчно, видях и публикувани кадри из сайтовете. И питам се: остана ли нещо свято?

Семейството е реагирало - похвално. Не би могло да постъпи по-добре. Общо взето бе подкрепено. Кой има право да пъха камери под чаршафите на хората, че и в "най-светлия ден в живота на една двойка" - цитирам клишето, защото то не е съвсем лишено от основание. Фашизиране е използването на личното човешко щастие за пропаганда. Но друго, друго се изплъзва от всички реакции срещу грозната предизборна проява. Клипът бе пълен с църковни символи, със замесването на православната институция. Някой попитал ли е Източно-православната църква разрешава ли да бъде използвана в партиен материал? Не. Никой не е попитал имащите правото да дадат подобно разрешение. И ако ги бе попитал, а те бяха разрешили, това щеше да означава едно: че църковната институция не е над всеки българин, а обслужва само една партия. Но не, такова разрешение няма. С този клип превъзнасящата уж православните ценности партия се е поставила над тях. Сложила е ръка на църквата, както е правил не един диктатор в историята. А това си е кощунство и нека подобни политици не ми говорят за православни ценности, защото те лично ги поругаха.

 

Обидите започват от предизборните клипове

Брой 17 (9 - 15 май 2014 г.)

 

Опитвам се да се смея, за да не се ядосвам. Наближават избори, неизбежни са и рекламните видеоклипове, а пошлото и глуповатото, често достигащо до наглост, като че ли са типични за родния политик. Обидното му отношение към собствения му избирател започва от тези послания и се развива до следващия вот и предизборните вълнения, по време на които всичко започва отначало. Лично, старая се да избягвам подобни зрелища, но хващам по нещо. До сега най-безсрамни през всичките години на прехода са ми идели клиповете на родната ни десница. В тази кампания обаче ми идат в повече едни други предизборни клипове. Колкото и да се старая да отбягвам подобни зрелища, все пак не се спасих от две. Едното беше фехтовка. Другото - шах. Спортсменът-политик мачкаше своя опонент. И в двата случая изтъкваше победните си ходове. От една страна благородно. Някак рицарски. Игра по правила, в която побеждава не по-коварният, а по-добрият. При това какви спортове само! Фехтовка! Шахмат! Разум и висока техника, дисциплина за изтънчени играчи.

От друга обаче явно някой никак не се е замислил.

Спортът си е спорт и има различни цели. Политиката също си е политика и не се прави заради самия спорт. Само за да победиш, само за да се покажеш по-трениран и по-добър в дисциплината. Само за да грабнеш медала или купата.

Спортната страна на едни избори, а и изобщо в политическия ни живот може да е най-атрактивната за масата, но е и най-маловажната за нея. Защото в крайна сметка ни интересува не че победителят ще победи противника си, а с какво ще се отрази това на нашия живот. В клипа просто са сменени средствата с целите. Средства е всичко, което е добро за народа, което е добро за избирателя. То не е нищо повече от хватка, от политически ход за целта на онзи, за когото ни остава само да ръкопляскаме за туй, че е победил. Вдигането на стандарта ни, подобрението на социалното ни положение и така нататък са само удар с рапирата или придвижване на шахматната фигура.

Всичко в името на победата! Ами ако това не са най-добрите ходове? Какво означава? Означава, че за да се постигне целта, те могат да бъдат сменени. Проста логика. Те не са толкова важни, колкото е важна победата.

Да, това е метафора, не бива да се гледа буквално. И не гледам на нея буквално. Всяка метафора е натоварена със съдържание и особено една толкова експлоатирана метафора в политиката, каквато е шахматът, много внимателно и разумно трябва да се използва. Защото не само в измъчена България, а в цял свят на хората им е писнало да се чувстват като пионки на шахматната дъска и в ръцете на големите играчи, които могат да си правят с волята, със свободата им, с живота им всичко, което решат... В името на своята победа.

 

За масовото (не)щастие

Брой 16 (25 април 2014 г.)

 

Няма нещо, което да предизвика щастие у всички. Защото щастието е уникално, то е предимно заслуга на онзи, който го изпитва. Зависи от неговата сетивност, от неговата зрелост и необходимост. Щастието е единствен и неповторим код, валиден за един-единствен човек и често за един-единствен миг.

Страдание може да се причини на всички. Достатъчно е да се взриви стената на язовир и вълната да помете къщите на цяло село. Тогава всички в него ще страдат. И пак не е сигурно, че няма да има между тях и щастливи. От факта, че са живи, примерно. Че са изявили сила, която не са предполагали, че имат. Помогнали са на себе си, помогнали са на другиго. Майка от факта, че е намерила живо и здраво детето си или друга, че миналата седмица го е изпратила някъде далеч. Юноша заради това, че го е забелязало момичето на мечтите му, защото е проявил достатъчно хладнокръвие и не само е доплавал с гумена лодка до дома й и е измъкнал парализираната й баба, но е вдъхнал кураж на цялото й семейство. И още много ситуации.

Епидемии. Природни стихии. Войни. Икономически кризи. Все неща, които могат да предизвикат масови страдания, но няма, няма и едно нещо, което да предизвика масово щастие или едно нещо, което да е способно да отнеме щастието на всички. Защото и в най-голямото страдание, въпреки него, а и доста често като последица от страданието ще има хора, които да изпитат щастие.

Обявяването на независимост за поробен народ. Има ли по-голямо благо за цяла маса, но нека не упрекваме в егоизъм човек, който ясно съзнава какво се случва, но не е щастлив - болен е неизлечимо. Или младеж, чиито родители са застреляни, а вижда, че предателят им се пъчи там горе, на трибуната и минава едва ли не за борец за независимостта. Че даже алкохолик, който още няма необходимите градуси алкохол в кръвта си и търси натрапчиво наоколо пиене. Не че не е щастлив, но не може да изпита щастието преди да е задоволил потребността си. В този ред от мисли аз също няма да съм щастлив, ако в този момент адски ми се пише, но нямам възможност да го направя. Ще викам, ще скачам, ще се радвам, но няма да съм отдаден на щастието си, а ще го почувствам едва тогава, когато мога да изпълня своята потребност и ме отпусне гърчът на зависимостта ми. Голяма част от хората ще са просто опиянени от екзалтацията, но като поутихнат емоциите на другия ден, всеки ще почувства щастието и нещастието си по различен начин от останалите. И именно тогава, когато не изглежда толкова радостен и толкова екзалтиран, най-вероятно ще бъде много по-щастлив.

"Мислим за щастието на народа!" - това може да звучи искрено само от устата на лъжец, а не е ли закоравял лъжец, просто няма да е никак искрен. Сигурен съм, че ще чуем тези или подобни думи в предизборните обръщения. Да се злоупотребява с думата "щастие" е може би най-голямата пошлост на масовата култура. Като се започне от рекламните клипове, в които някой си твърди, че знаел какво ще ме направи щастлив, и се стигне до разни надути десни икономисти, които обясняват какво било необходимо на тази или на онази нация да бъде щастлива. Политик, който изрече подобни думи в предизборно обръщение, за мен ще бъде най-малкото заблуден и не бих му вярвал, каквото и да каже след това.

 

 

Да не настъпим мотиката!

Брой 15 (18 - 24 април 2014 г.)

 

"Нелегитимните управници, напротив, се надяват да възстановят реда, който те самите цинично погазиха, идвайки на власт чрез въоръжен бунт. И настъпват собствената си мотика. Действието породи противодействие. Едно държавно престъпление в Киев - народните протести в провинцията. Верижна реакция от събития. Политически и икономически." Това е заявил Медведев, дни след колонката ми от миналата седмица, а написаното в нея беше в същия смисъл. Логично е да се допусне и би трябвало да е ясно на всеки, който разрушава закон, за да наложи свой закон.

И това не се отнася само до Украйна.

Слава Богу, студентските окупации не постигнаха успех. Не че съм фен на правителството. Не съм. Надявам се на предсрочни избори, но ако бе съборено по този начин, който и да бе хванал юздите, по-късно щеше да го очаква същото, каквото и падналото правителство - защото постигне ли успех нарушението на закона, това нарушение се превръща в закон за успеха.

И нека го отнесем до нещо по-актуално. Оказва се, че злоупотребите с лични данни за ЦИК не са малко. Още щом видях заглавията на новинарските материали, вече знаех имената на кои политически партии и движения ще прочета, щом отворя страниците. Не се излъгах. Ясно беше, че това ще са най-агресивните формирования - "Атака", "България без цензура", "Реформаторски блок" - сили, достатъчно настървени, че да не подбират средства. И ако те не се замислят за последиците, защото не им изнася, то поне подкрепящите ги трябва да се замислят. Защото, ако любимците им постигнат целта си по този начин, принуждават останалите да действат по сходни методи, за да не вдигнат всички белия байрак.

От друга страна, предвидените санкции са направо смехотворни. Трудно е да се докаже кой е виновникът, а глобата... смешна е, като се има предвид какви пари играят, за да се купи политическо влияние. Редно е подобна злоупотреба да влиза в графата криминално престъпление, а извършителят му да отива в затвора. Защото Е такова. Защото иде реч за фалшификация в най-чист вид. Това у нас няма как да се случи, защото у нас права имат само престъпниците. Но дори да беше възможно, пак нямаше да е достатъчно. Престъплението илюстрира какви средства използват някои мераклии за политическо влияние и може да се съди какви са изобщо методите им. И ако с подобни методи постигнат заветната си цел, "ще настъпят мотиката" - неизбежно е, защото от този момент насетне тези методи ще се прилагат и от всички останали, ще се наддава на гяволък, напрежението ще ескалира, докато се стигне до крайности, които няма да са приятни никому.

Няма да призовавам за морал. Смешно ще е. Да припомня, че Меглена Кунева подкрепи онези, които окупираха университета, с призиви на морал. Къде е сега моралът й? Или моралът на формацията, която представлява. Морално ли е да се злоупотребява с лични данни в списъците за ЦИК, за да се подкрепи тази формация?

Призовавам за далновидност. Все по-близо сме до изборите. Нека не подкрепяме порочни методи. За да не настъпим мотиката!

 

 

Бунт и последици

Брой 14 (11 - 17 април 2014 г.)

 

Имало е на Майдана идеалисти, имало е мечтатели, искали са свобода, повярвали са на обещание, което за да бъде изпълнено и те е трябвало да сторят нещо си. Да изявят бунтовното си чувство, а то нали е свита буря в гърдите на всеки човек - отприщило се е, и докато ги е освобождавало от себе си, едва ли някой ще се усъмни, че състоянието е било приятно. По-скоро дори опиянено, екзалтирано. Чувствали са се бунтарите не просто "красиви и интелигентни", а революционери, които ще живеят в сърцата на внуци, правнуци и техните внуци. Чувствали са, че променят света към по-добро. Враговете са били ясни, а и другарите - повече, отколкото са предполагали. Ето - всички рамо до рамо - в един устрем, към една цел.

Имало е на Майдана, разбира се, и хора, които са си правили по-тънки сметки. Имало е и хора, които са си нямали друга работа или как да разтоварят натрупаната към всичко що ходи, пълзи и лети, омраза. Такива, които биха се разбунтували срещу всичко. Само бунт да има. Имало е и толкова пияни, че не са разбрали къде се намират.

Имало е на Майдана по малко от всички онези, които ги има на всеки бунт и на всеки протест. А колко са се позамислили, мъничко поне, какъв риск крие нарушаването на който и да е принцип, на който и да е закон, независимо дали е справедлив, или не този закон.

И какво в крайна сметка е "правова" държава - едно доста дъвкано, преживяно и какво ли не от нашенските псевдодемократи понятие? Какво изобщо е правото, човешкото право. Че каквото и право да имаш, то е гарантирано от някаква законодателна система и щом си я нарушил, ти сам унищожаваш гаранцията на своето право. Елементарна логика. И ако с това си "победил", т. е. с нарушаването на закона си стигнал до някакви по-високи позиции и си придобил повече от гарантираните до сега права, ти си създал прецедент, защото от другия край също има човек, който претендира за същите като твоите права. И той ще постъпи точно като теб, защото иначе вече е нечестно. Както ти си нарушил закона, така ще го наруши и той.

И последиците на Пировата победа на Майдана в Украйна са съвсем логични.

Със същото право, с което са вилнели на Майдана, за да се стигне до преврата и нарушаването на равновесието на цяла Украйна, тези дни завзеха административни сгради в Харков хора, които пък, недоволни след случилото се на Майдана, искат Харковска народна република.

Арестувани са от специалните части седемдесет човека. Всички са обявени за терористи. А те не са сторили нещо по-различно от онези на Майдана - превишили са правата си, за да защитят свое политическо искане.

Кой създаде прецедента? И какво следва оттук насетне?

 

 

Трагедията - симптом на едно болно общество

Брой 13 (4 - 10 април 2014 г.)

 

Плевен бе разтърсен от поредната кървава трагедия. И не само Плевен, този път и България, защото чрез глобалната мрежа случаят получи публичност, каквато би трябвало да има всеки подобен, а и много други неща, които се случват в нашата реалност, но минават незабелязани покрай очите ни, чуват ги ушите ни, но до съзнанието ни рядко стигат. Все по-малко и по-малко впечатляват. Оскотяваме ли, безчувствени ли ставаме, или за да оцелеем, развихме способността стоически да понасяме мъчението на съществуващата реалност? Един млад живот приключи едва на деветнадесет. При свада, избухнала при разминаване по улицата. Друг млад живот ще се превърне в ад едва на седемнадесет. На толкова е младежът, нанесъл смъртоносния удар с ножа си. Какво го очаква, трудно е да се предвиди, но при всички случаи това няма да е човешки живот. Или по-точно човешкият живот, който водим ние, по-обикновените, средностатистическите.

И така и трябва. Защото не можеш да живееш нормално след като си отнел живот. Защото, ако това се случи, ще е много по-лошо. Престане ли да го измъчва съвестта, оттук-нататък той ще е един завършен престъпник. Прояви ли и съдът криворазбрано великодушие, или обществото ни - типичното си лицемерие и лъжливо съчувствие, ще затвърди комплекса за безнаказаност - у него и у всички останали като него, които сега живеят като съвсем нормални младежи. И никой около тях не подозира, че само една крачка, едно разминаване може да пробуди в тях убиеца. А те не са един или двама. Тук става въпрос за огромна маса подрастващи, възпитани в ценностите на нашето време.

И не говоря наизуст. Невръстната компания на убиеца си е била порядъчно почерпена. Също като онези в рекламните паузи, които правят маймунджилъци, свеждат приятелството, куража, любовта, секса до чашката, без която не би било възможно никое от толкова нормалните човешки неща. А ние... ние като че ли си затваряме очите и не забелязваме. Или сме толкова глупави, че не разбираме - поведението по екраните отдавна се е превърнало в матрица за масовия човек. От десетилетия в обществен план се поощрява от обществото най-пошлото, най-пагубното и просташко поведение. И независимо в колко добро семейство е отрасъл един младеж, независимо колко добре е възпитан, неговият инстинкт за самосъхранение го принуждава да се приспособи доколкото е възможно към обграждащата го среда, започва да се държи малко или много като останалите, а това води до печални резултати. Това в комбинация с комплекса за безнаказаност прави нещата неконтролируеми. Стига се до там, че разни престъпни недоразумения от ъндърграунда открито заплашват униформени полицаи, както се случило в село Мечка, но защо изобщо го споменавам... Хиляди са случаите, които доказват, че този комплекс е масов.

В подобна джунгла горко на младите, а България остава без бъдеще.

 

 

За приятелите и интересите

Брой 12 (28 март - 3 април 2014 г.)

 

Нормално за България. Парламентът успя да излезе с единна позиция за Украйна. Какъв ти консенсус обаче, като "дебатите" приличаха на препиране в долнопробна кръчма или в детска градина, в която всеки тропа с крак и вика "искам пък, искам, на моето ще е". Нямаше да е лошо малко от малко да имаха интелигентно звучене изказаните позиции. Уви! У нас не е възможно, а най-лошото е, че каквото в народното ни събрание, такова и в народното съзнание. Високо вдигнати лозунги! Набляга се на силата на гласа, разчита се на надвикването, а не на силата на думите и принципите, които би трябвало да означават нещо. Разделението на "фили" и "фоби" и характерното за двете групи напомня за две малки дечица, които спорят и се зъбят едно на друго в коя от бандите на двамата големи батковци е по-сигурно. А за една суверенна държава, която би следвало да има своя външна политика, нещата вече са по-сложни, отколкото при децата.

"Няма вечни приятели, има вечни интереси" - Чърчил го е казал, не Путин. И ако една държава се държи като сополиво хлапе и днес иска да се хареса на единия батко, защото ще е полезна за интересите му, какво ще се случи утре, когато се окаже, че вече не е?

Не е ли политиката именно това - да се открие златната среда, която би предотвратила конфликта, а не да се застава на една или друга страна - още повече, ако става въпрос за страна, която се намира и в геополитическо положение в средата?

Да имаше поне идеологически принцип, но тук нещата са още по-зле, защото приличат или на лудост, или на мошеничество, или на отявлена проституция.

Какъв ти идеологически принцип от страна на същите, които вчера признаваха Косово и крещяха и изпадаха в истерия, че така било справедливо. Същите, които тогава не си и помисляха, а се мръщеха, ако човек им спомене, че както са решили албанците в Косово, така могат да го решат и турците в Кърджали, днес се разтревожиха, че както са го решили руснаците в Крим, можело някой си друг да го реши.

Самото сравняване на руснаци с нашенски турци е обидно и опасно за всички жители на България, а ако ораторите политици можеха и желаеха да работят за българския интерес, щяха най-малкото да се запитат на кого най-много ще навредят санкциите срещу Русия.

На кого? На кого другиго, освен на българина. Те ли ще намерят работа на българите, които буквално живеят цяла година благодарение на летните месеци. Повечето от жителите на Черноморието. Те ли ще издържат семействата им? Отливът на туристи безспорно ще създаде социален проблем на цяла България. И както и без друго сме до гуша в тинята, като потънем през глава, ЕС ли ще ни спасява, или ще има санкции и за нас? По-скоро второто. Защото гладен човек, с мизерстващо семейство е склонен да пренебрегне разните граждански принципи като отношението към сивата икономика, престъпността, корупцията. А от ЕС ще ни санкционират за нещо, на което сме се насадили, само защото сме искали като хлапаци на голям бабаит да се харесаме.

 

 

Жалка и нагла глупост!

Брой 11 (21 - 27 март 2014 г.)

 

Тези дни се чудя толкова ли се е побъркал светът, или винаги си е бил побъркан, но не е показвал чак така открито лудостта си. Недоумявам как е възможна подобна гавра с думите, със смисъла им. Със законите, които се коват с думите. Изобщо, повече от всякога всичко ми изглежда абсурдно. И навярно така е със стотици, хиляди, милиони, които знам какво чувстват, загубили вяра, че в този свят е възможен някакъв ред.

Как може водещи фигури в глобални мащаби с изказванията си да отричат актове, каквито те буквално са извършили вчера? И нека не ми се скача: "Ами то, Путин..." В случая не става въпрос за Путин и нека не се отклоняваме.

Става въпрос за другите, които са все най-правите и най-справедливите във всички конфликти по всички точки на света. И след като са "най-правите и най-справедливите", не би ли трябвало да се придържат към стандарт, към някакви принципи, а не както нашенецът е казал: "криво седи - право съди"? Не признавали референдума в Крим. Добре, нека. Въпрос на тяхна си външна политика, но аргументът, който изтъкват за решението си, е пълна безсмислица, при това нагла.

Не признавали референдума, понеже противоречал на конституцията на Украйна. Би имало някакъв резон, ако точно същите преди няколко години, т. е. буквално вчера в историческия смисъл на думата, не признаха Косово. Ами Косово не противоречеше ли на конституцията на Сърбия, а преди Югославия да се разпадне на отделни републики, не противоречеше ли и на Югославската конституция? Да не се връщаме по-назад с разпадането на СССР или малко по-далеч - не е ли противоречало на конституцията на Великобритания основаването на САЩ. И в този ред - цялата история е все нарушени конституции. Не че съм привърженик на оправдаването на сепаратизъм с прецеденти от дълбоката история, но като го казвам, неизбежно стигам отново до Косово - защото Косово е пример не от дълбоката история. Кой подкрепи тази измислена държава? Кой призна правото на сепаратистите да имат такава? И изтъкването на този отчаян аргумент за противоречието на референдума с конституцията на Украйна само показва, че тези, на които пречи референдумът, нямат никакви читави аргументи.

Но виждам как такава отявлена глупост - пълен абсурд, набира публичност. Повтаря се, програмира се, набива се в главите на хората. Толкова ли е полудял светът, или в противоречие на всички конституции някой има власт, която му дава правото да ни прави на луди.

И да прескоча малко напред. Какви са ми прогнозите? Глобална война може и да пламне, може и да ни се размине. При всички случаи Крим ще се отцепи от Украйна и ще е част от Русия. Това няма кой да го спре. България ще си е между чука и наковалнята, което е адски трудно, но не и обезателно лошо. Защото между чука и наковалнята е или мечът, или подковата. Тоест целта, а чукът и наковалнята са средствата, с които да бъде постигната.

Трябва някой обаче да мисли за родните интереси и да не бърза да застава срещу великан, на когото често в историята ни сме се осланяли и от когото има голяма полза и днес.

 

 

На прага на Третата световна

Брой 10 (14 - 20 март 2014 г.)

 

Всъщност, този праг си е отдавна прекрачен. Защото една война започва преди армиите да бъдат мобилизирани. Но докато се води само на "тихия фронт" - човекът (обикновеният и малкият), този, който не иска да води война, а който пръв ще загине, пламнат ли бойните полета, може да живее тихо и спокойно, да се бори за своето щастие, а понякога дори да е щастлив. Въпреки че е експлоатиран и грабен. Въпреки че е лъган и подигран. Въпреки че от него се крият най-важните за живота му тайни в обществото, в което живее. Въпреки че е осъден да решава сам личните си проблеми - с колкото средства и сили има, а в същото време неизвестно множество хора постоянно да му създават нови и нови. Въпреки че самочувствието му е сгазено и постоянно се мачка и му се вмята непрекъснато чувство за вина. Въпреки всичко, което добре познава всеки един от нас.

Заговорят ли оръжията обаче, всичко, което е изградил за десетилетия, ще рухне за миг. И не разбирам инфантилното желание да се воюва, а го виждам. Покрай събитията в Украйна обществото ни отново се раздели, но този път вече сериозно. Много сериозно. Защото се преповтаря случилото се неведнъж, в различни епохи с българите и България. Хубав признак е, че се вижда ясно кои са повечето, а това сме ние - които не можем и да си представим отново България срещу Русия на бойното поле. Лош признак и неизбежно е, че за да не се случи това, сме принудени да застанем лице срещу лице със сънародник. И ако не се стигне до гражданска война, което вече не ми звучи никак смешно или нереално (след появяването на множество анкети от рода на "Одобрявате ли евентуално участие на България във военна операция на НАТО срещу Русия?"), е възможен един малко по-добър сценарий (според мен - по-добър), но също тъй ужасяващ. Понеже България не е достатъчно силна, за да води война с Русия, а е член на НАТО, друг НАТО-ов член - Турция, да влезе "мирно" с войските си, за да ни подкрепя срещу Русия. Сещате се, нали, че никога след това няма да си тръгне. И в най-добрия случай пак ще си чакаме руския войник като освободител. Но както и да се развият събитията, следва ново прекрояване на границите. От което България винаги е губила - независимо какви успехи е имал българският войник на фронта. Само че дори на фронта нямаме шансове. Не живеем в славните си времена - това няма да ни е Балканската война. Нямаме нито армия, нито пък цивилното население е подготвено да воюва, а тези, които сега вдигат най-голяма пара по форуми и социални мрежи, първи ще забегнат някъде на мирно, далеч, където не се води война. България вероятно ще изчезне от картите и като гледам как се развиват световните събития - никога повече няма да се появи.

И независимо дали миналото ни е на номади, или историята ни лъже, ще имаме бъдеще на номади. И може би така е справедливо - като заставаш срещу държава, благодарение на която имаш своя.

 

 

Само потвърждение на очевидното

Брой 9 (7 - 13 март 2014 г.)

 

Дали някого ще изненадат "Галъп" с резултатите си от последните си проучвания. Вярно, "Галъп" не са автори на мистерии и не им е работата да създават изненади, а да представят факти в цифри, но това освен тъжна, много тъжна иронична усмивка, едва ли ще предизвика друго. Бедността била най-големият проблем у нас.

И по-точно - разликата между бедни и богати, така е според 23% от анкетираните. С "Галъп" или без "Галъп" - знае се. Масово се знае, независимо какво се говори или пише в публичното пространство.

Средностатистическият българин е "омаловажил" като е поставил назад в класацията на проблемите си корупцията, примерно. Нищо, че около юнските събития се опитваше да ни се внуши, че сме цъфнали и вързали, много сме си добре, обаче единствен проблем ни са нечистите сделки на високопоставените. Истината има много лица - може да се гримира и да се преиначи, може да се преоблече в свежи, в суетни или във вехти дрехи. Може да се изрече с едни или други думи. Преди всичко да се създаде. И това, което не е било истина преди ден, на следващия да се превърне в такава. Защото да, истината е въпрос и на личен избор. Тя не е единствено в константата и във фундаменталните единици, които я изграждат, а е и тяхно движение. Тя не може да се посочи, види и премери на кантар, защото е в постоянно развитие - спре ли това развитие, тя престава да е важна за живота истина, понеже и животът ни е в постоянно развитие. От това се възползват и търсачите й, и творците й, но най-вече лъжците. Защото има истини, които не могат, просто не могат да се създадат - те нямат основи, върху които да бъдат изградени. Тъй и истината с истинските проблеми на българина. Та истината за тях е градена с години - над две десетилетия. И две десетилетия тази истина беше изопачавана, а тези, които имаха интерес от това да бъде изопачавана, разполагат с целия ресурс да го правят (има ли смисъл да казвам какъв е този ресурс), но така не излекуваха проблема, а го задълбочиха. И ако не е бил основен преди настойчивите опити да бъде отречен, вече отдавна е основен. И това никак, никак не може да се промени. И един добре организиран опит за преврат, представен като спонтанни протести, изглеждаше точно като карнавал.

За това и коренно различни изглеждаха истински спонтанните протести от миналогодишния февруари. Те бяха лицето на тази истина, която тази седмица от "Галъп" само отчетоха, която все се отрича и все се задълбочава.

 

Реквием за един "титушка"

Брой 8 (28 февруари - 6 март 2014 г.)

 

Струва ми се, че събитията в Украйна показват какво щеше да се случи у нас, ако юнският преврат беше успял. Вече не съм в състояние да нарека онези "демократични вълнения" иначе, освен опит за преврат, и да бъда искрен. Защото сляп да е човек, останал съвсем безмозъчен или толкова надъхан, че да отрича очевидното в името на "светлата си идея", дълбоко в себе си не може да не забележи приликите: в толкова различни страни, при толкова различни култури, при толкова различни начини на държавно управление - излял се като от въздуха идеологичен допинг, за да стимулира (справедливото иначе) народно недоволство и да го доведе до масова омраза и екзалтация - в която вече не е ясно кой какво иска, освен единственото, всички: смърт на виновниците.

Виновници за какво? За всичко. Защото всеки в масата си има един или група виновници, които да накаже, дали са сред тези, които и останалите искат - трудно е да се каже, но резултатите и в Либия, и в Сирия са по-красноречиви и очевидни отколкото навсякъде в Украйна. Какво ще стане с Украйна, опазил я Бог! Само че ако случайно реши отново да се въплъти в човешко тяло, както е направил преди 2 000 години, пак ще му се случи нещо подобно като тогава. Защото едва ли ще е от тези, които ще леят и ще показват омраза. Нещо ще му е съмнителна работата. Сигурно е "титушка"!

"Нашата групичка, която защитава маскирана демократичните права на всички, не може да му позволи да се измъкне така. Я, да го пипнем! Че да го "убедим", "най-демократично", че е "титушка", ако отрича - още по-лошо, значи освен че е "титушка", е и лъжец. Нашата групичка може и да не мрази толкова лъжците, но аз ги мразя и ще го удрям, удрям, удрям, докато си каже истината."

Та, това видяхме в репортаж по една национална телевизия. Един младеж, който понася побой, уплашен е до смърт и признава, че е "титушка". А дали в действителност е? "Той си каза" не е аргумент, не и при такива обстоятелства, а единственото, което е сигурно в случая е, че маскирани биеха някого, когото си бяха нарочили за виновник. Ами ако те са "титушки", не че е много вероятно, но не може да се изключи при тези обстоятелства, но най-неправдоподобно от всичко ми се струва този младеж наистина да е онова, което си призна, че е.

Вече го няма, едва ли ще го открият, никога няма да се докаже истината, а едно отявлено престъпление, една повече от отвратителна проява на садизъм ще бъде приемана от реваншисткия дух на милиони по цял свят като "героизъм". И веднага сигурно някой ще ми кресне, защото едва ли е способен да говори спокойно: "Ами кой заповяда на снайперистите да стрелят по цивилни хора!" и с това ще оправдае саморазправата над един, също цивилен, човек. Защото колкото и останалите жертви (мир на прахта им) са цивилни пред очите ни, пред очите на цялата световна общественост, толкова и този младеж е цивилен. И дори може да е един от подкрепящите мирно протеста.

И вие, всичките родители, които казвахте: "Само така, браво, децата ни, долу, оставка!", рискувахте детето ви по време на погрома да бъде набедено и изобщо... поставете се на мястото на тези родители, които сигурно са гледали записи на линчуване на децата си.

 

 

Можело значи!

Брой 7 (21 - 27 февруари 2014 г.)

 

Лично не вярвах и малко възвърнах надежда. И в справедливостта, и в държавата, а и в човека изобщо. Бях сред първите, които научиха за двойното убийство в Стежерово. Малко е да сe кажe, че бях шокиран, макар че не беше първото по рода си, и последно не се оказа. И за да не звучат приказките ми общо, ще напомня, че точно в това време МВР-министърът по онова време Цветан Цветанов се намираше в село Опанец, за да успокоява хората, че ще се вземат мерки срещу циганските набези, че имуществото и животът им ще бъдат гарантирани, че нямат причини да живеят повече в страх. С една дума - пиар.

И докато хората са го слушали зяпнали (сигурен съм, че така са го слушали, такава е човешката психика - когато няма надежда, намира я и в капчицата, в случая - в капчицата в словесния поток лъжи, типичен за екс-министър Цветанов), в близкото Стежерово четирима роми с богати криминални досиета научават за две беззащитни стари жени, а у такива винаги могат да се намерят парички. Свити на вързопче - я за ток, я за вода, защото те като истински граждани на една законова държава си плащат за всичко, а типове като тези четиримата - сигурен съм, никога не плащат, но пък ние трябва да сме толерантни с тях, понеже "не са интегрирани".

Дали жените са викали за помощ? Не знам. Шокиран от страх човек може да няма сили да извика. Но и да са викали, нямало е кой да ги чуе. Нямало ги е онези, които според думите на Цветан Цветанов гарантирали имуществото и живота на хората в тези села. Какво е минало през главите им - не можем и да си представи. Дори в най-ужасните кошмари няма кой да го е изпитал, щом е още жив. Завързани по начин, който мъчително ги е убил, тези женици не са докоснали повече онези скатани парици.

Четири години минаха, в които убийците са си живели на свобода, какво още са сторили - няма да научим. Съмнява ме, че през цялото време са я карали хрисимо като овчици. "Хора", способни на такава жестокост, не я проявяват единично. Още по-малко пък хора, приели престъпността като начин на живот, могат да я карат без престъпление, още повече, ако не са си изградили и дори не са си направили опит да си изградят друга житейска алтернатива.

В Плевенския окръжен съд бяха оправдани - нещо... някъде... защото... понеже... и така нататък не било както трябва, нямало доказателства, а те имали права.

Законът е един. Той е инструмент и всичко зависи от употребата му. И ако калпав майстор не може или не желае по някакви причини да си свърши работата, не я свършва, и все инструментът му виновен.

Но ако друг се хване - работата може да бъде свършена. И Апелативният съд във Велико Търново ги осъди доживот. Имало доказателства, макар и косвени. И справедливост можело да има.

 

 

За филантропите и съмненията

Брой 6 (14 - 20 февруари 2014 г.)

 

Канадски магнат ще купува наши села за бежанци. Цитирам почти дословно заглавие на материал из сайтовете. Цинизмът ми не е достигнал ниво да изгубя всякаква вяра във филантропията. И особено когато става дума за грандиозна благородна проява, която би могла да спаси хиляди души и да върне щастието и надеждата на много измъчени и изтерзани хора.

Но от самото представяне на новината идват много съмнения. Законът не разрешава села да се "купуват". Къщи - да, частни терени - да, но улиците, общите територии - общински и държавни, не могат да бъдат стока на пазара, освен ако не се връщаме в едни други отдавна отминали времена. Да, по-късно в материала става въпрос, че канадският филантроп ще инвестира в проект за развитието и възстановяването на тези села. Това би трябвало да ни прави щастливи, дори благодарни. Но все пак между благородните и напълно целесъобразни законови актове и "купуването" на села е поставен знак за равенство. Както за автора на материала, така и в съзнанието на повечето българи това е купуване. И това вече е сериозно, без да става въпрос, че това е родна земя, която не може да бъде нечие частно притежание на чужденец с каквито и да е цели. Проблем, сам по себе си достатъчно сериозен, но тук има и още по-сериозен. Да, селата са западнали, мъртви са. Печални. Призрачни. Там е разрухата, която не се ли локализира, ще продължи да се разраства - до момент, в който ме е страх да си представя дори.

За мен въпросът е, че дали купува, или не селата, разрешава ли му, или не законът, той вече е решил как да се разпорежда с тях. Изтъква хуманни подбуди - за бежанци. И може би намеренията му са наистина такива, но с течение на времето какво ли може да стане, и освен бежанци, какви хора да заживеят на родната българска земя. На територии, които някога са били плодородни. И след като се превърнат в еднолична собственост, къде ще отиват печалбите и дали наистина ще са печеливши - много български предприятия бяха купени от чужденци с една-единствена цел - да бъдат разорени.

И накрая, защо западнаха толкова тези села? Задавам си този въпрос от години. Да, има хиляди разумни обяснения, но точно защото са хиляди, убедителността им се губи. Защото има нещо, за което не се говори. Звучи малко параноично, но и тъй наречените "битови престъпления", циганските набези и цялата "кокошкарщина" (беше в началото, с течение на времето се превърна в ужасяващ трилър) гонеха хората от селата. Да не говорим за закриването на училища, погубването на цели отрасли за препитание, пълния картбланш на прекупвачи да грабят производители, но най-вече престъпността, нека си я наречем с истинското име - терор, който превърна селяните в бежанци в собствената им държава. Всичко това съсипа тези краища.

И лично от дълго време очаквах да се появи филантропът - спасител, който уж ще вложи много средства, а всъщност ще купи на безценица земята на дедите ни.

 

 

Фалшификация на пряка демокрация

Брой 5 (7 - 13 февруари 2014 г.)

 

Преди години, скоро след началото на демократичния преход, започнаха дискусиите - за пряка или представителна демокрация. От една страна противниците на пряката демокрация имаха стабилни аргументи - народът е невеж (това в тон с речника на прокостовистките формирования); народът не може да бъде запознат със спецификата на всяка дейност, а за повечето се изисква освен солидна подготовка, и да си в час със случващото се, да си в кухнята, а народът не може да знае всичко, което знаят тези, чиято работа е да се занимават с онова, с което се занимават. В повечето случаи пряката демокрация по-скоро би попречила, отколкото би помогнала.

От друга страна защитниците на пряката демокрация също си имаха солидни аргументи. Защото няма полубременна жена, няма и полуубиец, полубаща, че даже полубожествo няма - нещо, което би оскърбило някои от медийните ни величия.

Свикнали сме с това "представителна демокрация" и дори не му обръщаме внимание, а то е толкова абсурдно, колкото и горните хуморески. Свикнали сме, защото не разполагаме с нещо по-добро и правим великодушен компромис, а докато правим великодушен компромис, общественият ни живот е под контрол.

Има, разбира се, и страни, които се справят добре при пряка демокрация. Една Швейцария например. Но уредената Швейцария е и с процент на самоубийствата, най-висок в целия свят. И да, не изглеждат невротици като нас, по-спокойни са, а това ги прави да изглеждат по-цивилизовани, но също си имат проблеми и идеологически конфликти.

Лично аз винаги съм бил защитник на пряката демокрация, но сега съм отвратен от това, което се опитват да ни пробутат за "пряка демокрация". Чувствам се като нещастен клиент, който си е купил от мургава пласьорка контрабандни цигари, а в кутията е открил вътре картони.

Сега за пряка демокрация се е разприказвал не друг, а президентът Плевнелиев. Защо за нея не искахме и да чуем десетки години, а сега изведнъж - като експлозив, гръм от ясно небе? Ще ви кажа защо: просто няма да е истинска пряка демокрация, а фалшива такава, удобна.

Няма как да е иначе - след многомесечните фиести, които трябваше да са всъщност протести, но си бяха фиести, защото протестът е несъгласие с несправедливост - добре идентифицирана, конкретна несправедливост, а не отвлечени искания. След като тези протести бяха подкрепени от телевизии с рейтинг, от медийни динозаври и акули, полужълти скандални издания, собственост на "лъвове" в социалната реалност. Които насочваха обектива към София, изпълняваха ролята на тръбачи на бунтовете, при това добре организирано, с модерни технологични средства и с много пари, за да се натрапи на цяла България, която не е ни София, ни красива и интелигентна, както протестиращите се определиха сами. И след всичко това остана манипулираното народно съзнание. И на този етап пряката демокрация отново няма да е пряка демокрация, защото изборът ще направи едно манипулирано общество под давлението на представители на онази "демокрация", която всъщност толкова време не иска пряка демокрация.

 

Държава или държава

Брой 4 (31 януари - 6 февруари 2014 г.)

 

Чудят се колегите по статусите си във фейсбук ще бъде ли потърсена наказателна отговорност на окупаторите. Чудят се и като че ли никой не вярва. Явно имаме политика, но не и държава. Явно имаме закони, но и неписани правила, по които могат да бъдат нарушавани, без някой да потърси отговорност за това. Явно границата между престъпника и героя, между хулигана и медийната звезда е толкова размита, че не може да се определи точното й място и е много сложно човек да определи какво е.

Писах, че имаме политика, но не и държава. Какво имах предвид? Държавата не съм аз, не си и ти, не е и някое величие от политическата или която и да е сцена. Държавата, това са принципите й, онова писаното, което би трябвало да е основно и на думички го приемаме за основно, ала го нарушаваме. И се казва Конституция. То разбира се не е достатъчно, за да се раздели злото от доброто, но за да е възможно такова разделение, тя, Конституцията, трябва да е основата, върху която те - злото и доброто, да са стъпили и да разрешават вечните си спорове, сложната морална проблематика. И няма ли я тази основа, вече е джунгла - място, в което съществуващите най-малко се интересуват какво е зло, какво е добро, а основният им проблем е оцеляването. Държавата е територия, също като джунглата. Със свои постоянни жители, също като джунглата. Родина за някои, също като джунглата. Последно убежище за бежанци от близо и далеч, каквато е понякога и джунглата. И джунглата си има лидерите, също като държавата, но това, което различава държавата от джунглата, е, че държавата има общочовешки закони, които стоят над волята на всеки един човек. Тези закони подлежат на постоянни поправки, за да са по-справедливи за всички и за да са в крак с времето, но не и да бъдат нарушавани. И какво е "държава", която по свои политически причини не може да приложи законите, които би трябвало да е тя. Фалш, зад чиято маска крие истинската си същност една джунгла. Какво означава един престъпник или група престъпници да бъдат оправдани при явно нарушение на закона? Нещо повече, да останат герои в съзнанията на зомбирани от непрестанна телевизионна пропаганда или просто търсещи справедливост в несправедливия ни свят млади сърца. Та това е оправдаване не просто на престъпниците, а на престъплението. На потъпкването на устоите на държавата. И нека от Реформаторския блок престанат с глупостите си и да не наричат поругаването на демокрацията демократично право. Защото за ученик в средно училище би трябвало да е ясно, че когато едно малцинство наложи силово политическите си предпочитания над мнозинството, това е диктатура, не демокрация.

Самоуправството по гарантираните ни от Конституцията права е престъпление. И ако има държава, такова би трябвало да бъде наказано.

 

 

Писна ми от необмислени оскърбления

Брой 3 (24 - 30 януари 2014 г.)

 

Чаках емоцията да поутихне, да си съберат ума умните и като казвам "умните" имам предвид тези, на чийто ум и разум много хора са се доверили, че са гласували за тях. И нека бъда по-конкретен, в случая имам предвид лица от управлението на БСП. Уви, нещо не успяват да се овладеят и да се позамислят над това какви ги говорят пред българския народ, в това число и пред своите избиратели, какво означават думичките им и каква сила и енергия носят в себе си, на какви мисли навеждат. Честно казано, колебая се как да нарека натрапчивите рефрени от последните седмици - зловещи или комични. То понякога границата е много тънка, особено когато иде реч за политика и политическо мислене, за идеология и така нататък. Особено като започнат да се употребяват неуместно думички като "морал" примерно в последните месеци, или както е сега в последните седмици - "предателство".

Да, във връзка с АБВ. Мислех си, че думичката "предателство" е изпусната случайно и в кратък душевен изблик. Все пак и държавниците са хора, простено им е и да бъдат разстроени и да не одобряват действието на свой колега, и то до вчера съмишленик. Само че тази думичка продължи да се повтаря ли, повтаря, а това вече не е белег за разумност. Напротив!

Като става дума за "предателство", иде ми да запитам откога в БСП се кръстосват на масата револвер и нож, върху които кандидатът за приемане в Партията е длъжен да постави ръка и да рече: "Заклех се!". Или хайде да не са револвер и нож, а сърп и чук! Вилица и лъжица, две вилици, библия, бойно знаме на частта или така нататък? Що за ремсизъм в първата четвъртина на двадесет и първи век, що за масонщина? Какви тайни или явни ангажименти са поели доживотно членовете на БСП и толкова грубо са ги нарушили, че са "предатели"!

Кое е предателство, личната отговорност ли? Границата, на която човек, ако бил той и политик, рече: "Не, дотук с компромисите, моята позиция е различна, за друго съм се борил да бъде тази партия." Това не е "предателство" - това е свободната воля на човек, гарантираното право да избира. Разбира се, в случаите, когато не е дал клетва пред някакъв строг устав, какъвто не би трябвало да има и едва ли има в една европейска партия като БСП. И ако сериозно се приемат тези права за "предателство", то това автоматично връща БСП в едни други времена и други възгледи за социализъм. И за щастие - исторически невъзможно е.

Няма вече ГУЛАГ, в който социалисти да пращат инакомислещите социалисти. И време му е някои да направят разграничение, при това сериозно разграничение между инакомислието и престъплението и да престанат да живеят в миналото, за да са в настоящето и да гледат бъдещето. Което им е и работата.

 

 

Един истински протест

Брой 2 (17 - 23 януари 2014 г.)

 

Масовата истерия започна да утихва, за "ранобудните" продължава да се говори, но колкото повече се говори, толкова повече "ранобудни" започва да звучи като безвкусна шега.

Какво ни отнеха псевдо бунтарските изяви, усилваните с всевъзможни технократски средства "обществени" вопли, какво? Лично за мен отнеха човещината. И ще кажа какво имам предвид.

"Човек започва там, откъдето бунтовно заявява своето чувство за свобода" - споделям напълно тази мисъл на Достоевски. Така е! И ако е отнета на човек тази възможност, индивид, който дори да може да се квалифицира като хомо сапиенс, той не е в пълния смисъл на думата човек. Начините, по които могат да ти отнемат правото да заявиш бунтовно свободата си и по този начин човешкото, са най-различни - от "Не, нямаш право на протести!" до "Твоят протест сме ние. Протестирайки, ти си част от нас!".

През изтеклите месеци всякакво недоволство - било то социално, било то антиведомствено; просто мърморене - на неразположена леля или на вкиснат от хемороидите си старец в интернет; било то свързано с тежка несправедливост от частен характер - беше изкривявано в публичното пространство, за да прозвучи като антиправителствено, а в случай, че не можеше да прозвучи като антиправителствено, то беше заглушавано.

И добре че наистина масовата истерия започна да утихва, защото тя, масовата истерия, щеше да се изгаври и с трагедията на мъжа, самозапалил се в тоалетната на ТЕЛК - Пазарджик. Щеше да изопачи акта на този "малък" човек, проявил огромна човешка сила, за да защити достойнството си, представяйки този акт като антиправителствен.

Страданията на хора като този достоен човек не са от вчера. От десетки години бюрокрацията, законовите недомислици, поставените тайни пътечки за рушветчийство, шуробаджинащината при назначението на кадри осъжда на бавна и много мъчителна смърт прокълнатите от неизличимите си заболявания хора. Те не могат да се грижат за себе си, понеже са напълно лишени от физическа възможност, беззащитни са. Те гладуват, без лекарства са, гърчат се от болки. И това се знае, но на кого ли му пука. От десетки години, не от вчера. И ако някога, много отдавна - в последните години на миналото хилядолетие, беше обяснимо - в живота не беше навлязъл интернет и придвижването на документите нямаше как да става бързо, то днес единствената причина остава зверското отношение на здрави към болни. И ако системата дава възможност на такива като двамата ромски босове от Д. Дъбник да получават пенсия за инвалидност, то капаните на същия този закон са отнели правото на истински изстрадалите да получават парите, предвидени за тях.

Един от многото не е издържал - не толкова на болката от заболяването си, колкото на унижението. И неговият просто човешки протест е много по-голям протест от цялата тази месеци крещяща недомислица.

 

 

Кои са болните за пенсия?

Брой 1 (10 - 16 януари 2014 г.)

 

Вече здраво сме стъпили в нея и с двата крака и не е коректно да я наричаме "нова", а настояща година. Политически сякаш още нищо съществено не се е случило, новините са предимно тежки лични драми и криминални случаи. Повече от тревожни са. Десетки са катастрофите, много - осакатените и изгубили живота си около празниците, и кървавата хроника продължава. Тя не е от вчера, от дълго време е и ще продължи, докато правосъдието е привидно, не истинско спрямо убийците по пътищата, а небрежността, която застрашава човешки живот, не бъде инкриминирана.

Двойно убийство, последвано от самопрострелване. Убиецът сам е издал присъдата си и я изпълнил. Кръв с кръв не се мие. С наказанието не може да изкупи престъплението и не може и да става дума за справедливост или правосъдие, но май вече отдавна сме забравили що е справедливост, що е правосъдие. Имаме някакви закони, но изпълнението им ги превръща в пародия. И това, разбира се, води до чувство за безнаказаност, всеобщо, масово, а то от своя страна - до абсурди, като случая с "перачите на пари" в Долни Дъбник. "Слепи" момчетата, а се оказва, че имат наказания за шофиране без книжка; при "своя недъг" нормално е да получават инвалидна пенсия, но чудато е, да не кажа приказно - в същото време да живеят в палати и да карат возила, струващи стотици хиляди, каквито малко тузове купуват, за да не парадират излишно. Момчетата обаче нямат подобни скрупули - слепи или не, показват пред очите на хората какво могат да си позволят с инвалидните си пенсии. И тъй кой знае от кога, а хората, свидетели на този показен разкош, се правят на по-слепи и от тях. От какво идат парите - версиите им са меко казано смехотворни и неправдоподобни, дали ще се разбере някога истината, не се знае. Знае се обаче, че са преведени от една от горещите точки на света. От много горещите и ако това, което витае във въздуха, се окаже вярно, губим и малкото престиж, който имаме пред света, а и да не се окаже вярно, остава подозрението. Няма да избързам, ако кажа, че въпросът сигурно вече не е наш, вътрешен, с организирани или не криминални деятели, а може би и международен, което го прави от сериозно, по-сериозно политически.

А това не е най-лошото, по-лошото е, че каквито и да са двамата ромски перачи на пари от Долни Дъбник, те са само обривът на шарката - симтом на болестта, а болестта е от години - чувството за безнаказаност в особено острата си форма, с което живеят ромските фамилии.

Темида е сляпа, но редно е служителите й да не са. За жалост от години точно те се държат като кандидати за инвалидната пенсия, която получават двамата тарикати.

 

 

За проституцията и неизвестните водачи

Брой 44 (20 декември 2013 г.)

 

В Швеция има предложение купувачите на секс да бъдат затваряни. Смешно и жалко на пръв поглед - за същото престъпление би трябвало да затворят много съпруги и съпрузи, но си има различните нюанси, а те предават различна логика на аргументите за подобна законодателна мярка. В основата й стои трафикът на хора и издевателствата над момичетата. Уж по същата логика в нашата родина преди години се разгоря истерията за легализиране на проституцията, че тъй щяло да бъде по-добре за момичетата, а и най-вече да се прибират данъци. И в подкрепа на това "соломоново решение" както винаги у нас се въздигна един лозунг, който се повтаряше до посиняване от няколко агитки: "То и без друго има проституция, защо да не я направим официална". Да напомня, че същият лозунг се издигаше и в подкрепа на легализирането на марихуаната и на никого от тези, на които им допада подобна дебелашка инфантилност, не му минава през ума, че по същата логика трябва да бъдат легализирани всички останали наркотици, кражбите, рекета, че и убийствата, и всичко останало. Понеже такива неща и без друго стават, но щом са официално забранени, няма да са престъпления, а ще постъпват в хазната приходи. Глупавичко и типично за "красивите и интелигентни" представители на българското общество. Всъщност на "самото българско общество" защото по изказванията им може да се съди, че само те са българското общество, а останалите българи са... никой не знае какво. Най-вероятно летящи чинии. Или глутница улични кучета, която трябва да се обезпаразити, кастрира и маркира. Да се затвори в приют и който не си намери стопанин, до тридесет дни да се кастрира. Тъй де, не можеш да мислиш различно, нито да си морален, ако не споделяш морала на шумно притендиращите, че са моралът на нацията, те са обществената съвест, а друга съвест, като например личната - няма.

Но да се върна на проституцията. Според мен еднакво налудничави са и шведската, и нашенската мярка. Две крайности, нямащи нищо общо с целта, която изтъкват като своя. Освен прах в очите и задълбочаване на проблема друго няма да постигнат. Но като е тръгнало да си говорим за крайни законодателни мерки, иска ми се и аз да предложа една. Също като купувачите на секс в Швеция у нас да бъдат съдени, че и затваряни купувачите на организатори на протести. То си е като купуване на секс, само че си е далеч, далеч по-порочно. Още от самото начало си знаехме, нали. Сега започнаха да се чуват гласове, да става все по-ясно и по-ясно това, което и без друго си е било очиизбождащо. И най-дразнещо е, че пак се издигат лозунги, които звучат идеалистично само защото са си твърде наивни, а този характер изглежда харесва на затъпялата тълпа. Пример: "Никой не може да изкара хиляди хора, освен те самите.". Добре де, по време на войните нямат ли си пълководец? Или по време на плаване с кораб няма ли си капитан? То е все едно да кажеш никой не може да прекара хиляди през океана, освен те самите. Не е ли абсурдно? Да, желанието на плаващите е фактор, също като желанието на протестиращите, но това не означава, че плаването или протестът са осъществими без водач. Друг е въпросът какво е накарало различните хора да се качат на кораба или да отидат на протеста. Както в миналото, така и днес много хора се качват на кораб, за да достигнат до бленувания бряг, но стъпяйки на него, се опомнят измамени. Същото е и с протестите.

 

За глупостта в новите лозунги

Брой 43 (13 - 19 декември 2013 г.)

 

Започваме да ставаме все по-смешни, но ако продължава в същия дух, смешното ще изчерпи възможностите си и ще премине вече в трагедия. Страната ни се тресе в политическа истерия, толкова шумна, че не можем да чуем душите си, а какво да говорим за всичко онова, по-важното от протестите, което се случва, което се развива, за което е по-добре да знаем и да сме информирани. Защото в момента гласността е стигнала до своята разруха, до някакви абсолютни стойности, в които вече е само фикция и е реално абсурдна. В името на гласността - крясък, ала крясъкът заглушава изреченото с нормален глас, онова, което не може да се изкрещи, понеже крясъкът е зареден със силна и често ирационална емоция, разумните неща трудно могат да се изкрещят, те изискват разумен тон. А като става въпрос за крясък, нямам предвид само децибели, онова което улавят ушните ни тъпанчета и май напоследък стават безчувствени. Крясъкът е проникнал дълбоко в мислите ни, в разсъдъка ни, бие ги с чука и длетото на масовата глупост. А глупостта е предимно в това, че се придава значение на маловажни неща и обратно (то следва неизбежно) - по-важните се превръщат в незначими. Прави ли на някого впечатление как се изменя масовата лексика, на какво заприличва: "България с дим!", "България без дим!", страх ме е да пусна тостера да не вземе и той да издигне лозунга. Навсякъде в публичното пространство, с всички средства се повтаря. Но най го обичат тези, които иначе също тъй много, много обичат да се смеят на лозунгите от преди десети. За кокошките - ударници, и яйцата - гранати, в задния двор на капитализма и империализма. Е, онова е смешно, това не е, тъй ли? Въпреки че езиковите средства са същите, а в крайна сметка в езиковите средства са юздите на мисълта ни. И ако на някого му е смешен комсомолският ентусиазъм, по-добре да не проявява същия (е, малко пребоядисан, но подобен), защото така му личи, че ако по някакво съдбовно решение беше роден тридесет - четиридесет години преди рождената си дата, щеше да е най-тупащият се в гърдите привърженик на това, с което уж сега се бори. България без дим на печки ли? Или без дим на ТЕЦ-ове? Най ми се иска да е без дим тип празна пушилка. Иска ми се, ама няма. Защото напоследък пушилката е всичко и друго не се вижда, освен разни димни ефекти. Да, ясно е, че става въпрос за дим от цигари. Ами да помислим колко пък е глупаво това. Законът засяга само пушенето в затворени пространства. Само в обществени заведения, най-вече в кръчмите. В лозунга обаче се казва - България. Да не би България да е кръчма? Не улавяте абсурда? - точно както бабите и дядовците ни не са го долавяли в "кокошката - ударник". Само че сега е още по-абсурдно и по-смешно, защото се има предвид моделъта на абсурдността, който трябва да се избягва и си го знаете, и си го цитирате често, смеете му се и казвате колко глупави са били, а пак го повтаряте. И знаете ли, този новият е още по-жалък, защото в смешния, стария все пак става дума за стремеж, а в този само за забрани. Много може да се говори "за" и "против" закона, но не ми е думата за него. За новите лозунги е. Това беше само актуален пример от тази седмица, но вгледайте се, вслушайте се и ако не ви стане смешно, сигурно ще ви изглежда печално. Има и трети вариант, той е страшен - всичко да ви изглежда нормално.

 

За виновните за вълната от насилие

Брой 42 (6 - 12 декември 2013 г.)

 

"Българските власти трябва да изпратят ясен сигнал, че ще вземат нужните мерки да обуздаят нарастващите атаки срещу бежанци и имигранти по улиците на столицата" - това са заявили Амнести Интернейшънъл (правозащитна организация) в официалния си сайт. Заявили са го просто защото няма какво друго да кажат и навярно съзнават, че проблемът е много по-сериозен и няма, никога не е имало и няма да има правителство в света, което да е в състояние да го реши, при условията, в които работи настоящето.

Вълната от насилие е предизвиквана - от истерични псевдо-хуманисти, които без да се замислят, подхващат песента на няколко демагози, обсебили голям процент от информационното пространство. Лично аз очаквах с тревога и ужас да се стигне до там. Надявах се да греша, но беше неизбежно. И дано насилието да не ескалира, но манипулацията над народа продължава.

И понеже проблемът продължава да се задълбочава, ще го обясня отново и по-простичко.

Много често се случва следната ситуация. Ревнив съпруг, много ревнив и комплексиран, постоянно се съмнява в съпругата си, укорява я и я нарича с обидната думичка, с която биват наричани сладострастните жени. Понякога направо я сгазва с думи или профилактично си я шамаросва. Дори да не изневерява, след като понася всичко лошо, което може да понесе една изневеряваща жена - изневерите все пак започват. В отделни случаи за отмъщение, но обикновено причината е, че тя вече е повярвала, че наистина е такава. Защото не може да обори постоянните обвинения и няма как - за да запази някаква логика и да не се побърка от случващото се, неволно превръща измамата в истина.

Тъй и народът ни. При мигрантската вълна беше разтревожен. Разтревожен, че държавата не може да се справи със социалния проблем, който ще създадат бежанците. Оправда се. Бежанските ни лагери приличат на концентрационни. Има хора зад оградите, които виждат войната като розов сън. Народът беше разтревожен за личната си безопасност. Оправда се. В хаоса, в който се намираме, е малко трудно да се контролира и без друго реда. Но когато народът се опита да не се съгласи с изпитанието, на което е подлаган, някои напълно безсъвестни политолози, организации или опитващи се да спечелят на гърба на страдащите (нарекох ги мародери с бели якички), започнаха да сипят в публичното пространство мантри и всевъзможни клишета, с които разделиха народа ни на "космополитни хуманисти" и "национал-шовинисти". Това беше и идеалната възможност истински национал-шовинистични формирования да се възползват и да яхнат народното недоволство. И ето че недоволните хора, нагрубявани, обвинявани, сочени като шовинисти, вместо да си изяснят причината за недоволството си, започнаха да се идентифицират с национал-шовинистични идеи. Също както вярната, но тормозена съпруга с невярната (в каквато е обвинявана, че е).

Последиците могат да бъдат само трагични. И нека тежат на съвестта на мародерстващите в ефира.

 

 

Пак нелепия въпрос

Брой 41 (29 ноември - 5 декември 2013 г.)

 

Трябват ли на България нови ядрени мощности? Този въпрос сякаш се дъвчи от векове, а всъщност така е само от няколко години. Започна се със затварянето на блоковете в АЕЦ "Козлодуй". Тогава феновете на лобита от дясното политическо пространство изведнъж решиха, че България е цъфнала и вързала, има достатъчно енергийна мощност и провинцията няма нужда от поминък, а токът е скъп само за "некадърниците" и "мързеливците", които паразитират в иначе идеалното ни общество. Изведнъж решиха, че оборудването е старо и руско. Истинска бомба със закъснител, а самият факт, че все още действа на територията на България, си е жива "комунистическа пропаганда". Точно тези хорица, платени или не, се вихреха по телевизии и радиа, по вестници и най-вече в интернет, където под сто различни профили атакуваха всеки враг на "новото европейско мислене" така, както и комсомолци не са атакували навремето народните си врагове. Точно тези хорица често повтаряха думичката "Белене". Ако някой е забравил или е твърде млад, може да се разрови. Звучи невероятно, но си е точно така. Докато "Белене" беше само сън от далечно бъдеще и красиво политическо обещание, десните го славеха. Когато започна да се оформя обаче като факт, изведнъж запяха старата песен на нов глас: "България е цъфнала и вързала, има достатъчно енергийна мощност, провинцията няма нужда от поминък, а токът е скъп само за "некадърниците" и "мързеливците", които паразитират в обществото на "красивите и интелигентните", които от своя страна са толкова учени по рождение, че не им трябва да учат във ВУЗ-ове, а да поставят сложни морални казуси, като ги окупират. Освен това достатъчно е, че има в "Белене" руско участие, за да се приеме, че това е комунистическа пропаганда. И пак се заговори за "Козлодуй" - както се говореше за "Белене". И ето че отново "Козлодуй" е на дневен ред. Дори не е минала година, откак противниците на енергийната независимост на България (защото са си точно такива) проглушиха публичното пространство, че в Козлодуй можело, в Белене - не. И на всичкото отгоре този път външният партньор не е Русия, а САЩ. При това не става дума за остаряла техника, а напротив - за възможно най-авангардната. Отново започват обаче старите приказки. И опротивелия до втръсване въпрос: "Има ли нужда България от ядрена енергетика?"

Тази седмица започна зимата. Заваля първият сняг, паднаха температурите. Който си е бил на студено, ще си студува. Много няма да доживеят до пролетта. Всяка година умират от студ и мизерия хора, за които малко се пише, хора, за които не се намира никога телевизионно време. Защото не са "умни и красиви". Защото животът им е бил борба, без да е бил "революция". Старица случайно е бутнала насън свещта, на която е чела книжката си, завита с няколко черги, че токът й е бил изключен; майка, замръзнала по пътя между две села, защото тръгнала пеша, за да спести за закуски на децата си; онкологично болен инвалид, изживял последните месеци по-зле и от куче - не само без ток, но и без вода. Три случая от десетките, а може би стотици. А тази година ще има и сред бежанците, които много "топло" посрещнахме, за да се тупаме в гърдите, че сме хуманни и че не сме "фашисти". А става все по-трудно и по-скъпо да живееш като човек. И въпросът има ли нужда България от ядрени мощности е толкова нелеп, колкото и въпросът имат ли нужда старците и инвалидите от отопление!

 

Мародерите с бели якички

Брой 40 (22 - 28 ноември 2013 г.)

 

В мътните води се ловят едрите риби, нали? Знаят го не само рибарите. Къде-къде по-добре го знаят мародерите. И най-вече тези с бели якички, които знаят как да размътват водата. Мислят си, че знаят и защо го правят, но ме съмнява. Ще задоволят една или друга своя потребност, ще се преборят за един или друг свой интерес. И какво? Каквито и да са потребностите и интересите им, са дребни и жалки в сравнение с онова, което ще са предизвикали. И като нарекох мародерите "бели якички", това не означава, че същите не могат да носят и татуировки, и рошави коси, щом това изисква позата им.

Конкретно един такъв имах предвид. Десен политолог с големи претенции. Типичен пример за тартюфщина в публичното ни пространство. Почти от зората на тъй наречената ни демокрация до сега. Все учи хората на морал, все назидателно маха с пръст, а демагогията му е най-сполучливата илюстрация на човешката низост.

Този път обаче прекали. Голям хуманизъм, няма що. Да изкараш разтревожените за мира хора шовинисти и ксенофоби. Да разделиш точно в този момент и без друго разделената ни нация на "хуманистите" от едната страна и "човекомразците" от другата. Да припишеш на мирни хора една брутална идеология. Просто защото са загрижени, просто защото са разумни. Наясно са, че България не може да приюти цял страдащ свят, защото сама е страдаща. Не е в състояние да помогне на всички, след като сама се нуждае от помощ. И това, за което протестират, е разум. Разум, който ще е от полза и на тези страдалци - бежанците. Всъщност най-много на тях.

И след като разбрахме кои са за господин десния политолог ксенофобите, нека си кажем и какви още има сред припознаваните от него за хуманисти - естествено сред тях са и мошениците и мародерите от по-ниските етажи. Онези, които доволно потриват ръце, че идва бежанската вълна. Защото хората в нужда най-лесно се мамят. Нали вече такива транспортираха срещу добро заплащане (истински грабеж) бежанци от една до друга точка на страната. И ги измамиха, че ще намерят по-добри условия. Но това е само началото. Скоро като започнат разни кръвопийци да използват труда на тези хора, ще започне "истинският хуманизъм".

И какви са тези глупости, че българинът се бои бежанци да не му вземат работните места. Това да не е Франция в 60 - 70 - 80-те години на миналия век и проблемите с алжирците. Май е отрязъл от там проблем и го е лепнал където не е мястото му. За да заблуди хората, че такъв проблем има. Защото няма как сириец да вземе законно работно място на българин. Европейското законодателство в случая ни пази. Ама нали трябва да се внуши, че има. И нали трябва да се създаде тежък националистичен проблем там, където още няма. И докато има такива като този, а те не са малко и действат координирано в мътенето на водата, реална е опасността масата от притеснени българи наистина да се припознае сред бродещите войнствени шайки от наистина опасни шовинисти. И какво ще стане тогава?

Мътна вода! Мътна от кръв, в която мародерите ще си ловят едрата риба.

 

 

За гражданите и контрагражданите

Брой 39 (15 - 21 ноември 2013 г.)

 

Какво значи "контраграждани" - този неологизъм чух в понеделник вечерта по телевизията от устата на президента. Явно отпуснал поток на мисълта, изрече някои искрени фрази. А между тях и тази чудата думичка. Опитвам се да си я разтълкувам. Контра - т. е. против. Що за човек е контрагражданинът? Може би живее в джунглата, нещо като Маугли или Тарзан. Определено не са граждани. Но понеже не познават гражданското общество, те не могат да бъдат и негова контра. Дори си имат свое общество, а отношенията им в него са по-граждански от отношенията между много хора в градовете. Не, безспорно президентът не е имал предвид Маугли и Тарзан. Да речем тогава е някой свят пустинник, отдал се на усамотение, съзерцание и молитва пред своето божество. Той се е отрекъл от суетното съществуване на цивилизацията и е направил своя избор. Но това е граждански избор. Дело на свободен човек, който въпреки отрицанието си, все пак се е възползвал от правото си на гражданин, а и той не ангажира останалите граждани с постъпката си. Изключено е и той да се нарече контрагражданин. Да речем тогава - контрагражданинът е поданик. По време на републикански революции в държави с монархично управление гражданин и поданик са били противопоставяни. Останала е в езика все още някаква форма на противопоставяне, което намирам за клише. Пример: "да бъдем граждани, не поданици", т. е. да имаме по-голяма лична отговорност и права. В случая е по-скоро метафора, защото монархията е използвана в смисъл на феодализъм. Иначе е смешно да се твърди, дори жалко, че в съвременните конституционни монархии поданиците имат по-малко граждански права. А понеже в България и без друго отдавна няма противопоставяне между роялисти и републиканци, явно президентът не е имал предвид и това. Селянин? Е, това не може да мине през главата на президента, защото не е чак такъв селяк като някои "кореняци" столичани, живущи поколения наред в крайните квартали на София.

Остава най-логичното и носещо някакъв смисъл.

Гражданин е човек с позиция. С лична позиция и отговорност към обществото, в което живее. Той защищава правата си, носи своята отговорност.

Контрагражданин - човек който се опитва да му отнеме тези права. И посяга на част от правата му.

Във вторник в 13 часа пред Факултета по журналистика се събират недоволните от незаконната окупацията на университетите и от тероризма на "ранобудните" студенти окупатори.

Те граждани ли са според президента, или контраграждани? По единствената читава логика на думите би следвало да са граждани. Защото те се възползват от гражданските си права и именно с това защитават гражданските си права. Правото си на учение, за което са платили. Правото си на работа, която освен хляба в семейството им, е и призвание. Основни човешки права в едно гражданско общество.

Тогава кои са контраграждани? Ако изобщо има смисъл в президентския бисер.

 

 

Тук съм, и сега, за жалост!

Брой 38 (8 - 14 ноември 2013 г.)

 

Иска ми се да избягам от България, но не в чужбина, защото пак ще мисля за България, а това, което ме товари, не е животът ми тук, а мислите ми за България. Накъде е тръгнала, защо отива натам, какъв е смисълът? Има ли смисъл изобщо?

Да можех да избягам в дълбокото минало или далечното бъдеще, бих го направил. Но не мога, тук съм и сега. И не мога да спра да мисля, колкото и да искам да спра, а да не говорим, че мисли като моите пречат. Както казваше един герой на Достоевски или май не беше един, а повече: "от размисли не мога да бъда деец" - цитатът е свободен, смисълът е запазен.

Най-страшното е, че напоследък не мога да насоча мисълта си към нещо, което с нея мога да реша, което е във волята и компетенцията ми, което е значимо в моя незначителен живот, което засяга бита ми и което, стига да се съсредоточа, бих могъл и да постигна. И сигурен съм, че и с други е така - отнето ни е спокойствието, необходимостта за кратко да останем за себе си и най-после да помислим и за "аз", а не за заливащото като цунами всичко "ние".

Това, което става, намирам за несвоевременно, налудничаво, абсурдно. Струва ми се, че се повтарят събития с най-ужасяващи последици в световната история и се вършат неща, от които уж сме се отрекли като цивилизовани хора от двадесет и първото столетие.

Пример - не мога да приема морала над науката. Веднага се сещам за Джордано Бруно и това, че научната му истина е била толкова морално зловредна, че са му дали да си получи заслуженото. В същото време трябва да го приема, за да ми е мирна главата, имайки предвид, че поради морални съображения част от висшите учебни заведения в страната бяха окупирани в Деня на народните будители. И до днешна дата все още продължават да са блокирани. Уж поради морални съображения.

Изказах позиция, не веднъж или дваж, но не се получава. Веднага вместо отговор по същество чувам лозунг, при това от хора, които кълнат и се отричат от същите лозунги, които по смисъл не се различават много от техните. Търси се враг в другия отбор, ако няма такъв - измисля се - нали като се намери виновник и той не е сред нас, ние сме невинни.

Та за това са опожарени дворци, сринати цели империи, разпънати, гилотинирани, обесени и какво ли още не стотици милиони - без да сме направили и крачка в морала, за който претендираме, сме готови в негово име да повтаряме без край старите грешки.

Наистина, безсилен съм и не ми се иска да мисля повече за подобни проблеми, но как да стане! То не беше обсада на парламента, то не беше окупация на пътища, а сега и окупация на университети, от месеци наред съзнанието на българина е окупирано. Не му принадлежи истински, а е пионка в ръцете на корпоративни интереси.

Който можа, напълно изключи, който не успя, като мен, а и още навярно милиони, само се измъчва.

 

 

Моралът - това е силата

Брой 37 (1 - 7 ноември 2013 г.)

 

Цинично ли ви прозвуча заглавието? Предполагам - да, поне на тези, които все още имат частица вяра в сърцата си - вяра в нещо, което вече не битува у нас. В ценности, по-различни от материалните, от пазарните, от тези на джунглата, в каквато отдавна се превърна социалната ни реалност.

На мен също не ми се искаше да го напиша, при това искрено. Но някак си не ми е ден за самозалъгване, а и от месеци насам виждам как може да бъде експлоатирано желанието на хората да се самозалъгват и сега по-малко от всякога желая да му се поддам.

Отвратен съм - не от вчера, от блудството с понятието морал. С години забелязвам, че най-често с него злоупотребяват тези, които най-малко са обвързани с морални норми. Хората на двойния стандарт, тези, които смятат, че имат само права, а задълженията са за другите. Като че ли през цялото време съм очаквал да се стигне до тази крайност, която днес вече е факт.

Едно малцинство решава, че е морално и има правата да обсебва чужда собственост. Защото университетът, ако не лична, то е обществена собственост, следователно е колкото на тези, които са го окупирали, толкова и на онези, които не могат заради тях да учат. И какво означава това - посегнато е и на тяхната собственост. А не беше ли в основата на пазарния морал, че чуждата собственост е свята и неприкосновена. Беше! Точно това беше! Това беше първата проповед в зората на демокрацията. В нейно име пак се протестираше, пак имаше окупации, окупирани и окупатори. И защо? За чие право? Не беше ли за правото на всички? Оказва се, че на думи - да. За правото на всички е, но реално от него се възползва едно малцинство. Които като във "Фермата на животните" на Оруел, решават, че някои животни са по-равни от останалите. Особено когато в юмруците си мачкат думата "морал".

Обсебването е престъпление. Престъпление по демократичните, а не по тоталитарните закони. Представете си, че някой от многобройните родители, изгубили деца вследствие на лекарска грешка, реши, че е морално да окупира болницата. Или някой от далеч по-многобройните родители, чакащи справедлива присъда за безумния шофьор, убил детето му, реши, че е морално да окупира съдебната зала. Представете си, че някой реши, че е морално да окупира банката, за да получи пари за лечението на майка, баща, бебе. Към гореизброените законът като към герои ли ще се отнесе, или като към престъпници. А в примерите, които дадох, има далеч повече героизъм и морални съображения, отколкото в преживящите думата "морал" окупатори. Окупацията не е мирно средство, дори самият корен на думата показва силовия й смисъл, а моралът, за разлика от правото, не се налага със сила. Тоест, в случая иде реч за напълно абсурден оксиморон. Особено когато е в контекст с претенции за демокрация.

Толкова близко е до разсъдъка, а масово се пропагандира цялата тази нелепица. Ясно е - моралът - това е силата.

 

Училище мило, любимо...

Брой 36 (25 - 31 октомври 2013 г.)

 

Родителите на ромските момичета ги вземат от училище, за да са девствени. Янка Такева, председател на Синдиката на българските учители.

Да се смее ли, да плаче ли човек. Като се има предвид на каква възраст ромките биват продавани за булки и като съпруги са длъжни да консумират брака си, притеснението на загрижените родители е достатъчно да си съградим някакви представи на какъв хал е българското образование, а и не само то. И ценностната ни система, защото случващото се в училище е отражение на цялата ни реалност. И не може в никакъв случай да се твърди, че проблемът засяга само едно от етническите ни малцинства, нито че се отнася единствено до сексуалността на подрастващите, а и не само тяхната. Всъщност Янка Такева изрича думите във връзка с внесено предложение. И то е светлинка в тунела. Във вида, в който е достигнало до средствата за масова информация, не може да се каже нищо повече. Светлинка в тунела. Родителите на оттеглилите се от училище деца да бъдат осъждани на обществено полезен труд. Това е добро начало.

Реши ли се проблемът с интелектуалната деградация, половината от проблемите у нас са решени. Сега някой ще разпъне лице, за да отвори по-широка уста и ще закряка: Икономиката, икономиката, икономиката... И нататък ще каже думи, които принципно не са погрешни. Верни са, но неуместни като реплика на писаното малко по-горе от мен. Често все съм се чудил и маел, защо от двадесет и три години насам икономиката, икономиката, икономиката... звучи като нещо, което трябва да се противопоставя на всички други ценности в живота ни. Наслушахме се на клишета, масовото съзнание ги асимилира дълбоко като свои мисли, действията ни бяха съгласувани с тях, а за повече от двадесет години това означава, че са дали резултат. Доволни ли сме, или не - личи си. И по централните улици на столицата ни - като в следвоенна окупация заради засиленото полицейско присъствие, което е необходимост, имайки предвид събитията от месеци насам. И по темите из интернет, телевизията, печата. И по приказките във всяка кръчма, а и по всичко останало. Каквото и да си говорим, кажем ли, че сме доволни, опитваме се да бъдем неискрени с някого. Най-често първо със самите себе си.

При масовата неграмотност няма друг изход освен задължителното училище, ако трябва децата да се карат и с жандармерия в школото. Според мен. И още - при съвременните условия не само основното, а и средното образование трябва да е задължително. В стратегията Европа - визия 2020 се предвижда 50% от младите в ЕС да бъдат с висше образование, а ние... Къде сме ние при настоящата неграмотност! Е, 50% висше образование за нашите условия си е утопичен сън. В това няма да бъдем равни на останалите страни в ЕС, а и опитаме ли, няма да бъде само за хубаво. Като първо - влошаване на нивото на висше образование. Но неграмотност! Това вече е прекалено.

Но и да се боят ромските родители от ранна загуба на девственост - и това не е училище. Много трябва да се работи по образованието ни. И това предложение е добро, но е само началото.


 

За отговорността и хуманизма

Брой 35 (18 - 24 октомври 2013 г.)

 

Можеш да споделиш онова, което имаш. Писах преди време за бежанците. Пак ще пиша, защото по отзивите из социалните мрежи се уверих, че дори разумни хора нямат воля да прогонят от съзнанието си остатъците розови сънища, с които вече десетилетия наред масовият български гласоподавател и данъкоплатец е третиран, за да вярва, че имаме доста повече възможности от реалните.

Че може и да сме гладни, но имаме какви ли не хипотетични възможности, които къде-къде по-сити от нас народи и държави нямат, и тези възможности, като му дойде времето, ще проявим.

Че може и да живеем в лишения, но се движим по правилния път.

Че живеем така, както желаем, а не сме ограничени от възможностите си, при това доста малки. И стига да поискаме, какви ли не чудеса можем да сътворим, а стига да се наложи, няма да се поколебаем. И все в този дух.

Но идва момент, когато предизвикателствата се пробуждат, а с тях трябва да се пробудим и ние, за да не изпаднем в ситуация, която ще ни принуди да го направим, ала вече ще е късно, защото ще сме извършили много тежка грешка.

Мрачните ми прогнози започнаха да се оправдават, а това е само началото. Хубаво е, че народът ни е състрадателен. Хубаво е и това, че иска да бъде хуманен. Хубаво е, че не му е безразлично страданието на хората по света. Лошо е, че мнозина надценяват възможностите ни (розовите сънища), други не искат да си признаят, че нямаме такива - защото това е признание за още много неща. Лошо е, че същите се опитват да замажат истината за ситуацията и правейки се на големи хуманисти, постъпват изключително нехуманно. Защото вкарват в капан бягащи от война, измъчени, дирещи спасение хора, а нас дърпат за носовете.

Как да споделиш дом, като сам нямаш. Как да споделиш хляб, като сам нямаш. Това, което имаме, е мизерия. И нея можем да споделим.

Да, трудно е да се признае, че сме голтаци и босяци, и заради това се опитваме да направим и неща, които не можем. Но залогът е човешки живот и трябва всеки да е наясно, че когато човек обещае да помогне, поема отговорност. Голяма отговорност.

А това, което вече се вижда в лагерите, е показателно за това, че още не се знае у нас що е то отговорност.


 

За най-бедната страна и високите икономически показатели

Брой 34 (11 - 17 октомври 2013 г.)

 

Според Евростат България е най-застрашената от бедност страна, следват тревожни проценти, че близо половината (как звучи, а) от българите са пред тази заплаха. Къде отидоха високите икономически показатели?! Внушителните числа и проценти, подредените в енигматичен наниз цифри, явно притежаващ магическа сила, че да внушава на нас, неинтелигентното и некрасиво простолюдие, че сме на прав път, че лишенията и страданията, студените ни домове зиме, недостигът на храна, разбитите улици и изглеждащите постапокалиптично квартали, вехтите ни дрехи, неистовата ни изобретателност да набавим пари за учебници на децата си и тъгата, че животът отминава, без да е минал и ден, в който да не се тревожим и мислим за борбата си с настоящето (а тя е с нокти и зъби и изсмуква от нас цялата ни жизненост). Къде отидоха суперлативите! Какво означават до тази статистика онези други документи, които трябваше да ни карат да се чувстваме горди, че сме страна с висок кредитен рейтинг, един от най-високите, или беше най-високият, в Евросъюза. Що за гордост на празен стомах! И най-вече - що за гордост на празно сърце! Изстискано, изкривено. Изнасилено да вярва, понеже е нямало какво друго да стори, освен да се предаде на лепкавите ръце на внушения, към които е скептично. И с право.

За двадесет и две години февруари 2013-а беше единственият месец на пробуждането. В което онези, които само понасяха, решиха веднъж да имат правото. Простото, човешкото. Всеки, който все беше отлагал, все стоически понасял, търпеливо изчаквал времето си, което с обещания се отдалечаваше ли, отдалечаваше, тропна по масата и каза: "Искам!". Тази думичка беше достатъчна - останалото от изречението е ясно. Няма смисъл дори да се произнесе, защото се знае. "Искам, защото съм дал!". Дал е, доколкото може е дал кръвта и потта си при цялата тази безработица. Дал е, понеже е спазвал закона. Така е възпитан, научен е да не го нарушава и не може да постъпи инак. Не може да си набави средствата според правилата на тази игра, в която му е съдено да бъде пионката, която следва да бъде жертвана. При това лъганата пионка, а на всичкото отгоре пионка в ръката на пишман шахматист. Дал е, като е гласувал. Дал е като върши магии да просъществува. Най-вече е дал като си е вярвал, че материалното му положение е достойно. Хващал се е на думи "добре сме, много сме добре, просто малко време, а и сами сме си виновни". Кои "сами"? Кои "ние"? И ако има частица истина в това, то неизбежно следват въпросите: "В какво сме си виновни сами, защо избираме страданията си, волно ли го правим?". Не би следвало да е волно, щом стремежът на всяко човешко същество е щастието, освен ако не сме еволюирали или деградирали в нещо хуманоидно, но не точно човешко.

За всеки случай, абсурдната игра на думи: "Добре сме, защото живеем зле! Богата е държавата ни, защото сте бедни!" вече трябва да е изчерпала силите си. Достатъчно е да го изрече някой в ефира, за да бъде разпознат като измамник.


 

Напушено за пушенето и други пороци

Брой 33 (4 - 10 октомври 2013 г.)

 

Клип, в който майка учи малките си деца да пушат, разбуни страстите. Ужас, наистина! Прочетох доста коментари. Не се и съмнявах, че основно обвиненията ще бъдат насочени пак срещу пушачите. Не се и съмнявам, че някъде не съм прочел някой, който обвинява директно правителството, че то е виновно за това, че майка учи децата си да пушат. Не се и съмнявам, че пиян до козирката баща в някоя кръчма, с димяща цигара в ръка, обяснява на сина си (и дори не забелязва, че и той е с цигара) как те, жените, са такива. Като се започне от леля му, че майка му, че сестра му, че комшийката, президентшата и се стигне до фолк фурията, чийто глас изпълва в момента на разговора кръчмата. Не се и съмнявам, че ще има нов детайл в създаването на клюки за комшиите - "то този, то тази учи детето си да пуши". Изобщо, умеем да си правим интересно чрез пошлото, което се случва около нас. Може би защитна реакция, кой знае.

Добре, че още забелязваме поне малко от чудовищното, което се случва. Наистина чудовищно е това майка да учи децата си да пушат. За жалост не забелязваме друга част, всъщност по-голямата част от чудовищното, което се случва.

Пример (много пъти съм го писал, пак ще го напиша): фриволните реклами на алкохол с твърде млади хубавци. Ясно към кого е адресирана рекламата, кой е евентуалният потребител (алкохолик) - поредният опиянен от хормоналните си бури младеж, който чрез алкохола ще се опитва да се приобщи към компанията на фантазни дългокраки хубавици и лекомислени младежи на негова възраст. Създал се е модел, изглежда - без алкохол няма подобни ласки, подобна красота, подобни изживявания. И това вече е масова култура, която дълбоко се е въплътила в реалното съществуване. И ако е чудовищно майка да учи децата си да пушат, не е ли чудовищно това, което прави обществото ни от две десетилетия насам с неукрепналите характери? Възрастта на моделите в тези реклами е за голяма част от хората - и по света, и у нас - възраст на търсене, на любовни разочарования, често на самота, възраст на сложните проблеми, на изграждане, на промяна. За съвременния българин, който живее в малък град, в село или е от 12-те процента официални безработни и не е мръднал с месеци от квартала, изглежда няма друг начин да почувства тази красота, освен, изкусен от внушението, да се налее с водката. Не, не го учи родител на това, но нали все пак е нечие дете. А ничие дете не е опазено от подобни изкушения на времето.

Минала седмица се разсмях, но ми се ревеше. Чух едно детенце от съседната маса в заведение (трябва да беше на 6 или 7) да казва на приятелката на майка си, с която бяха седнали: "Имам проблеми с простатата, че пак ми се пишка". Това не го е научило от майка си. Знаем от къде. И мисля, че е придобило по-вреден навик и от пушенето, защото утре, по-голямо вече, като нищо ще се поддаде на внушението, че някои части от тялото са му малки и трябва да ги удължи, че за да увеличи мускулите си, трябва да пие това или онова, а така не е в ред; че трябва да изтегли кредит от еди си къде, че да има еди си какво.

И накрая - онези деца с плакатчетата и знаменцата, седналите на раменете на бащите си или хванати за яката от майка си. Децата с вдигнати юмручета и пионерска надъханост, изписана по израженията им. Децата от протестите. На какво точно се научават? Да защитават гражданска позиция? Или да се гневят на нещо, което не разбират. Да се претапят в масовата страст и да идентифицират родителя си с тълпата...


 

Сложният въпрос за бежанците

Брой 32 (27 септември - 3 октомври 2013 г.)

 

Хората бягат, търсят спасение. Отчаяни са, а инстинктът им за оцеляване ги тласка към отчаяни действия. Морално, етично, а и да оставим тези натоварени с различни системи и противоречия думи и да кажем - човешко е да ги приютим. Колкото и странно и драстично да прозвучи, аз дори изпитах известна надежда. Че нещастието на други ще ни помогне да поправим една печал в собствения си живот. Че ще се наложи селските училища отново да започнат дейността си и призраците на тези създадени от дедите ни духовни светилища на българщината и интелекта отново ще възкръснат. Да, дотам достигнах в отчаянието си, което ме изпълваше при мисълта за това разрушение на подобни национални ценности. Но това моето отново си е блян и бягство. Защото мечтите са си мечти, реалността - съвсем друго.

Хубаво е, човешко е и ще останем в историята, ако наистина помогнем на тези отчаяни души, които в крайна сметка са хора като нас и между тях има хора с поетични дарби, с интелекти на архитекти и инженери, с усещане за красота на художници, а и по-обикновени хора, които чувстват болката, както я чувстваме ние, и страха, какъвто бихме го почувствали ние. И ако бяхме една опазила силата си и съграденото държава, нямаше да е поне невъзможно, както е сега. Дори не сме способни да осъзнаем, че трябва да се справим с онези, които не са просто бежанци, които са си криминални прeстъпници или бягат не от война, а от възмездие, че са вършили зверства по време на размириците. Но това е най-малкото. Нямаме никаква материална база, а и сме неспособни да се справим с нашата престъпност и ъндъграунд. И положението прилича на това: добро е да приютиш ранен скитник в дома си, но ако твоят дом е под риск, става по-лошо и за ранения скитник, а и за дома ти. Добре е да нахраниш някого, но ако сам нямаш храна, освен че него няма да нахраниш, ще лишиш и децата си от хляб. И това не е егоизъм, това е природният инстинкт за оцеляване и една хладна сметка, която не звучи никак християнски добродетелно, но в крайна сметка е разумна.

Не можем да затворим границата, а покрай бежанците ще влязат какви ли не. Хора, които дори не са сирийци. Всякакви терористи и фундаменталисти от Близкия изток, криминални, а и не само криминални престъпници от Турция. Оказва се, че няма средства и за това. Оказва се, че сме разграден двор. Държава без своя граница. От една страна ЕС разчита на нашата отзивчивост и човещина, от друга страна ЕС не може да не забелязва, че просто не сме способни да опазим външната му граница. Връщам се пак в началото. Отвличахме си вниманието толкова години и сега, дни след празника на независимостта на България, разбираме, че на югоизток България е без граница, тоест границата ни е абсолютна фикция, нереална. А имахме граница, добре пазена. Самият аз съм бил граничар. Разбира се, в онзи вариант не биваше да остава, но в този вариант не е това, което трябваше да бъде.

Сложен е въпросът за бежанците. Да, хуманно е да ги приемем. Но трябва да се даде думата и на тези, които са против навлизането на бежанци у нас. И да се чуят аргументите им. Най-вече от бюрократите в ЕС, за да разберат, че без солидна икономическа помощ (която засега отказват) не само няма да помогнем на бежанците, не само ние сами ще потънем в проблеми, които няма да можем да решим, а и границата на самия ЕС с огромно стратегическо за цяла Европа значение - България, ще е вече нарушена, и цял ЕС ще си пати от това. Защото въпросът с бежанците, за да е толкова сложен, той вече не е само хуманен, той е и политически, и икономически, а и засягащ отдавна не само родината ни.


 

Тъжно около 16 септември

Брой 31 (20 - 26 септември 2013 г.)

 

Децата тръгнаха на училище. Радост. Тръгнаха и едни други, пораснали физически, пораснали може би и психически, ала останали в много други отношения на равнището на най-малките, случайно или не попаднали в затвора и там намерили най-сетне шанса си да се ограмотят. Престъпници? Да, не са невинно осъдени. Но повече, отколкото престъпници, те са осакатени. Всъщност, в по-голямата си част българският народ не е много зрял - при положение, че 29% от него не се докосва до книга; при положение, че завършващи средното си образование сричат, при положение, че най-зле в писмена форма на родния си език в цяла Европа (не само в страните от ЕС) се изразява нашата младеж.

И всичко това е симптом. То е логичен резултат. Може би от грешки, от глупост или от целенасочена много прецизна работа срещу българския народ. Печален резултат, дори гротесков, на фона на протестиращото множество, наричащо се "интелигентно". Печален резултат от непрестанни - от нелепи, по-нелепи, реформи. Конституционни, юридически, че и реформи в масовото съзнание.

Не, не беше далеч времето - само преди няколко години, когато пак красиви, млади и интелигентни представители на средната класа, обсебили с идеологията си цяло виртуално пространство, че и не само виртуално, а и реално, повтаряха мантрата: "Ученето не е направило никого щастлив." Или "Да си прост е готино, защо ти е много ум, че да те направи нещастен? Защо ти е диплома, като не можеш да си намериш работа по специалността?". И все в този дух - да имаш, не да бъдеш. И ако случайно сбъркаш крачката в този марш под хипноза, оставаш сам. Та да се върнем на затворниците.

По-голямо нещастие от лишаването от свобода за човешката душа едва ли има. И голямата ирония е, че точно в това нещастие тези хора, може би за пръв път, получават шанса си да бъдат пълноценни. И в крайна сметка свободата им е отнета много преди да попаднат в затвора. Защото и в тяхната среда - тази, в която са отраснали, се е повтаряло внушението на "красивите и интелигентните": "ученето не е направило никого щастлив".

Тревожи ме друго. Селските училища, затворените. Знаете ли точната им бройка? Аз не. Само знам, че са четирицифрено число. За кратко съм учил в едно такова, крайдунавско. Един срок, в шести клас. Училището тогава беше на възраст близо сто години. То е едно от многото, построени от дедите ни, съзнаващи много по-добре потребността от образование за човешката душа. Какво става сега? Тези училища рухват. Уж необходими образователни реформи, уж подобряване качеството на образование. Да, така твърдяха също представители на "красивите и интелигентните" преди десетина и повече години. Виждаме колко е подобрено образованието. А виждаме какво става и в българското село. И така ще си продължи, независимо колко пари налива ЕС в селското стопанство. Няма да има млади хора, следователно и модерен съвременен дух в селата. Защото младите хора имат нужда от деца, децата - от образование. Не споменах "делегирани бюджети", но е ясно какво имам предвид.

 

За организирането на спонтанното

Брой 30 (13 - 19 септември 2013 г.)

 

Вече четири месеца станаха, които ще свързвам с един неприятен вкус в устата си. Това е вкусът на мълчанието, което предпочита човек, след като е казал всичко, което има, a продължават да напират вече изречени думи. И тъй като е излишно да се повтарят постоянно, се разлагат в устата. Всеки, който има някакво уважение към словото, познава този вкус - наистина е много неприятен.

Четири месеца публичното пространство е един тътен от мантри, които се повтарят безсмислено и целта им е сякаш да приспят съзнанието, да накарат цяла България да спре да мисли. Оставки? - добре, искайте си ги. Демократично и гарантирано от Конституцията право е правото на протести, но също демократично и гарантирано от Конституцията право на другите е да мислят различно, да имат своята идея, своите интереси. А и след като викащите сами се идентифицираха в един доста строг социално-психологически профил - красиви и интелигентни представители на средната класа, оказва се, че човек няма не само правото да мисли различно, но и да бъде различен, т. е. примерно да не е красив, да не се счита за интелигентен и - не дай Боже, да не е от средната класа. Защото в такъв случай е комунист, мафиот, а и както чух от една пловдивска девица пред Паметника на Съединението - национален предател. Това е то желязна логика - щом не искаш оставка, значи не си красив, значи си национален предател.

При всички тези протестърски внушения и обвинения при всяко инакомислие и всяко инакосъществуване, ми идва малко в повечко, че другите разделяли българите. Значи - некрасивите вън от протеста, грозните ви, измъчени от кърски труд физиономии са национално предателство, а после комунистите разделяли нацията ни.

Вижда се спонтанното, то е очебийно. Вижда се, че сред протестиращите голяма част от хората са гневни, с открити лица са, че протестират заради идеята. Никога няма да повярвам, че всеки получава надница да вика и говори глупости, но също тъй отдавна се вижда ясно, че все пак има търговия, купена е организацията на протестите. Потайните лица, които са истинските организатори, може би никога няма да излязат наяве. Работата им е професионална, за тях това е нищо лично, просто бизнес и сигурно са удовлетворени от себе си. С тези парички купуват дрехи на подрастващи деца и внучета, създават им добри условия за живот и развитие за бъдеще, в което те ще израстат като достойни представители на средната класа. Не може да им се отрече на организаторите - наистина работят. Редно ли е обаче да се крият и почтена работа ли е това, щом трябва да е в сянка, плащат ли се данъците за нея и представител на сивата икономика може ли да е загрижен за благосъстоянието на всеки българин.

Иначе, понеже сте ми освен красиви, и интелигентни, сигурно се сещате - ами парите за вестници, интернет пространство, сео-оптимизация (всеки, който разбира малко от интернет, знае, че това е висококвалифицирана, скъпо платена дейност, а не става без нея), маскаради за ежедневните протести... Откъде са те? Да, от средната класа сте, пари имате, волни пожертвувания и така нататък, но колко от вас по колко лева е извадил от джоба си? Няма как да се провери, но човек може да се досети, че няма да е достатъчно за действие с подобен размах.

И споменах най-очебийното, а то е най-малкото от всичко това, което е ясно, че става.

 

Ограничителите на безумие

Брой 29 (6 - 12 септември 2013 г.)

 

ЕС предлага ограничители на скоростта за колите в страните си членки, в това число и България. Освен че новите автомобили ще излизат от конвейера с тези ограничители, такива могат да се инсталират и на коли, които вече са в движение. Ограничителят ще разполага с камера, която ще чете пътните знаци, оттук насетне дискусията е върху въпроса дали ограничителят автоматично да намалява скоростта, или глас да предупреждава шофьора, а нарушението му да се записва. Личното ми мнение - по-добре второто, защото в живота има и екстремални ситуации. Детето ти се задави - можеш да го качиш в колата и значително по-бързо от бърза помощ да го заведеш в болницата или (не дай Боже) прострелят човек по пътя, кръвта му изтича и други подобни. В такива случаи ще предпочетеш да си платиш глобата, но ако механизъм контролира колата ти, вече става невъзможно. Има си случаи, в които човешкото решение е единствено правилното, но като цяло машината е по-прецизна и ми се струват глупости коментари от рода, че подобен механизъм би ограничил нечия свобода. Чия свобода? Шофьорът, който поставя живота ми в риск, че не шофира благоразумно, не ограничава ли моята свобода? Ограничава я, разбира се. Правото ми да поемам риск си е единствено мое. И всеки, който подлага на риск живота ми, без да има моето разрешение за това, ми отнема правото. И след като цялата пролята кръв по улиците доказва, че трябва да се направи нещо, подобно технократско решение е голяма крачка и ще има много по-малко кръв и сълзи. В момента към страната ни прииждат бежанци, спасяват се от войната. А къде да се спасяваме ние от неофициалната, която се води у нас, а жертвите й достигат тези на официално водените? Няма къде, никой няма да ни даде статус на бежанци. Трябва да се преборим за правото си да живеем. И всякакви глупости за ограничена свобода най-вероятно са подклаждани от хора, които искат да поставят условие, което ще им помогне да се възползват материално от техническото нововъведение. Вероятно става въпрос за фирмени интереси и връзки с търговията на механизма. Както става винаги у нас, някои хора се надяват бързо да забогатеят, други да грабнат от паничката им. Сигурно ще има и от първите, и от вторите. Това малко ме засяга, важното е наистина да навлезе в живота ни. Проблемът е сериозен и не пожелавам на никого от лекомислените да пострада или да преживее трагедията на загубилите близък човек и да разбере тогава колко е сериозно. Ограничава се безумието, не свободата.

 

Няма мяра тепегьозлъкът

Брой 28 (26 юли 2013 г.)

 

Вече дори глупостта не може да ме удиви. Според Айнщайн, тя - човешката глупост, е безсъмнено безкрайна за разлика от вселената, чиято безкрайност не е толкова сигурна. Сравнена с наглостта обаче, глупостта изглежда скромничка. Но каква ти наглост, наглостта би се засрамила, ако можеше да разбере кое означавам с името й. То е повече от наглост, по-точно е да го наречем тепегьозлък и май по-точна дума от този турцизъм няма в българския език. Който се сети за такава, нека го нарече с нея, но за мен си е тепегьозлък, т. е. онази точка, която се намира на зенита на наглостта. Онова, което е повече от дебелоочие и само политик може да прояви. При това български политик. Не всеки, разбира се, но десетки са го постигнали и са станали такива виртуози в изявата му, че дори не им личи да полагат усилия. Оспорвано е фаворитството в дисциплината между тях, но мисля, че си го печели Найден Зеленогорски.

Гръмна се за заема от един милиард. Раздвижиха се духовете, кой разбира от икономика, кой не, кой разбрал за какво изобщо иде реч, кой недоразбрал, но му станало достатъчно, че да протестира, че да се тюхка. Лично аз не бих взел отношение, но заради тревогите, които изказват определени лица, ми става смешно.

За вредите от заемите да ми говори Найден Зеленогорски! Е, плевенчани си го познаваме, но България слуша ли, слуша. А на екрана бившият трикратен кмет на Плевен изглежда убеден, дори изписал честен вид. И това е същият Найден Зеленогорски, който изтегли кредит в размер на двадесет милиона за Плевен. Къде са двадесет милиона, къде е един милиард, би попитал някой, но къде е Плевен, къде е България, бих му отвърнал с въпрос. Явно Зеленогорски като тегли заем, това е добро, а когато друг го тегли, това е зло.

Прилича малко на етичния кодекс на нявгашните канибали из тихоокеанските острови: "Ако аз те изям, това е добро, ако ти ме изяд&