Брой 42                                                   

21 - 27 октомври 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Стефка Янорова

 

Актрисата нашумя с ролята си на кръстницата в българския телевизионен сериал "Дунав мост". През пролетта взе наградата за най-добра актриса за участието си в "Безсмъртно танго" на фестивала в Шумен. От този творчески сезон тя ще радва плевенските зрители с изпълненията си в драматичния театър "Иван Радоев", където е назначена на щат.

 

Пред камерата

винаги съм гола

 

Стефка Янорова е родена на 16 октомври 1969 г. в Стара Загора. Завършва френска гимназия в родния си град, а през 1993 г. - класа на проф. Крикор Азарян във ВИТИЗ. Две години играе в сливенския театър, след което минава на свободна практика - до началото на този сезон, когато е назначена на щат в плевенския драматичен театър "Иван Радоев".

Омъжена е и има 8-годишна дъщеря.

 

Интервю на
Даниела ДОЧЕВА

- Г-жо Янорова, сигурно много пъти са ви задавали този въпрос, но въпреки това: ролята ви на кръстницата в сериала "Дунав мост" ли ви изстреля към популярността и продължава ли да ви преследва?

- Да, това е ролята. Защото сериалът дава такава популярност, която не могат нито театърът, нито киното. Не бих казала, че ме преследва. Аз съм много доволна от това, че филмът продължава да се гледа. След поредното му повторение хората пак започнаха да ми казват: "Ау, по гласа ви познахме." На мен това ми е приятно. Радвам се, че продължават да се вълнуват. Дори получих покана от съвсем непознати да им стана кума и живот и здраве... може и да стана. Откакто снимахме сериала се срещнах с много нови хора, научих много нови неща. Така че мога само да бъда благодарна за това.

- Оценките за сериала не бяха само позитивни. Имаше и доста остри критики...

- И слава богу. В България най-добрата реклама е нещо да се оплюе, да се отрече. Тогава то предизвиква интерес. Така че съм благодарна на всички тези журналисти, които оплюха филма.

- А вие обичате ли да рискувате, като се замесвате в подобни проекти?

- Рискувам дотолкова, доколкото тръгвам, подведена от това дали ми харесват ролята и екипът. Ето сега също поемам един вид риск, идвайки на щат в плевенския театър. Смятам, че си заслужава, когато харесваш нещо, да го направиш. Оттам нататък никога не можеш да бъдеш сигурен дали ще се харесва, или не. Така или иначе хората усещат, когато вложиш всичко от себе си и си свършиш работата професионално. Нашата работа не е 2 и 2 е 4. Така че едни ще ни харесат, други не.

- А какво ви грабна в тази роля на кръстницата?

- Много неща ми станаха интересни. Първо мен много ме вълнува този проблем за властта и прошката. Разчетох моята героиня като човек, който щом обича, може и да прощава. И ред други неща - не искам да бъда социална и да говоря за обстановката в България, за живота ни, който продължава да бъде все така мизерен и нещастен. Нашата работа е да развълнуваме хората, да ги накараме да се замислят. От там нататък... Аз нямам претенциите, че мога да променям нещо, но това, което зависи от мен, мога да го направя.

- След "Дунав мост" къде ви заведе вашият актьорски път?

- Снимах още доста неща - в "Опашката на дявола" изиграх една оперна певица - коренно противоположна роля от това, което изиграх в "Дунав мост". После изиграх няколко майки. В театъра много се гордея с ролята се на Елисавета в "Крадецът на праскови". Гордея се в смисъл, че имах възможността да направя тази роля с проф. Гриша Островски в ямболския театър. Щастлива съм, че не съм вкарана в някакво амплоа, а имам възможността да играя различни героини. На мен това ми е любопитно, иначе става малко като фабрика.

- Направихте много хубава роля в плевенския театър в постановката "Безсмъртно танго", с която взехте наградата за най-добра актриса на шуменския фестивал тази пролет...

- Да. Изиграх една изцяло съвременна жена, в смисъл - тя е и силна, и крехка, болезнено ранима и твърда. И слава богу, че се появи такава драматургия най-накрая, защото жените в театъра са доста ощетени според мен. Малко са драматурзите, които в дълбочина разглеждат женския образ. И се радвам, че Кева Апостолова е написала тази прекрасна пиеса.

- Може би, защото все пак е жена?

- Ами не само. Знаете ли, Бергман е написал неща, за които се чудиш как е възможно да влезе в женския мозък, и обратно - има жени, които пишат невероятни неща за мъже. Мисълта ми беше, че с моята колежка Красимира Кузманова, с която сме завършили един и същи клас във ВИТИЗ и сме приятелки, се впуснахме в това приключение. Предизвикателство беше и на сцената да сме две приятелки, които разиграват разни неща. Забавлявахме се много. Мисля, че това остана и в представлението.

- Как ви дойде тази награда - закономерно или неочаквано?

- Очаквано не бих казала. Аз не мога да измервам моите постижения с някакви награди, защото те са доста субективни. Естествено се зарадвах, като ми я връчиха. Не познавам някой, който би се обидил, ако го наградят. Ако има такъв, това ще е някаква поза.

- Вече сте на щат в плевенския театър. Как ви кара да се чувствате този факт?

- Не знам, още не съм го осъзнала, защото дълго време се пазех от това да бъда на щат. Тук ми предоставиха добри възможности... Ще видя.

- Има много ваши колеги, които се натискат да са някъде на щат, вие се пазите...

- Ами да, но аз смятам, че дългото стоене на едно място донякъде убива творческия заряд. Затова малко се страхувам.

- В каква роля ще ви видим на наша сцена?

- Започнахме репетиции на "Без вина виновни" на Островски с режисьор Борислав Чакринов - една много хубава пиеса. Доста голямо е предизвикателстовото за мен, защото играя една майка, загубила детето си, след това го намира. Тя е известна актриса - изобщо много неща, с които тепърва ще трябва да се справя, но надявам се да се преборя.

- Имате ли любими актьори?

- О, да! И български, и чужди. През различните периоди си ги сменям. Неизменно са ми любими Джеръми Айрънс и Антъни Хопкинз. Сега съм луда по Ашли Джъд и Катли Скот Томъс. От българските актьори... еталон за мен е Наум Шопов. Това е човек и актьор, притежаващ всички онези качества, които аз се стремя да възпитам в себе си. Много харесвам Снежина Петрова - за мен тя е явление в българския театър, въпреки че медиите не й обръщат достатъчно внимание. Актриса, която винаги ми е крайно любопитна, е Светлана Янчева.

- А какви качества искате да възпитате в себе си?

- Първо, професионализъм 100%, второ, благородство и трето, аристократизъм в отношението към хората. Толерантност и доброта.

- Кажете нещо повече за себе си. Знам, че сте омъжена за лекар?

- Да, съпругът ми е коремен хирург. Дъщеря ми е на 8 години, ходи на училище. Имам куче немска овчарка - това е другото ми дете. Нормалните неща от живота. Слава богу, че съпругът ми има различна професия, защото това ме обогатява повече. Пък и така в къщи има някакъв баланс - не си дотягаме да си говорим само за театър.

- Имате ли хоби?

- Да, да ходя сама на кино - това ми е страст от малка. Това най-много обичам да правя, когато съм свободна. Сега даже боледувам, че от един месец не съм ходила на кино и само търся някаква възможност да го направя. Нямам претенции дали в София, Плевен или на друго място.

- А има ли българско кино?

- Има и ще продължава да има. Изключително съм щастлива от това, което се случва. Още не съм гледала "Откраднати очи", но се надявм да го направя. Изобщо започват да се разчупват нещата около нашето кино. Говори се, че ще се снимат повече филми, защото за да има качество, трябва да има и количество. Не може да се снима един филм годишно и той да бъде гениален. Надявям се и телевизиите да снимат повече филми. Не да се сърдим, че младото поколение не ходело на театър и на кино - трябва да ги възпитаваме. Аз никога не се сърдя, когато дойде ученическа публика, че си говорят или подсвиркват. Разбирам, че тези деца за втори или трети път влизат в този салон. Те не знаят как да се държат - това не е техен проблем.

- В киното или в театъра се чувствате по-комфортно?

- При нас ако дълго време се задържиш само в театъра, започва да ти липсва киното, и обратното. И двете неща си имат своите прелести и аз предпочитам да съм и на двете места, ако е възможно. Но не съм чак толкова лакома. Просто се радвам на възможностите, които ми се предоставят, имайки предвид какво е положението в момента. Не са в изобилие ролите, които се предлагат, така че нямам право да се оплаквам.

- Мечтана роля имате ли?

- Разбира се! И те пак се сменят в различните периоди. Винаги съм мечтала да изиграя всички героини на Чехов, но може би няма да стане. Както и една класическа героиня на Шекспир - така, в цялата прелест на класиката. Имам предпочитания към определана героиня, но не смея да ги изказвам на глас. Имах една възможност, завършвайки ВИТИЗ, да участвам в "Крал Лир" с Наум Шопов в главната роля. И там се докоснах до Шекспир, но съвсем за малко, за съжаление.

- Какво различава младите български актриси от тези от предходните поколения?

- Има много разлики, но единственото нещо, за което ми е болно, е, че българското слово започна много да се занемарява и от сцената. В крайна сметка нашата професия тръгва от словото и не бива да си позволяваме този лукс да говорим само като на улицата. Затова може би трябва да се правят повече класически пиеси. Смятам, че зрителите имат необходимост от това. И смятам, че театърът е и мисия, защото той възпитава вкуса, възпитава мислене, чувствителност и не може така безотговорно да се гледа на това коя пиеса ще се постави. И дай сега да печелим само пари от комерсиални постановки. Просто трябва да ги има и двете неща - и забавлението, и смисълa на всичко. Аз съм страстна почитателка на Теди Москов и винаги това ме е впечатлявало в неговите представления, че всичко тръгва през смеха и накрая ти идва да заплачеш. И после три дни не преставаш да мислиш за постановката. Развълнувайки те, той те е накарал да се замислиш. Смятам, че това е театърът.

- Защо станахте актриса?

- Винаги ми е много трудно да отговарям на този въпрос, защото не съм си казвала от малка: ще стана актриса. Но така се стекоха нещата... Като ученичка играех в един самодеен състав, хареса ми и заобичах театъра. А това си е някакъв вид зараза - започнеш ли веднъж да играеш на сцена, няма отказване. Снимах първия си филм "Племенникът чужденец" преди да кандидатствам във ВИТИЗ. Беше голямо преживяване за мен, защото от Стара Загора изведнъж... бум! - в Германия, където снимахме с всички наши най-известни актьори. Въпреки че тогава не си давах ясна сметка какво ми се случва.

- А от първия път ли влязохте да учите за актриса?

- Не, от втория. Аз имах голяма драма, защото ме скъсаха на четвърти кръг актьорско майсторство при Стефан Данаилов и отивах към кукли вече. Бях минала четвърти кръг актьорско майсторство за куклена актриса и трябваше да се явя на изпит по литература, но аз се успах и... така. Тогавашният ректор Халачев ме посъветва да кандидатствам другата година, както и стана.

- Ако не бяхте актриса, с какво щяхте да се занимавате?

- Имам голяма слабост към езиците и сигурно щях да уча филология. Говоря френски, малко английски, надявам се да понауча италиански.

- Участвали ли сте в чужди продукции?

- Да, вече в няколко, но за съжаление българските актьори ги вземат за по 2 - 3 снимачни дни, за по-малки роли - на храстчета, както казваме в гилдията. Надявам се, че ще играем и по-големи роли в тези копродукции. Това е обмяна на опит. Актьорът не трябва да се задържа на едно място, защото започва да губи много от сетивата си. Затова трябва да е нонстоп в движение. Може би затова и аз обичам непрекъснато да ходя на някакви други места да репетирам, да се запознавам с нови хора. Да се надяваме, че ще бъдем с правата на всички наши колеги от Европа, а не да се чувстваме по-малоценни.

- Кое е най-голямото разочарование за вас?

- Да не репетирам нищо няколко месеца. Това може да те докара до лудост.

- Какво правите тогава, за да се спасявате?

- Най-различни неща. Ето сега например ще започна работа в един прекрасен магазин на една наша колежка. Страшно ми е интересно, защото се срещам с най-различни хора, слушам невероятни неща и крада образи най-безпощадно.

- Актьорът има ли право да не умее нещо?

- Далеч съм от мисълта, че всички актьори трябва да са ездачи, колоездачи и т. н. Но актьорът задължително трябва да е щедър човек. Характерът му веднага личи на сцената. Особено пред камера - тя е безпощадна. Така те сканира, че не можеш да излъжеш, ако ще да се дегизираш. Има моменти, в които се чувстваш по-гол, отколкото ако се съблечеш. Болезнено е, ако говорейки пред камерата, споделиш най-истинското си, после се чувстваш като че ли ограбен. Винаги има риск да бъдеш наранен, но може би затова киното и театърът са много любовни неща. Защото човек се впуска с надеждата, че като обича, ще бъде обичан, но не винаги се получава така. Трябва да намериш начин да се спасяваш, иначе си загинал. Не е моя мисълта, че в театъра остават най-издръжливите.

- Имате ли любима сентенция?

- Напоследък любимата мисъл, която си напомням всеки ден, е: "Не забравяй, че утре е ден първи от остатъка на твоя живот." От няколко години всяка сутрин си я повтарям и си казвам, че нямам право да си пилея времето и да се разконцентрирам с глупости.

- Най-голямата странност, която притежавате?

- Че се смея сама по улиците. Сигурно в хорските очи това изглежда много глупаво, но аз обичам да се смея, когато ми е забавно. Дори и на сцена ми е било адски трудно да си приглуша смеха като ми стане смешно. Коства ми кански усилия - хапане на устни, на пръсти.

- Кога точно сте родена?

- На 16 октомври, но съм записана на 17-и, защото за предния ден бил изпълнен планът - много смешно. Но съм изключително горда, че съм родена на една дата с Оскар Уайлд. На 15-и е Мариус Куркински, на 17-и е Апостол Карамитев. Изобщо се оказва, че много от съсловието сме зодия Везни.

- Суеверна ли сте?

- О, да! Особено като бях бременна. До ден днешен се обръщам, ако ми мине черна котка път. Най-накрая разбрах, че има разни неща, които са ти дадени свише, но ти можеш да ги развиваш, или да ги утрепеш - това си е абсолютно твой избор. Така че е важно не само какво ти е писано, ами и какво ще си напишеш сам.