Брой 38                                                   

23 - 29 септември 2005 г.


 ЗАЩО ПОКАНИХМЕ ...

 

Дора Бонева

и Любомир Левчев

 

Двамата големи български творци, които са заедно от близо половин век, преди няколко дни се срещнаха с плевенски представители на културата. Визитата бе по покана на председателя на КДК Никола Попов, любезни домакини на художничката и поета бяха собствениците на хотел "Ростов" доц. Емилияна Конова и Васил Антонов.

 

Живеем в най-добрата симбиоза

 

ДОРА БОНЕВА е родена на 11 април 1936 г. в гр. Габрово. Завършва Художествената академия в София в класа на академик Дечко Узунов. Участва във всички национални и общи изложби в страната и чужбина. Има над 30 самостоятелни експозиции. Била е награждавана за свои творби от Съюза на българските художници, от Софийската община, от Културния институт "Солензара" в Париж, със сребърен медал от Френската академия за изящни изкуства и много други. От 1981 г. е член-кореспондент на Европейската академия за наука, изкуство и литература със седалище в Париж. През 1989 г., 1990 и 1993 г. участва в Есенния салон в Париж. Избрана е като гостуващ художник за сезона 1994/95 г. от "Грифис арт център" в Ню Лондон, Кънектикът, САЩ. Нейни картини са изложени в сградата на ЮНЕСКО в Париж, в много галерии и частни колекции в България, Англия, Франция, Италия, Холандия, Германия, Русия, Гърция, Япония, Израел, Латинска Америка, САЩ.

Съпруга е на писателя Любомир Левчев. Има син и дъщеря.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ е роден на 29 април 1935 г. в гр. Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиотекознание в СУ “Кл. Охридски” (1957). Работи като литературен редактор в радио "София" и като главен редактор на в. “Литературен фронт” (1970-72). Председател е на Съюза на българските писатели (1979-88). Негови стихове са публикувани още през 1950 г. Първата му стихосбирка "Звездите са мои" излиза през 1957 г., последната - "Пепел от светлина", през 2005 г. Автор е на повече от 30 стихосбирки, на роман и повести. Има много български и международни награди. За най-значимите смята Златният медал "Рицар на поезията" на френската академия и световната награда "Казан" във Виена за митическа поезия. Световноизвестен автор, превеждан на много езици.

 

Интервю на Даниела ДОЧЕВА

- Как живеят двама творци под един покрив?

Дора Бонева: - В най-добрата симбиоза. Макар че понякога и двамата завиждаме на други семейства, в които има поне един рационален човек, който разбира нещо дори и от финанси. Но от друга страна е безценна тази възможност да се обменят нещата, всеки да бъде първият критик на другия. Независимо, че са различни изкуства и че винаги човек възприема само това, което наистина може вътрешно да възприеме, а не виждането на другия. Но за мен това е много ценно. Така че от една страна е много трудно, защото всеки човек на изкуството би трябвало до някаква степен да бъде егоист, за да може да се съхрани, да отстоява позицията си и дори ако щете творческото време - всичко това, което става много трудно. И въпреки това мисля, че е сполучлива симбиоза.

Любомир Левчев: - Това не е никакъв проблем. Ако се обичат хората - могат да живеят, ако не, е лошо. Самата дума творци мен ме дразни. Хората са си хора, каквито и професии да имат. Какво значи творци? Това е една измислена формулировка. Всеки човек е творец, ако дава нещо от себе си на другите. И дори тогава той няма право да се нарича творец. Творец е Господ, който е сътворил света, а всичко останало е... просто да дадеш нещо от себе си.

- Какво съхранихте през времето?

Д. Б.: - Най-важните неща - да не се откъсвам от собствената си същност, да не вървя по други пътеки, които много често са много по-успешни, много по-печеливши - не говоря само в материалния смисъл. Съхранила съм и постоянството и отношението ми, макар и понякога старомодно, и към изкуството, и към семейството, и към близките и приятелите.

Л. Л.: - Не съм се опитвал да съхранявам нищо. Не знам какво съм съхранил. Мисля, че повече съм загубил, отколкото съм запазил. Не знам.

- А как виждате живота от тази кръгла възраст?

Л. Л.: - Кръгла ли?! Да, да - 70 години! Карате ли автомобил? Като в огледалото за обратно гледане. Гледаш напред, а виждаш назад. По трудно е да не виждаш изобщо.

- Имали сте предложение да останете да работите в чужбина. Защо се върнахте?

Д. Б.: - Е, такова предложение точно определено е било първото ми излизане преди много години в чужбина. Първите ми изложби бяха в Англия през 1970 г., където направих няколко портрета на ректори на университети и изведнъж започнах да получавам много предложения за други портрети. Аз им обясних, че си заминавам след месец и те бяха много разочаровани: "Ама кога ще дойдете пак?" Казах им, че въобще не знам. Спомням си, че по-късно приятели ми казаха: "Изпуснала си си късмета." Но пред мен въобще никога не е стоял такъв въпрос да оставам някъде. Бях в Америка една година като гостуващ художник. В "Грифис арт център" за изкуство в Ню Лондон, Кънектикът, правеха конкурс за художници, които да работят там, и аз бях избрана. От една страна беше много хубаво, защото за пръв път през живота си имах истинско ателие и нямаше нужда да се грижа за къща, семейство и т. н. Но не бих могла да остана никъде другаде.

Л. Л.: - Живял съм в САЩ повече от една година. В началото си мислех, че няма да се върна, но не мога да живея там. Древните народи имат една естествена мъдрост, която съветва да завършиш живота си там, където си го започнал. Може би моят народ е древен и аз съм тук, а не другаде. Мястото, където се твори, не е на небето, не и на земята. Може би е там нейде по средата на истината и лъжата, както е казал Яворов.

- Г-н Левчев, защо последната ви стихосбирка се казва "Пепел от светлина"?

Л. Л.: - Това е един стих. Всъщност аз съм пепелта от светлината, както от свещта остава някаква пепел, след като тя е горяла известно време. Не знам дали сте забелязали, че поезията задава въпроси, но не отговаря на въпроси.

- Г-жо Бонева, чувала съм коментари, че вие едва ли не сте в сянката на съпруга си толкова години?

Д. Б.: - Не, аз просто имам такъв характер. Може би затова живеем толкова години. Първо, както вече стана ясно, съм до голяма степен по-старомодна, традиционалистка в някои неща, докато мъжът ми винаги е бил по-авангарден - и в изкуството си, и в идеите си. И просто не съм имала такава нужда да се самоутвърждавам, което не е добре за един човек на изкуството. Както казах вече, нашето изкуство е и занаят и винаги може да се намери и приложение, и публика. Докато когато човек работи със словото, просто е задължен вътрешно да се стреми към най-високите върхове. Като че ли е по-оправдано в един занаят да не си чак най-добрият, но въпреки това да има полза от това, което правиш. Така че такова чувство за засенчване никога не съм имала. Сама съм си избрала този начин на живот и винаги ми е било ясно, че неговият много силен характер и много силен дух не може да се подчинява на обстоятелства или на прекалени битови ангажименти.

- За вас явно не важи максимата, че художниците са изключително самовлюбени?

Д. Б.: - Много от художниците са такива и това не е най-доброто. Но за съжаление не винаги характерът съответства на таланта. Има много гениални художници, които са били отвратителни хора. Същото е и сега. Така че това са две различни неща. Независимо от това, че човек изразява себе си и в живота, и в изкуството, има разлика в проявяваните качества.

- Кои са пресечните точки между двама ви?

Д. Б.: - Ние много рано се свързахме, още на границата на детската възраст и младостта - когато се оженихме, аз бях на 20, той - на 21, така че до голяма степен сме израснали заедно. Той тогава си готвеше първата книга, аз малко по-късно направих първата си изложба, но понеже заедно сме вървяли през всичкото това време и сме преодолявали всичко, с което човек неизбежно се сблъсква и сам си го причинява, сме се допълвали. Това е допълване, което сега и не мога да си представя по друг начин. Просто е така.

Л. Л.: - Дора е първият човек, с когото споделям написаното. Освен това тя е много критична. И това е добре. Това е един от начините, по които ние съществуваме.

- А кои са качествата, които най-много цените един в друг?

Д. Б.: - Много са, но това, което има най-голямо значение за мен, е достойнството. Само честност не е точно - има много честни хора. Уважавам това, че е човек, който си върви по своя път и не прави никога компромиси с основните неща в живота.

Л. Л.: - Може би нейната откровеност. И нейната способност при всяко положение, във всякакви условия да бъде красива. Лесно е да бъдеш красив, когато всичко ти помага. Но човешката красота се познава в трудните мигове. Дано съм ясен.

- В момента върху какво работите?

Д. Б.: - Най-сериозното за мен, което съм правила през годините, са композицията и портретите. Портретът е най-интересното предизвикателство, защото когато правя портрет, научавам за човека за няколко часа повече, отколкото ако десетилетия съм го познавала. Просто става някаква интересна връзка. Иска или не иска, човек по някакъв начин се показва, защото ние говорим през това време, настроението се променя и в мен нещата просто попиват. Все пак трябва личността да ми допада. Понякога ако правиш портрет на човек, когото познаваш от дълго време, е по-трудно да го нарисуваш.

В момента подготвям изложба отново в Америка. Иска ми се догодина да направя изложба в София. Предпочитам да показвам неща, които не съм представяла. В общи линии това са плановете ми. Смятам да работя, докато имам физически и психически сили и възможности. Иначе желание съм имала винаги, но времето по правило не стига.

Л. Л.: - Имам някакви мечти, имам някакви въображения, че ще направя следващи книги. Първото нещо, което ще ме връхлети, това е, че през ноември ще има премиера на един мюзикъл в Оперетния театър в София по мой текст. Казва се "Сантиментално пътешествие". Това е реплика на един стар шлагер от 50-те години на миналия век. Дано е успешен.

- Г-жо Бонева, правила сте портрет на Висоцки. Каква е неговата съдба?

Д. Б.: - Рисувах го когато беше тук с неговия театър "Таганка". Завърших портрета на Висоцки, когато си тръгнаха. Като стана готова картината, му пратих диапозитив с нея, който може би е някъде в архивите му. Работата ми беше купена от Националната художествена галерия. Аз я поисках за изложбата си в Москва, която направих през 1983 г. Висоцки вече беше починал, но на откриването дойдоха и майка му, и баща му. Портертът беше откраднат, след което го нарисувах отново по спомен.

- Била сте в Париж. Какви са впечатленията ви от там?

- В Париж съм правила много изложби. В Есенния салон три пъти съм участвала и просто реших, че е достатъчно. Моята галеристка там казваше, че няма смисъл повече, защото Есенният салон не е това, което беше някога и т. н. С три участия станах член на това общество на Парижкия салон. Париж е един център, в който винаги има неща, които перманентно съществуват. Някога, когато бях с децата там, по навик ги водех от сутрин до вечер по галерии и изложби. В последната отказаха да влязат. Синът каза: "Аз една година няма да вляза в галерия." Дъщерята: "А аз цял живот." На следващата година тя беше приета в Художествената академия, а той завърши изкуствознание. В момента преподава творческо писане в Америка и престана да пише за изобразително изкуство.

- Възможно ли е един творец да достигне върха?

Д. Б.: - Ами ако не е истински творец, да. Иначе е невъзможно.

Л. Л.: - Е, това е трагедия! Върховна измама! Какъв връх?! Изкуството, като всичко друго, е сизифовски занаят: търкаляш камъка нагоре, а той се връща обратно, пак нагоре, пак се връща. Илюзия, върхът е илюзия.

- Г-н Левчев, кое ви прави тъжен?

Л. Л.: - Това е интересен въпрос, защото все пак съм тъжен понякога. Тъжен ме прави тази пропиляна мечта, за която смятам, че съм можел и да не я пропилея. Много са те, мечтите - може да е една жена, може да е една любов, може да е една друга илюзия...

- А кое ви вдъхновява?

Л. Л.: - На този въпрос много пъти съм отговарял и ми е лесно, защото съм мислил вече - няма да мисля сега. Единственото ми вдъхновение са били - дано ме разбереш - ЖЕНИТЕ. Никой друг, нищо друго! Нищо по-хубаво не съм видял на този свят. Природата и жените. За какво друго си струва човек да живее? Сигурно и мъжете могат да бъдат красиви, но аз това не го разбирам.

- Какво обичате да правите, когато не творите?

Д. Б.: - Разтоварвам се с четене. А между четенето и работата - с кръстословици, за което вкъщи ми се смеят вече. Но понеже обикновените съвсем не ме задоволяват, търся по-сложни. Обикновено работя на музика, която съответства на състоянието ми в момента. Предпочитам класическата, особено произведения на Бах, романтиците. Разбира се, слушам и по-съвременна музика. Ограничавам се до класическия джаз, по-модерния го слуша внучката ми, която е в музикална гимназия.

Л. Л.: - Срещам се с приятели, имам достатъчно. Човек не трябва да има повече приятели, отколкото трябва. Като всяко нещо - като храната. Човек трябва да има и неприятели. Мисля, че имам добри приятели, добри врагове - достойни. Вече съм извън този проблем. Уча се да се сливам с природата, доколкото сме й разрешили да съществува. Ние сме отцеубийци, защото убиваме майка си. Аз се опитвам да й се извиня, да я помоля за прошка, че я убиваме. Това също е може би суета да се вайкаме: "Майко, извинявай!" Това е толкова смешно и жалко! Но... какво да прави човек. Никога не съм бил по-свободен, отколкото сега. Над мен е небето. Хубаво ми е, когато отида там, където е минала младостта ми - например в Плевен. Много ми е хубаво! Когато си спомня как под Кайлъшките скали сме мечтаели за световна слава с моите приятели Цветан Стоянов, Васил Попов, Георги Марков, Константин Павлов, Светлин Русев. Сигурно пропускам някого.

- Защо живеете в родопското село Полковник Серафимово, а не в София?

Л. Л.: - София е средище на финансовия, на икономическия живот. Аз съм избрал един кът, в който има запазена природа - нещо, което се губи в целия свят. И мисля, че начинът на живот, който съм възприел - далеч от политиката, от този род суета, ми отива.