Брой 47                                                   

25 ноември - 1 декември 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Антон Дончев

 

Авторът на знаменития роман "Време разделно" наскоро бе в Плевен по покана на местния клуб на културните дейци с председател Никола Попов и на собствениците на хотел "Ростов" Васил Антонов и доц. Емилияна Конова. Световно известният писател се срещна със свои почитатели и бе любезен да даде специално интервю за "BG Север".

Търся светлина
за хората

Писателят Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в гр. Бургас. Завършил е право в СУ "Климент Охридски". Той е изтъкнат представител на историческия роман в България и майстор на епоса с международна популярност. Неговите произведения са не само с висока художествена стойност, но са и истински изследователски студии за историята и бита по нашите земи. С ярката си гражданска позиция Антон Дончев е признат за явление в обществения ни живот. Член е на БАН, от 2003 г. е академик. На 21 ноември в гр. Добрич му бе връчена тържествено престижната национална литературна награда "Йордан Йовков", която се присъжда веднъж на 5 години. "BG Север" научи, че на 6 декември т. г. писателят ще се срещне със снимачен екип от Холивуд, дошъл в България, за да преговаря за създаването на филм по знаменития му роман "Време разделно".

Световната литературна критика е категорична, че акад. Антон Дончев трябва да получи Нобелова награда за най-известното си произведение. По ред причини от българска страна обаче това все още не е факт.

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Г-н Дончев, как се чувствате като носител на Йовкова награда?

- Радвам се. Йовков е един от любимите ми автори. Смятам го за неповторим майстор на българския език и за писател с изключително богата душевност, който възпитава най-хубавите и най-чистите чувства на човешката душа. За мен той е еталон на високо качество литература.

- А смятате ли се за продължител на тази традиция в българската литература?

- Много неудобно ми е да го кажа, но аз никога не съм имал чувството, че се уча от нещо, че продължавам нещо, че принадлежа към нещо. Не че съм неблагодарен. Има автори, които харесвам, но които никога не чета, като започна да пиша, за да не ми повлияят.

- Какво смятате, че е най-характерно за вас като творец?

- О, боже! За това трябва да попитате критиката. Ако може да се говори за някакво влияние върху мен, то е първо влиянието на Библията - аз чета всеки ден Библията от 65 години. Обичам този ритъм, тази музика, това отношение към света... И епосите на народите - най-много исландските саги. Аз мога да се оттегля от творчеството си, да го погледна отстрани и да си кажа: "Абе чакай да видя какво съм написал." Не мога да намеря връзка между моето творчество и творчеството на друг автор. Не знам дали това звучи като хвалба, дали не звучи като укор, но просто не мога да я намеря.

- В какво вярвате?

- Аз чета много и научна литература, и последните открития на биологията, езотерична литература, разговарям и с много учени - особено в Българската академия на науките, на която съм член, и в чужбина съм общувал с тях. Това, което съм чул, ще ви го кажа и на вас: има необясними неща, но не това е най-важното. Ако човек иска да има вяра, той не трябва да търси доказателства. В момента, в който търси доказателства, това става наука. Истинската вяра е просто вяра. И в Евангелието много точно са го казали с неверния Тома.

- Човек ражда ли се с вярата или е възможно в последствие да я придобие?

- Всички чувства се възпитават. Дори да се раждате с някакво предопределение, то може или да се развие, или да закърнее. Просто животът ви дава една фиданка - или дори понякога едно семе. От вас зависи дали го поливате, дали се грижите за него, дали го пазите от врагове. От вас зависи да му пазите цветовете, за да може да има плодове. От вас зависи да оставите плодовете да узреят. Тоест абсолютно всяко чувство изисква грижа за него, изисква възпитание, изисква любов. Така е и с вярата, така е и с чувството за красота, така е и с любовта. Всичко изисква грижа.

- А има ли предопределение според вас?

- О, това никой не може да каже! Вероятно можем да си представим, че вие се раждате с известен набор от карти, които ви раздава природата. Но от вас зависи как ще ги изиграете.

- Ако не бяхте писател, с какво щяхте да се занимавате?

- Много трудно мога да кажа, тъй като аз на 8 години започнах да пиша. Даже на 7 написах първите си стихове. Изглежда, че това при мен е предопределено от късогледството ми. Имах много силно късогледство като малък, много късно сложих очила и тази липса на връзка с външния свят ме насочи навътре. Не виждах хората, не ги познавах, те ми се сърдеха, че не ги поздравявам на улицата. Не виждах на черната дъска какво се случва, участвах в младежките боеве, в които летят камъни - убиха до мен човек, не ми се иска да разказвам за този случай. Тъпчех по тръни, защото не ги виждах. Целият този свят, късогледия, беше неуютен за мен - аз имах 5 диоптъра, и ме върна към вътрешния ми свят. Върна ме към книгите преди всичко. Хванеш си книжката, никой не те безпокои, никой не ти държи сметка какво правиш и това потъване в света на книгите и в своя собствен вътрешен свят възпитава една личност, която търси пътищата си на друго място, а не във външния свят. Дори не във връзките с другите хора - това води до една много голяма вътрешна самота, всъщност. След това започваш да пишеш. Но аз въпреки че започнах да пиша на 7 години, напечатах първата си книга на 25 - 26. Значи аз съм писал 20 години и съм написал хиляди страници, а може би десетки хиляди страници, без да искам да ги публикувам. Тоест изяснявайки се сам на себе си.

- Написал сте "Време разделно" за малко повече от месец. Как едно такова обемно произведение успя да се излее за толкова кратко време?

- Ами вижте - това е песен. Пишете, като си представите, че сте един певец, един бард. Орфей също е един певец, Омир е бил един певец. Вие сядате, държите си арфата или китарата, гори огън, наоколо са насядали хората - виждате в тъмното лицата, светят им очите, зъбите светят - и им пеете. Изпявате им една песен, изпявате им една книга. Не се връщате. Не може да кажеш: А, пардон! Не можах да го изпея. Невъзможно е! И така го изливате това нещо. И всъщност зависите само от бързината, с която можете да записвате. Това страшно ме изнервя, защото мисълта ми тече по-бързо от ръката и се създава едно вътрешно напрежение, което е ужасно. Затова аз мразя физическия процес писане и гледам по-бързо да избягам.

- Винаги ли е такъв при вас творческият процес?

- Всички книги, които съм написал, са изпяти.

- Имате предварително визия за това, което трябва да се случи?

- Всичко знам! Това е моят собствен живот - не случайно пиша от първо лице или от второ лице. И ако вие сега ми кажете: "Опишете ми вашия живот в гимназията във В. Търново, или в университета, и детството в Поморие", аз ще го опиша. Аз пиша разбъркано, това са отделни песни - песен 2-ра, но може да бъде и песен 5-а, песен 10-а - просто аз знам всичко. Иначе не сядам да пиша.

- "Време разделно" е преведено на над 30 езика и са продадени над 2,5 млн. копия от романа по целия свят. Как ви кара да се чувствате фактът, че сте се докоснал до душите на толкова хора?

- Пазя се от чувството, че съм свършил нещо голямо. Но от време на време се радвам. Летя в самолет и до мен арабин, представител на петролните компании. Запознаваме се и той ми казва: "Ами аз съм чел книгата ви." И го виждаш, че се радва. Получаваш писмо от някой негър в Алабама: "Моля ви, пратете ми ваша снимка. Прочетох книгата ви." Той ми праща негова снимка. Някакъв пакистанец също ми писа. В Япония са ме чели, в Швеция, Португалия, Испания... Срещаш хора, които ти казват: Вашата книга ми промени живота. В Пловдив дойде един човек и ми каза, че имал зелена карта за САЩ, но след срещата с мен се отказал от нея и оставал в България. След такива неща си казваш: "Е, свършил съм нещо. Не всичко, което можех, но нещичко с Божията помощ съм направил." Това ме радва. Иначе всекидневният живот на един автор в България е много тежък.

- В много от произведенията си сте успял провиденчески да кажете неща, които тепърва учените започват да доказват...

- Следвам вътрешната логика на историята. Разпознавате животно по един зъб. Виждате големината на зъба - първо става ясно дали е месоядно, или е тревопасно. След това казвате: този зъб трябва да стои на такава челюст, иначе няма да се хване. Е, щом е такава челюстта, тя трябва да бъде движена от такива мускули и това животно да има такъв врат. Щом има такъв врат, горе-долу трябва да има такова тяло. След като имате представа за една тракийска цивилизация, вие стигате до извода, че тази цивилизация непременно трябва да има развито жреческо съсловие. Че това жреческо съсловие не може да няма храм. Че този храм трябва да бъде еди-какъв си, защото трябва да бъде повлиян от еди-какви си влияния.

- А само логика ли има в целия този процес или и голяма доза интуиция?

- При всяка логика има интуиция. Какво е интуицията? Интуицията е правене на изводи въз основа на недостигащи доказателства. Тоест вие имате отделни парченца на един счупен съд и от вас се изисква да го възстановите. Това запълване на липсващите качества наистина се загатва от намерените късове, но изисква от вас и въображение.

- Имате ли любима провокация в българската история?

- Да. В момента пиша за Кракра, за Самуил. Това е викане на духове - доста е опасно. Изключително трудно е да достигнеш до душата на тези хора и да ги разбереш. Как е възможно 50 години да се биеш срещу ромеите? Какви са били тези хора? Какво ги е ръководело? Как са намирали вътрешни сили? Какво отношение са имали към своята собствена борба? Каква роля е играл техният вътрешен свят? А той не може да не е играл роля, защото човек се бие за идеи, той не се бие за хляба си. Нещата са много по-тънки, отколкото падането под турско робство. Защото Византия е християнска държава, тя не променя данъците, дава високи постове на болярите. Много е интересно. А тия се заинатяват и 50 го-ди-ни се би-ят! Претърпяват първо поражение, второ поражение, трето поражение и като някакъв феникс излизат от пепелта. Какви са били тези хора! Знаете ли колко трудно се стига до душата им? Съвременният човек бяга от тези неща. Бяга от фанатизма, от прекалените чувства, а тук без да искаш си принуден да признаеш, че всъщност са били необикновени хора. Били са личности от изключително висока класа с висока стойност. Бият те на Беласица - броени дни след това унищожаваш половината ромейска армия! Събарят ти крепостта - през зимата, при -40 градуса студ, ти я построяваш и напролет Василий идва и намира крепостта изникнала отново! Как са редели камъни, как се вдига крепост при -40 градуса? Какви са тези хора, какво ги ръководи да го направят?!

Те могат да направят това нещо само ръководени от чувства.

- Останало ли е нещо от онези силни българи у днешните българи?

- Не може да не е останало. Имайте предвид, че аз по никакъв начин не съм бил увлечен от абсолютно никакъв извънреден патриотизъм. Пазел съм се от тези чувства. Обичам другите народи - особено съседните. Но просто отчитам - и то в последно време, преди това съм бягал от това, че проблемът за гените е всъщност един основен проблем в развитието на личността. Цялата съвременна наука в момента признава и ще бъде принудена да признае значението на гените в живота на отделния човек. Уви, не сме равни! Трябва да се съобразяваме с раздадените ни карти от природата и аз смятам, че някога на българите са били раздадени много добри карти, че обстоятелствата са предизвикали една сплав от гени на други народи, че тая сплав е била варена на силен огън, че вътре са били прибавени в гърнето билки и че полученият ген е много добър. Доказателство са тези изблици на енергия и тези личности, които този колектив успява да създаде.

- А сега защо нямаме личности начело на държавата?

- Времето е такова. То е въпрос на климат. Проблемът на растението не е само проблемът на семето, а е проблем на израстване - колко дъжд вали, колко слънце има. Климатът не е подходящ за създаването на големи личности.

- Много пъти сте казвали, че всяко време е разделно...

- Всяко време е разделно, но сегашното време е по-разделно от другите времена. И то за целия свят. В момента светът трябва да вземе някои много важни решения за своето развитие, защото пукнатината се превръща в пропаст. Пукнатината между бедни и богати народи, между бедни и богати в съответната нация, пукнатината между Юга и Севера - това вече не е пукнатина, това е пропаст.

- Ние, българите, какви важни решения трябва да вземем като нация?

- Ние първо трябва се уверим, че пътят към материалното, без край него да бъдат насадени дърветата на духовното, е път през пустиня. Абсолютно невъзможно е с това пренебрежение и обида към духовното, с тази липса на разбиране на Исусовото "Кесаревото кесарю, Божието Богу" , с това неразбиране на фразата на Христос "Обичай ближния си!", но както обичаш себе си, т. е. не е възможно да обичаш ближния си, ако не обичаш себе си - ако не се научим да обичаме себе си, ако не се научим да се себеуважаваме, не можем да обичаме Европа, не можем да обичаме света. Щом го е казал Богочовекът: "Обичай ближния си, както обичаш себе си!", не може да не обръщаш внимание на втората част на фразата.

- Защо като нация имаме такова ниско самочувствие?

- Ами Атанас Далчев го е казал: качество на нацията ни е липсата на национален егоизъм, а недъгът е да смяташ това нещо за добродетел. И той е започнал от много благородна позиция. Това отношение към света са го донесли славяните - отворената длан: "Вижте, аз не съм въоръжен. Добре дошъл!" Не са вземали роби, освобождавали са ги след известно време и те са ставали членове на колектива. Българите са били много по-дисциплинирани, много по-жестоки, много категорични. Но тия, пустите, с отворените длани... Ами Сварок забранява многоженството на един много нисък етап от развитието на обществото. Това е страшно интересно. Всички добродетели в известен момент, ако не се внимава за тях, се превръщат в пороци. Любовта става разврат, самочувствието става гордост, търпението става овчедушие. Т. е. през цялото време трябва да се внимава за съдържанието на захарта в кръвта. През цялото време трябва да знаеш какво духовно ядеш и какъв ще бъде резултатът на твоето ядене. Не може да пълниш ефира и медиите с насилие и да очакваш хората да стават по-добри. Трябва да си луд! Ние си губим рецепторите и после се чудим защо не харесваме поезията, защо нямаме нужда от класическа музика. И най-страшното е това, че ако ние, възрастните, вземаме решения, принуждаваме децата да вземат решения. Т. е. те не ги вземат, а ние им натикваме милите, сладките глави в калта и казваме: "Това е светът." Това не е светът. На младите хора не им се дава право да избират. Срещу прощъпулника - пистолет, бокс, капан, лека кола, торба с пари - и то, детето, пълзи. На какво ще пропълзи? Къде да отиде? Слага ли му някой роза, да отиде при нея? Или цигулка? Или книга? Ние не им даваме избор. И после се чудим защо са такива. Ами тези наркотици, това бягство от действителността?! Е, какво ще ги правим тези хора? Какво ще ги правим тези красиви деца? Аз се срещам със стотици хиляди слушатели. Удивително красиви млади хора има в провинцията - момчета и момичета! Чисти, светли, лъчисти! И после... Ето на тези млади хора трябва да дадем възможност за избор. Нека си изберат пак пистолетите, но до пистолета да има и роза.

- Наричат ви властелинът на миналото. Защо?

- А, приказки! Да си приказват каквото щат! Никой не е властелин на нищо. Занимавам се с миналото, но времето е единно. Не съществува минало, настояще и бъдеще. Всеки момент настоящето става минало и всеки момент настоящето става бъдеще. Зависи колко високо сте вдигнати. Миналото е сгъстена енергия - от вас зависи как да я използвате. Това е една огромна, вековна, прекрасна гора, смазана от времето, и тя се превръща в каменни въглища. Вие ги изкопавате, можете да вземете едно парче и да ударите някого по главата. Можете и да запалите един прекрасен огън. Всичко има в миналото, зависи какво търсите.

- А вие какво търсите?

- Светлина. Търся светлина за хората. Търся личности. Ние в момента почти нямаме личности, които да посочим за пример. В миналото можеш да тушираш недостатъците на някой, но можеш да намериш личности от своята собствена нация или от хората по света и да кажеш: "Вижте един човек." Има такива хора. Ние имаме Левски, който вероятно е най-високият възможен пример. Имаме прекрасни писатели, учени, много от които са неизвесни. Те не ни трябват само на нас, българите. Трябват на всички хора по света. Имаш ли светилник, той не се пъха под миндера. Слага се на масата или на прозореца - нека да свети на другите. На всичко отгоре като го пъхнеш под миндера, можеш да си запалиш къщата. Ние сме временни пазители на невероятни богатства. Това, което са направили траките и първите българи, е наследство на цялото човечество. Вземи го, покажи го, направи хората по-богати, по-щастливи. Кажи им: "Вижте красота, дълбочина, мъдрост." Има какво да покажем. Невероятно народно творчество имаме. Ами това, което в момента се прави в България, да не е лошо? Ние имаме прекрасна нова музика, великолепни художници, имаме не лоши книги - кой ги познава? Защо си ги държим под миндера?