Брой 51                                                   

23 декември - 5 ануари 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Иван Вълев

Известният композитор и диригент е един от най-ярките познавачи на българския фолклор и народните традиции. В навечерието на Коледа разговаряме с маестрото за християнските и общочовешките ценности, за добродетелите и вечната борба между духовното и материалното. Музикантът е разочарован от днешната действителност, но продължава да вярва, че един ден любовта между хората ще победи техните пороци.

Чуждопоклонничеството

изтика в ъгъла българските традиции

 

Иван Вълев е роден на 14 август 1928 година в Луковит. Учи две години право по настояване на майка си, която искала да продължи семейната традиция и да стане съдия. По-късно кандидатствал в музикалната академия с намерението да завърши едновременно и на двете места и да бъде най-добрият музикант сред юристите и най-добрият юрист сред музикантите. Според тогавашния закон обаче трябвало да избере единия вуз и така останал завинаги в плен на музиката.

След дипломирането си работил две години като учител по музика в родния Луковит, а през 1960 година идва в Плевен. От 1961-ва до пенсионирането си ръководи Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци.

Интервю на
Ирена НИКОЛОВА

- Маестро Вълев, според вас вярващ народ ли сме?

- Българинът по начало не е вярващ човек и за съжаление в последните години нищо не се е променило. Не говоря за външното лустро. Някои хора палят в цървата дебели и големи свещи, защото имат повече пари. Но не вярват в Бога и в моралния кодекс на християнската религия, да оставим другите неща. Аз не ходя на църква, защото мразя поповете. Като юноша в моя роден град Луковит бях послушник в църквата. Ръкоположи ме тогавашният Врачански митрополит дядо Паисий. Обличаха ме като ангелче, ходех пред свещениците при всички църковни служби. Моето семейство е вярващо. Но тогава разбрах колко са двулични поповете. Преди служба си разказваха мръсни вицове, а като им кажех: “Време е да ви извеждам”, заставаха със сериозни физиономии, с вдигнати ръце и смирен поглед и започваха да проповядват, да поучават бабичките. Жените в църквата ги слушаха, кланяха се пред иконите и им вярваха искрено на всяка дума. Това лицемерие ме разочарова от клира. Така че поповете не са истински вярващи.

- Вие самият в какво вярвате?

- Моята вяра се състои в следното: в основата на душевността ми са десетте божи заповеди и съм се старал цял живот да ги спазвам. Не защото са Божи, а защото са един морален кодекс. Е, честно казано, нарушавал съм само едната. Дано Господ да ми прости. Надявам се, че ще ми прости, щом от жена си съм получил прошка.

Извън християнския смисъл на вярата аз вярвах в много неща. Вярвах, например, в "Последния валс". И даже питах автора на текста на тази песен Александър Петров: Какво става, нали щеше да е последен танц? 16 години все последен танц и все има още след него, а краят му не се вижда.

- Кой е най-ценният ви спомен за Коледа, какво разказвате на този ден на внуците си?

- Коледа е един от най-светлите дни, сред най-големите християнски празници. Ражда се Исус Христос, пратеникът на Господ на земята. Това е едно страхотно послание, една вяра в бъдещето, в утрешния ден. Но човечеството не става по-добро, независимо от Божиите послания. В името на тази висша религия са извършвани ужасни неща - да си спомним Инквизицията, кладите, войните, мечовете. Толкова нихилистични неща са извършени спрямо хората все в името на Бог. Но това не трябва да игнорира вярата на един човек в този морал.

Много топли и живи са спомените ми за този празник, който всички празнувахме заедно. Като студент преди Коледа се връщах в родния си град Луковит, събирах младежите и правех коледарски хор. Обикаляхме града през цялата нощ, пеехме и наричахме във всички къщи. Парите, които събирахме, дарявахме на местното читалище. Беше много тържествено, голямо събитие. Но тогава живеехме задружно и празниците ни носеха една приповдигнатост, едно усещане, че си част от общността. Някак си се чувстваше любовта между хората. Ако ние, коледарите, пропуснехме някоя къща, дори и най-бедната, стопанинът ни викаше от вратата: “Аз не съм ли човек, бе, момчета, защо ме подминавате, елате и у нас, да ми попеете и да дам и аз нещо за читалището”. Това за мен е истинската Коледа, а не лъскавите подаръци или отрупаните трапези.

- Може ли това да се направи и в Плевен - и тук да обикалят коледари по домовете? Много хора вероятно биха се радвали да се възроди обичаят?

- Може да стане и сега в Плевен, но съм малко скептичен. Като гледам как са се отчуждили българите, как неадекватно се отнасят един с друг. Едно време живеехме в дружба. Който заколи първи прасето, носи и на комшиите по един, по два килограма. После комшията носи от неговото прасе. Тогава не си заключвахме къщите. Сега сме си заключили и душите, толкова сме озверяли. И в Плевен в моя дом са идвали малки коледарчета, аз съм ги канил. Правил съм такива групи и със Северняшкия ансамбъл. Но помислете си сега колко хора ще си отворят вратата и ще дарят дори само кравайчета. Обичаят трябва да не е постановка, а да идва от сърцето.

- Младите хора май гледат с лека насмешка на старите традиции, изглеждат им като някакъв архаизъм от миналото...

- Чувал съм обвинения срещу младото поколение не само за обичаите, а и за нравите, за възгледите, които имат, и за начина им на живот. Аз не обвинявам младежите, а възрастните. Децата се раждат чисти души, като ненаписан лист, както казва един велик педагог. Каквото ние, възпитаващите ги, напишем на листа, това и ще остане за бъдещето. Само че ние пишем пошли неща. Децата, които ежедневно са свидетели на арогантност, лъжи, двуличие - на какво да се научат! Те гледат какво става в собственото им семейство и ако то не живее честно, те няма как да станат почтени хора. Гледат учителите си и възприемат тяхното поведение. Аз още помня моите учители. Спомням си госпожа Данева, която ме учеше до четвърто отделение, но не само уроците. Ние всички й се възхищавахме например на това как се обличаше. Сега учителките ходят и с анцузи. Едно време учителите, тогава ги наричахме даскали, бяха истински пример за нас, ние им подражавахме и попивахме всичко, защото бяха чисти, възвишени хора. Говоря за времето преди Девети септември, макар че аз не деля историята на парчета от дата до дата. Мнозина казват - след Девети тая власт накара хората да бъдат безродници, да не бъдат християни. Аз твърдя, че не е вярно. Който си е бил християнин, си е останал християнин. Който не е вярващ и няма морал, той по всяко историческо време си е такъв. Добрият човек е добър, независимо колко е беден или богат или в какъв обществен строй живее. Същото важи и за лошия.

- Вие помните ли кой първи ви научи на хора и ръченици?

- Хващал съм се на хорото в родния Луковит. В началото всички играят напред, аз назад. Но всичко се учи. Истинският ми учител обаче е Христо Ковачев от село Реселец. Той беше направил в неговото училище детско-юношески народен хор. Когато аз бях учител в Луковит, направих музикална школа, хор, оперетен състав. Тогава го поканих в школата и от него научих много неща. Аз имах добра академична подготовка, но от него разбрах, например, че не разпявам правилно хора. Изобщо той е човекът, на когото съм благодарен изключително много за подкрепата в онези години.

- Има ли нещо, за което съжалявате?

- Аз съм пропуснал много възможности за кариера, но не съжалявам. Загубих много позиции, които може би щяха да променят живота ми. Дори мои приятели са се чудили защо отказвам примамливи предложения. Още когато работех в Луковит като учител по музика написах учебник за дирижиране на народен хор. Тогава ме каниха да преподавам в Ловеч. Получих покана да работя в БАН след дипломирането си, но се върнах в Луковит. По-късно имах възможност да направя академична кариера в столицата и ако бях приел, може би щях да стана професор. Спомням си, че ми предлагаха жителство и жилище в София. Отказвах, защото обичах работата си - и в Луковит, и в Плевен, и никога не съм съжалявал, че не заминах в столицата.

- Какво трябва да се направи, за да може повече млади хора да обикнат народните песни и хора?

- Вече казах, че децата не са виновни - ако нещо не знаят, значи ние, възрастните, не сме ги научили. Аз цял живот съм помагал да се утвърдят младите в изкуството, защото историята е смяна на поколенията. Всяко поколение има какво да даде на изкуството и го обогатява, защото има по-различен светоглед. От това съм се ръководил винаги. Помогнал съм на основателите на фолклорните ансамбли във Видин, Шумен, Търговище и къде ли още не. Сега пък други, по-млади от мен колеги, също работят с голямо желание и ентусиазъм и също помагат на следващите поколения. Е, вече не се играят толкова често хора на площада, но децата има къде да се учат на народни песни и танци. Ето в училището в Пордим какво направи Михаил Денев. Това е нещо голямо, нещо достойно за уважание. Децата, които се занимават там с народна музика и танци, са много талантливи. Първите възпитаници продължиха по-нагоре с музикалното образование и аз съм сигурен, че ще успеят, защото са прекрасни млади хора. Фактът, че има много певчески и танцови школи, показва, че не е секнало желанието. Не говоря само за утвърдените средни училища като тези в Котел и Широка лъка. Народни танци се играят и в читалища, и в отделни школи. Убеден съм, че ние като народ си носим този ген, тази обич към нашенските ритми и много млади хора искат да се приобщят към народната музика. Иначе казано - не се гаси туй, що не гасне.

- Кой е виновен, че децата стават все повече материалисти? Дори и на празника гледат основно като на повод за задължителни подаръци...

- Децата се учат от примера на възрастните хора. Но как да се научат, като виждат как комшията краде, като пред очите им са примери за това, че с нечестни методи, с насилие се постига някакъв на пръв поглед бляскав живот. Как да вярват в нещо или в някого, като около тях е пълно с лъжи! Как да се научат на обич и уважение към ближния, като слушат само кой кого мрази и усещат навсякъде злоба и завист. А после ги обвиняваме, горките. Нещата тръгват първо от семейството. Аз съм богат, защото децата ми са много свестни хора, и внуците ми се оказаха такива. Това е най-голямото богатство.

- Напоследък даже и хората на изкуството говорят все повече за пари и за доходи...

- Да, защото животът им е труден. Навремето хората на изкуството бяха по-ценени, включително и в материален план. Аз получавах по-голяма заплата от кмета. Отделно вземах от Агенцията за авторски права пари колкото за два апартамента по тогавашния стандарт, защото цяла България пееше моите песни. Но за мен парата е средство, затова съм ги пръскал, не съм имал даже влог. Сега съжалявам. Не че мизерствам, не живея лошо, хората още ме търсят. Но ми е тъжно, като гледам колко зле са музикантите. Много болезнен е един спомен от среща с един от моите професори Димитър Сагаев, вече покойник. Той е човекът, който ме е въвел в занаята, така да се каже, и на когото дължа изключително много. Когато го срещнах в Съюза на композиторите и го поканих да го почерпя кафе и кола, той направо изплака: ”Ами това е разсипничество. Аз с пет лева се храня няколко дни”. А беше заместник-директор на Академията, виден композитор, лауреат на много награди.

Ще дам и пример със себе си. Моята пенсия трябваше да е 540 лева, направиха я 120 и оттогава я вдигат с по 6%. Сега стигна 212 лева, а съм народен артист. Един мой приятел челист работеше 10 години в Магдебург и като разбра колко получавам, се обърна към жена си и вика: “Виж, един велик музикант, с 40 години стаж като диригент и композитор, и му дали 100 евро. А аз като оркестрант за 10 години работа вземам пенсия 800 евро”. Какъв е тоя Европейски съюз, в който ще отидем бедняци, какво ще правя аз там с моите 100 евро? А моята съпруга с 35 години стаж като музикален педагог получава 69 лева пенсия, сега я увеличиха до 40 евро.

- Защо така бързо навлязоха чужди елементи в празниците ни? На много хора българските традиционни обичаи изглеждат демоде.

- България е в много дълъг период, в който все слугува на някого. Новата България слугува на Америка, на втори, на трети. Участваме във война в Ирак, похарчихме над 2 милиарда, защото трябва да подражаваме на някого. Но българинът винаги е бил такъв. Тази характеристика, която Алеко Константинов и Ст.Л. Костов му дадоха преди 120 години, не се е променила изобщо. И бай Ганьо, и Големанов са си същите, само че са сменили малко дрехите по днешната мода. Вместо дисаги господин Балкански е взел хубави дипломатически куфарчета, а вместо навуща е обул лъскави маркови обувки. Иначе пак търси далаверката във всичко. Точно това отвратително качество - да слугуваме на този или на онзи, е много лош навик и очевидно не можем да го изкореним. Той се проектира и в отделния човек, и в битовите взаимоотношения, та чак до политическо и държавно ниво. Слугуваме на по-силните, на по-богатите. Та така и с празниците - и там поклонничеството спрямо чуждото изтика в ъгъла нашите традиции. Затова предпочитаме на Коледа да ядем пуйки вместо свинско.

- Вие и вашето семейство как ще празнувате Коледа?

- Чакам с нетърпение празника, защото на Бъдни вечер внучката ми Люси ще се прибере от Германия. Ще я нагостим с постни ястия. Баба й ще й приготви сухи чушки с боб, божествено ядене. По тази рецепта ги правеше майка ми. Люси е в Германия от 18-годишна, първо учеше в Хамбург, сега е в Кьолн, но умира за нашенски манджи. И сега ме помоли: Дядо, да ми намериш кожурки от прасенце. Сега съм поръчал на няколко места, дано да намеря. И тях ще й ги направим, както ги обичаме в семейството. Тя е чудесно дете. Като прави купони с приятели в Германия, говори по половин час с баба си по телефона, за да й каже как прави някоя вкусотия, най-често български тутманик. Иска да гощава с български яденета. Всички ще се съберем на Коледа, само зетят няма да може да дойде (той е известният тенор Любомир Дяковски, който има ангажименти по най-големите европейски сцени).

- Какво ще пожелаете на приятелите и колегите си за празника?

- Днес изпратих факс на колеги музиканти от Стара Загора. Моето пожелание към тях мога да отправя и към всички радетели на изкуството: Благодаря ви, че в днешното безвремие в България намирате сили да творите и да стопляте наранените сърца. Пийте по една ракия за мое здраве, аз ще ви отвърна с две. Вслушайте се във финала на Девета симфония, прославяща любовта и братството между хората. Досега човечеството не е успяло да го постигне. Защо да не го постигнем ние?

- Вярвате ли, че това ще стане?

- Знам, че това е илюзия. И затова съм се подписал под писмото така: Иван Вълев, един неспасяем наивник на пределна възраст.