Брой 41                                                   

14 - 20 октомври 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Радослав Дренски

 

85-годишният пилот ветеран от Втората световна война е имал уникалния шанс да се бие във въздуха срещу американците и англичаните, а в последствие и срещу германците. Три пъти е бил на косъм от смъртта. Разговаряме с него по случай празника на българските военно-въздушни сили - 16 октомври.

 

Летецът трябва

да вярва в това, което прави

 

Радослав Дренски е роден на 1 март 1920 г. в гр. Бяла, Русенско. Шест години по-късно се завръща със семейството си в Пордим, от където са родителите му. Завършва строителния техникум "Колю Фичето" в Плевен. През 1939 г. отпътува за София, където е приет в специален випуск за летци - пилоти. Дипломира се като първенец. След това заминава във военното училище, тогава школа за запасни офицери в Казанлък. След 1942 г. е изпратен на стаж в Горна Оряховица. През есента на същата година заминава за Марно поле, Карловско. От там е изпратен в Долна Митрополия, където изкарва шестмесечна изтребителна школа. Разпределен е в Марно поле в 6-и изтребителен полк в 3-и орляк, разположен в Божурище.

Сега има две дъщери, четирима внуци и една правнучка.

 

Интервю на
Ралица ПЕТРОВА

- Г-н Дренски, защо като момче избрахте авиацията?

- Защото бях спортист. Като ученик тренирах лека атлетика, футбол, бокс. Това ми помогна и на изпита в София за летци. От там тръгна всичко. Просто заминах. Въобще не мислех за последствията. Никога не ме е било страх. И до ден днешен това чувство не ми е присъщо. Имах го единствено, когато действително на три пъти щях да загубя живота си.

- Къде ви завари началото на Втората световна война и как се включихте в нея?

- Изобщо не усетих обявяването на войната, защото бяхме в период на обучение. Разбрахме, че започват военни действия, но нищо повече. Усетихме чак когато излязохме да се бием срещу американците и англичаните, които идваха от Фоджа, Южна Италия, и отиваха да бомбардират Плоещ, откъдето германците вземаха гориво за танковете и за самолетите си. Втори изтребителен орляк, който освен нашия беше в 6-и изтребителен полк, даде много жертви. От 40 души загинаха девет. Това стана на 17 април, когато дойдоха за пръв път американците с "Тъндърбоуд" и "Мустанг". Тъй като "Тъндърбоуд"-ите са със същия профил като "Месершмид"-ите, каквито управлявахме ние, от Втори орляк помислили, че в небето кръжат приятелски самолети и затова били изненадващо нападнати. От тогава минаха много години и някои неща ми се губят.

- Какво е чувството, когато застанеш срещу противников самолет във въздуха и знаеш, че това може да ти коства живота?

- Аз не усещах нищо. В такъв момент си изтръпнал изцяло и не мислиш, не чувстваш. Единствената ти цел е да се справиш. Действаш механично. Нито имаш възможност да гледаш бордни уреди, нито нищо. Не изпитваш и никакъв страх - просто нямаш време. Въздушният бой е една какафония. Само излитането е организирано. После настъпва истинският хаос. В небето започваш да търсиш противника. Нападахме или от лявата, или от дясната страна, като търсехме да ударим или двигателите, или касетите с бомбите, или пилотските кабини, за да неутрализираме дадения самолет. Тогава обаче американците заставаха амфитеатрално, а те имат осем души екипаж, четирицевни 22-милиметрови оръдия, и всичко стреля по нас. После и в кормилата сложиха гнезда с картечници със стрелци, за да не можем да се приближим до тях.

- Колко вражески самолета успяхте да свалите?

- Лично аз не съм палил самолет. Бях млад летец. А и много трудно избухваше цял противников самолет. Машините им бяха четиримоторни и като запалим десните мотори, например, те се прибират с левите. Рядко експлодират целите.

- Трябвало е да се биете срещу американци и англичани, а после и срещу първоначалните си съюзници - германците. Не се ли чувствахте предаден по някакъв начин?

- Първата заповед беше на 9 септември 1944 г. да се запалят немските "Месершмид"-и в Ниш. В този полет аз не участвах. После се включих. Не се чувствах по никакъв начин. Всичко беше работа, изпълняване на задълженията, не се вкарваше никаква емоция - така ни възпитаваха.

- На три пъти сте бил на косъм от смъртта. Кога и как се случи?

- През 1942 г. трябваше да закарам един учебен "Дар" на ремонт в Казанлък. Минах над връх "Ботев" в Стара планина, но попаднах в много силно течение и вятър. Три пъти се насочвах да кацна и все не успявах. А вече свършвах горивото. Грешката беше, че точно по обед на плаца нямаше никого. Ако хората си бяха на мястото щяха да ме хванат и да ме свалят. Третият път, когато се виждаше, че няма да мога да излетя пак, защото ми свършва горивото, опрях на земята и точно тогава силен пулсиращ вятър ме поде и ме вдигна на няколко метра. Обърна ме с колелетата нагоре и така се влачих около 30 - 40 метра по плаца. Спаси ме това, че загасих двигателя и пожарогасителя. Разминах се с една драскотина.

- Това ли е най-потресаващият ви спомен?

- Има и друг. На 17 април 1944 г. щях да загина, направих страхотна катастрофа. Беше Великден и снегът тъкмо се стопяваше, теренът на летището в Божурица беше мокър и самолетите потъваха. Тогава бяхме останали само 4 души от нашето ято и аз водех четворката. При излитане винаги натискаш десния педал на "Месершмид"-а, за да дадеш възможност на самолета да промени посоката, тъй като витлото е трилопатно, много мощно и дърпа машината на ляво. Избираш някаква точка в далечината, например облаче, и наблюдаваш докато вдигнеш носа (защото при нас помощното колело беше на опашката, а сега е на носа). Изведнъж почувствах някакво сътресение и машината се наклони надясно. Помислих си, че спуках гума и се опитах да овладея положението със свръхмощност. Бутнах ръчката на газта, вдигна се самолетът малко, обаче видях, че нямам скорост, за да мога да го закрепя и в този момент осъзнах, че положението наистина е сериозно. По-късно разбрах, че ми се е скъсала дясната стойка и съм навлязъл в т. нар. колорез. Виждаше се, че няма да мога да излетя, а зад мен идваха машините… Налитаха върху мен. Мелето щеше да бъде ужасно. Имах късмет, че не се обърнах, а витлото се подви, колесникът се скъса и аз по корем се озовах в края на летището. Самолетът не можа да се запали. Излязох от кабината, която е много тежка, тъй като бе с 10-сантиметрово покритие от плексиглас и стоманена рамка, за да не може да бъде пробита от снаряд и куршум. Тогава вместо да тичат към мен, за да видят как съм, всички се бяха втурнали да напускат хангарите, защото се очакваше да бомбардират Божурище. Никой не ми обърна внимание.

Тогава се обърнах и видях вражеските самолети да идват от Сливница, забучаха. Аз започнах да тичам, за да изляза от летището. Легнах в една нива и София завря. Разбрах, че няма да пуснат бомбите над нас, защото трябва самолетите да са на 45 градуса от целта. А те ни подминаха.

- Имало ли е случай, когато собственият ви живот да мине пред очите ви като на филмова лента?

- Имаше такъв случай. Когато един американски самолет - барометър минаваше по маршрута на бомбардировачите да вземе данните от атмосферата. Ние с моя колега Никола Краличев получихме заповед да го свалим, защото прелиташе през наша територия. Той беше водач, а аз негов втори. Излетяхме и на 8 хиляди метра ни се обадиха от земята да се приберем, защото идва противникът в посока България. Докато свалих малките крилца, с които се облекчава натоварването на кормилата, осъзнах, че не виждам колегата си. Смутих се, защото е неприятно при една двойка единият да кацне, а другият не. Започнах да го търся, но не го намирах. По едно време почувствах, че нещо ме стяга в главата и в тялото. Погледнах скоростомера, а той показваше 700 км - максималната скорост. При такова положение кормилата стават неуправляеми. Аз се опитах да извадя самолета от т. нар. пендел, когато слиза надолу и увеличава скоростта. Така загина най-добрият ми приятел Милко Желев от Варна и затова си казах: "Свършено е с мен". Точно тогава животът ми премина пред очите ми като на филмова лента. Погледнах часовника - беше 9,15 ч. и видях малките крилца. Тогава се сетих, че съм учил, че трябва да се опита с тях да се измени малко положението на кормилата, за да извадим самолета от пендела. Аз опитах и успях. Тогава почувствах страхотен удар в главата от нахлуващата в мозъка кръв. Усетих се лек, сякаш ме нямаше. Отворих очи и веднага усетих, че съм без скорост. Секунди са били нужни да вляза отново в пендела и тогава - край. Натиснах лоста и оживях. Още пазя часовника, който ми спаси живота.

- Какво ви свързваше вас, пилотите, в тези трудни години?

- Другарството беше на много високо ниво. То е най-важното. При нас чиновете не играеха така стриктно както в пехотата, например, и в другите родове войски. Всички бяхме приятели, подкрепяхме се, вярвахме си.

- На какви самолети сте летял и ако сега имахте възможност на какъв бихте се качил?

- Във военното училище започнахме да летим на малки учебни самолети - "Синигер", "Врабче", "Чучулиги". В Горна Оряховица летяхме вече на "Врани", "Гарвани", на "Фиделщорх", който произвеждаха в Казанлък. Последният етап беше в Долна Митрополия, където преминахме на още по-мощната машина "Месершмид", който беше най-добрият изтребител на Втората световна война - много добре въоръжен и с голяма скорост.

Сега съм много възрастен, за да летя. Никой няма да ми разреши. Няма да издържа. Но бих се качил на съвременните изтребители. Миналата година ме поканиха в Долна Митрополия. Не бях ходил много отдавна. Те имат симулатор. Влязох вътре. Качих се на "Миг 21" или "Миг 23" - не си спомням точно. Там почувствах тръпката отново, но то голяма техника сега, голямо нещо… Стана ми и приятно, и мъчно. От една страна изплува хубавото усещане, а от друга разбрах, че вече съм остарял...

Разликата е огромна от преди. Съвременните изтребителни машини са много добре оборудвани, с много техника - радари, компютри, направо ужас. Те ги командват от земята. Пилотът горе приема и действа. А ние бяхме сами - аз пилотирам, аз стрелям, аз навигирам и т. н. Няма кой да ти помогне. От земята само ни съобщаваха, че идва противник и ни казваха дали да се приберем или да излетим. Това беше лошото.

- Колко летателни часа имахте преди да се включите във военните действия и мислите ли, че съвременните български пилоти са достатъчно подготвени?

- Не съм много запознат със съвременните условия. Има двама полковници - Христо Богданов и Петър Петров, които идват да ме виждат, та от тях научавам някои неща. Сега кацали с много голяма скорост - 240 км/ч, а аз кацах с около 180 - 200. Съвременните изтребители имат и голямо натоварване, особено за фигуративното летене - висшия пилотаж. При него се изисква много здрав организъм и изключително бистър ум. Хубавото сега е, че управлението е нагласено по инстинкта на пилота. И няма как летците да не са подготвени.

Преди да се впусна в бой аз имах 100 летателни часа. Сега, както чувам, са по-малко и смятам, че не са достатъчни. А иначе общо във въздуха имам 700 часа. Ние нямахме тренажор, нито кула, от където да се пробваме с парашути. Впуснахме се в боя просто така.

- Какво могат да научат младите пилоти от вас?

- Разликата е, че ние бяхме във военно време, но трябва да знаят да обичат, да са добри приятели, да влагат страст в това, което правят и да вярват. Това е истината. Всичко друго се научава. Но нямаш ли го вроденото, не се получава.

- Говори се за модернизация, за превъоръжаване на българската армия по стандартите на НАТО, съгласен ли сте с това, което става?

- Напълно съм съгласен. Колкото са по-съвременни самолетите, толкова по-лесно се управляват. По-сигурни са и задачите са по-лесно изпълними.

- С какво се занимавахте след края на войната?

- Аз съм уникат. Станах инструктор в школата за висш пилотаж в Марно поле. След като приключих в авиацията, 17 години - от 1948 до 1965 г., бях под земята, работих в ГОРУБСО.

- Какво е да прекараш живота си, работейки високо в небето и дълбоко под земята?

- Мога да кажа само, че и на двете места беше ужасно напрежение.

- Събирате ли се вашият випуск от военното училище, за да си припомните, да си разкажете?

- Нашият випуск - 12-и пилотски випуск, се събирахме всяка година на 16 октомври - и в Казанлък, и в Плевен. Беше много хубаво. Откакто навършихме 75 години (вече 10 лета) обаче се загубихме.

- Какво бихте пожелали на всички ваши колеги, които празнуват на 16 октомври?

- От сърце им желая да бъдат стриктни в обучението и в заповедите, които получават. И най-вече да вярват в това, което правят.